Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

отмъкна някой хвърлен вестник — каза Сириус.

Още преди да напуснат пещерата, той се превърна отново в голямото

черно куче. Всички заедно се смъкнаха по склона на хълма, минаха пак през

камъните и скалите и стигнаха до оградата за добитъка. Там Сириус се остави

да го погалят по главата, преди да се обърне и да хукне покрай селските

къщи.

— Интересно дали Пърси знае всички тези неща за Крауч — пръв проговори

Рон, като поеха по алеята към замъка. — Или може би не го интересува...

Нищо чудно да се възхищава толкова много на Крауч точно по тази причина.

Да, Пърси обича правилата и принципите. Сигурно би одобрил факта, че Крауч

не ги е нарушил дори заради собствения си син.

— Пърси никога не би предал някого от семейството си на дименторите —

убедено каза Хърмаяни.

— Не знам — каза Рон. — Ако реши, че му пречим на кариерата... Той е

страшно амбициозен, нали знаеш...

Изкачиха се по каменното стълбище до входната зала, където вече се

носеше уханието на вкусна вечеря откъм Голямата зала.

— Горкият Смърки! — каза Рон, вдъхвайки дълбоко ароматите. — Той

сигурно много те обича, Хари... Само като си представя, че се храни с

плъхове...

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

В неделя след закуска Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника. Бяха

решили да изпратят до Пърси писмо, за да го питат дали е виждал напоследък

господин Крауч, както бе предложил Сириус. Този път избраха Хедуиг, защото

тя отдавна не бе вършила никаква работа. След като я видяха как излита през

прозореца, слязоха в кухнята да зарадват Доби с новите чорапи.

Домашните духчета ги посрещнаха с радостни викове, поклони и реверанси

и се засуетиха отново да ги черпят с чай. Доби направо изпадна във възторг

от своя подарък.

— Хари Потър много добър към Доби! — цвърчеше той, бършейки едри сълзи

от огромните си очи.

— Ти ми спаси живота с онези риборасли, Доби, благодаря ти! — отвърна

Хари.

— Дали не са останали още няколко еклера, а? — попита Рон и умолително

— Нали току-що закуси! — скара му се Хърмаяни, но към тях вече летеше

голяма сребърна табла с еклери, носена от четири духчета.

— Трябва да отделим нещичко и за Смърки — прошепна Хари.

— Добра идея — каза Рон. — Тъкмо и Пигуиджън ще свърши някаква работа.

А дали не бихте ни дали и нещо допълнително за ядене, моля? — обърна се той

към наобиколилите го духчета, които се поклониха радостно и забързаха да

изпълнят молбата му.

— Доби, а къде е Уинки? — попита Хърмаяни и се огледа.

— Уинки е там до огъня, госпожице — тихо отвърна Доби и ушите му едва

забележимо клюмнаха.

— О, майчице! — промълви Хърмаяни, като я забеляза.

Хари също погледна към огнището. Уинки седеше на столчето като миналия

път, но дотолкова се бе запуснала, че почти се сливаше с почернелите от

сажди тухли зад нея. Дрехите й бяха парцаливи и непрани. Стискаше бутилка

бирен шейк и се люлееше насам-натам на столчето си, вперила очи в огъня.

Докато я наблюдаваха, тя силно хлъцна.

— Уинки вече на шест бутилки дневно — прошепна Доби на Хари.

— Е, това нещо не е силно — рече Хари.

Ала Доби поклати глава.

— Силно, силно за домашно духче, сър — възрази той.

Уинки пак хлъцна. Духчетата, които бяха донесли еклерите, я погледнаха

неодобрително и се заловиха с работата си.

— Уинки страда, Хари Потър — тъжно прошепна Доби. — Уинки иска да се

върне вкъщи. Тя още мисли господин Крауч за свой господар, сър, и Доби не

може с нищо да я убеди, че професор Дъмбълдор е вече нейният господар.

— Ей, Уинки — викна Хари. Внезапно му бе хрумнало нещо, затова отиде

при нея и се наведе да я заприказва. — Случайно да знаеш какво става с

господин Крауч, а? Защото той вече не идва като съдия на Тримагическия

турнир?

олюля и рече:

— Г-г-господарят е спрял... хлъц!... да идва?

— Ами да — отвърна Хари, — не сме го виждали още от първото изпитание.

В «Пророчески вести» пише, че бил болен, но...

Уинки пак се олюля и загледа Хари с помътнял поглед.

— Господарят... хлъц!... болен? — долната й устна затрепери.

— Но ние не знаем дали това е вярно — побърза да се намеси Хърмаяни.

— Господарят има нужда от своята... хлъц!... Уинки! — изхленчи

духчето. — Господарят не може... хлъц!... да се оправя... хлъц!... съвсем

сам...

— Къщната работа не е чак толкова трудно нещо, Уинки — строго каза

— Уинки... хлъц!... не върши само... хлъц!... домашна работа на

господин Крауч! — изцвърча възмутено Уинки и се залюля още по-силно, като

разплиска бирен шейк по и без това покритата с лекета блуза. —

Господарят... хлъц!... доверява на Уинки... хлъц!... най-важните...

хлъц!... най-тайните...

— Какво? — нетърпеливо попита Хари.

Ала Уинки само поклати глава, колкото да разплиска още бирен шейк по

себе си.

— Уинки пази... хлъц!... тайните на своя господар — разбунтува се тя,

люшна се силно и намръщено го погледна с разногледите си очи. — Вие май...

хлъц!... си пъха носа в чужди работи.

— Уинки не бива да говори така на Хари Потър! — сгълча я Доби. — Хари

Потър е смел и благороден и Хари Потър не си пъха носа никъде.

— Той си пъха носа... хлъц!... в личните и тайните работи... хлъц!...

на моя господар... хлъц!... Уинки е добро домашно духче... хлъц!... Уинки

пази мълчание... хлъц!... И други се опитват... хлъц!... да ровят и

душат... хлъц!...

Клепачите й изведнъж се затвориха, тя се свлече от столчето си върху

ръба на огнището и шумно захърка. Празната бутилка от бирен шейк се

изтърколи по каменния под.

Половин дузина домашни духчета се втурнаха с възмущение по лицата.

Едно от тях вдигна бутилката, друго покри Уинки с голяма карирана покривка

за маса и грижливо подгъна краищата й, за да скрие духчето от чужди

погледи.

— Много съжаляваме, че трябваше да видите това, господа и госпожице! —

изписука едно от духчетата, като клатеше глава, силно засрамено. — Ние се

надяваме, че няма да съдите за всички нас по Уинки, господа и госпожице!

— Тя страда! — каза Хърмаяни с упрек. — Защо не се опитате да я

ободрите, вместо да я криете?

— Молим за извинение, госпожице — рече домашното духче и пак се

поклони дълбоко, — но домашните духчета нямат право да страдат, щом имат

работа за вършене и господари за обслужване.

— О, я остави тия приказки! — ядоса се Хърмаяни. — Слушайте всички

какво ще ви кажа! Вие имате точно толкова право да страдате, колкото и

магьосниците! Имате право на заплати, на почивки и на истински дрехи. И не

сте длъжни да правите всичко, което ви кажат... Я вижте Доби!

— Госпожицата да не замесва Доби в това, моля! — смънка Доби много

уплашено.

Веселите усмивки бяха изчезнали от лицата на домашните духчета из

кухнята. Те изведнъж започнаха да гледат Хърмаяни така, сякаш е луда или

опасна.

пъхна в ръцете му пушен свински бут, дузина кексчета и плодове. —

Довиждане!

Домашните духчета се скупчиха до Хари, Рон и Хърмаяни и започнаха да

ги избутват от кухнята, натискайки ги по гърбовете с малките си ръчички.

— Благодаря за чорапите, Хари Потър! — тъжно се провикна Доби откъм

огнището, застанал до издутата покривка, скриваща Уинки.

— Не можа ли да си държиш устата затворена, а, Хърмаяни? — развика се

Рон, щом вратата на кухнята се затръшна след тях. — Сега няма да ни пускат

изобщо! Тъкмо щяхме да измъкнем още нещо от Уинки за Крауч!

— О, не се прави, че това те интересува! — не му остана длъжна

Хърмаяни. — Гледаш само да си вземеш храна оттук.

Това помрачи целия им неделен ден. На Хари така му дотегна да слуша

как Рон и Хърмаяни се заяждат, докато подготвяха домашните си в общата

стая, че вечерта отиде сам горе в соварника да изпрати храна на Сириус.

Пигуиджън беше твърде малък да носи самичък цял бут чак до планината,

затова Хари прати и две училищни чухалчета да му помагат. Птиците

представляваха странна гледка, като се отдалечаваха в здрача с огромния

вързоп между тях, а Хари се облегна на перваза и се загледа навън към

тъмните върхове на дърветата в Забранената гора и потрепващите платна на

кораба на «Дурмщранг». Някакъв голям бухал прекоси кълбетата дим, които

излизаха от комина на Хагрид, издигна се към замъка, прелетя покрай

соварника и изчезна. Като погледна надолу, Хари видя Хагрид усилено да

копае пред къщата си и се зачуди какво ли е намислил да прави. На пръв

поглед изглеждаше, че прекопава нова зеленчукова леха. В това време Мадам

Максим излезе от каретата на «Бобатон» и се запъти към него с явното

намерение да го заговори. Хагрид се облегна на лопатата си, но очевидно не

бе проявил желание да разговаря, защото Мадам Максим съвсем скоро се прибра

обратно в каретата.

Тъй като не искаше да се връща в кулата на «Грифиндор» и да слуша как

Рон и Хърмаяни си ръмжат един на друг, Хари продължи да наблюдава работата

на Хагрид, докато мракът погълна пазача, а совите наоколо започнаха да се

събуждат и да прошумоляват, излитайки в нощта.
* * *
Сутринта Рон и Хърмаяни слязоха на закуска, забравили свадата си. За

радост на Хари мрачните предположения на Рон, че домашните духчета щели да

пратят на масата на «Грифиндор» развалена храна, защото били обидени на

Хърмаяни, не се сбъднаха. Беконът, яйцата и херингата си бяха съвсем

обикновени и вкусни, както винаги.

Когато совите пристигнаха с пощата, Хърмаяни се огледа с нетърпение.

— Пърси едва ли е успял да ни отговори — каза Рон. — Ние изпратихме

Хедуиг едва вчера.

— Не, не за това — каза Хърмаяни. — Поднових си абонамента за

«Пророчески вести», защото ми омръзна да научавам новините от слидеринци.

— Колко си предвидлива! — рече Хари и също заоглежда совите. — Ей,

Хърмаяни, като че ли имаш късмет...

Една брадата улулица се снишаваше към тях.

— Но тя не носи вестник — каза разочаровано Хърмаяни. — Това е...

За нейно учудване птицата кацна пред чинията й, следвана от четири

забулени сови, един рибояден бухал и една горска улулица.

— Колко абонамента си направила? — изуми се Хари и хвана чашата на

Хърмаяни, преди да я съборят ятото сови, които се надпреварваха коя първа

да кацне и да пусне своето писмо.

— Какво ли може... — възкликна Хърмаяни, като взе плика от совата,

отвори го и започна да чете. — О, ужас! — заекна тя и се изчерви.

— Какво има? — намеси се Рон.

— Това... О, как е възможно!...

Тя бутна писмото към Хари и той веднага забеляза, че не е написано на

ръка, а е съставено от отделни букви, явно изрязани от «Пророчески вести».
Ти си ЛошО моМИЧЕ. ХаРи ПоТъР заСЛУжаВа По-добРА.

ВърВИ си отКЪДЕто си дошла мъГъЛке!

друго писмата. — «Хари Потър ще си намери нещо по-свястно от теб...»,

«Заслужаваш да те сварят в жабешки хайвер»... Уф!

Като отвори и последния плик, върху ръцете й бликна жълтеникавозелена

течност със силна миризма на бензин и по кожата й се вдигнаха едри жълти

мехури.

го помириса.

— О, не! — извика Хърмаяни.

Очите й се напълниха със сълзи, докато опитваше да изтрие ръцете си с

една салфетка, но целите й пръсти бяха покрити с болезнени мехури — сякаш

си беше сложила дебели възлести ръкавици.

— Иди веднага в болничното крило — каза й Хари, докато совите около

Хърмаяни се разлетяха, — а ние ще кажем на професор Спраут къде си.

— Аз я предупредих! — каза Рон, след като Хърмаяни излезе тичешком от

Голямата зала, притиснала ръце към гърдите си. — Предупредих я да не се

захваща с Рита Скийтър! Я слушай... — И той зачете едно от писмата, които

Хърмаяни бе хвърлила: — «Прочетох в «Седмичник на магьосницата» как мамиш

Хари Потър, а момчето и без това си има достатъчно проблеми. Ще ти изпратя

някое проклятие по сова, щом намеря достатъчно голям плик.» Сега вече ще

трябва да си отваря очите на четири!

Хърмаяни не дойде в часа по билкология. Когато излязоха от оранжерията

и се отправиха за часа по грижа за магически създания, Хари и Рон видяха

Малфой, Краб и Гойл да слизат по каменните стъпала от замъка. Зад тях

вървяха Панси Паркинсън и бандата слидеринки, които си шушукаха и се

кискаха. Като забеляза Хари, Панси се провикна:

— Потър, да не си разделил с приятелката си? Защо беше толкова

разстроена на закуска?

Хари не й обърна внимание — не искаше да й доставя удоволствието да

разбере каква неприятност им бе причинила статията в «Седмичник на

магьосницата».

Хагрид, който в предишния час им бе казал, че са приключили с

еднорозите, ги чакаше пред вратата с нов куп отворени касетки в краката си.

Хари изтръпна, като ги видя... Дали не се бяха излюпили нови огнемети? Но

като се приближиха достатъчно и можаха да погледнат вътре, се оказа, че

касетките са пълни с пухкави черни създания с издължени муцунки. Предните

им лапи бяха някак странно плоски като лопатки, а очичките им мигаха срещу

класа, плахо и смутено заради големия интерес.

— Т'ва са душковци — каза Хагрид, когато целият клас се събра наоколо.

— Живеят главно из мините. Обичат лъскавите неща... Ето вижте...

Един от душковците внезапно скочи и се опита да дръпне часовника на

Панси Паркинсън от китката й. Тя изпищя и отскочи назад.

— Много ги бива да откриват съкровища — обяви Хагрид с нескрито

задоволство. — Днес ще се позабавляваме с тях. Вижте ей там! — И той посочи

голямата прясно изкопана леха, оформянето на която Хари бе наблюдавал от

прозореца на соварника. — Там съм заровил златни монети. Приготвил съм

награда за онзи от вас, чийто душко изкопае най-много. А сега си скрийте

украшенията, 'земете си по един от тях и се пригответе да го пуснете.

Хари свали часовника си, който носеше вече само по навик, откакто не

работеше, и го пъхна в джоба си. После си избра един душко, а той пъхна

дългата си муцунка в ухото му и взе палаво да души. Беше много приятен за

гушкане.

останал един душко. Кой отсъства? 'Де е Хърмаяни?

— Наложи се да отиде до болничното крило — отвърна Рон.

— После ще ти обясним — смънка Хари, като видя, че Панси Паркинсън

веднага наостри уши.

Никога досега не се бяха забавлявали толкова в час по грижа за

магически създания. Душковците се гмуркаха в рохката земя, сякаш бе вода, и

бързаха да се върнат при учениците, които ги бяха пуснали, за да изплюят

злато в ръцете им. Най-голям успех имаше Рон, който скоро събра няколко

шепи от монетите.

— Може ли да се купят отнякъде като домашни животни, Хагрид? — попита

той в захлас, докато неговият душко се гмурна отново в пръстта и опръска с

кал мантията му.

— Майка ти хич няма да се зарадва, Рон — каза Хагрид засмян. — Съсипи-

къща са тия душковци. Май вече събраха 'сичко — добави той, като обикаляше

изкопаното, докато душковците продължаваха да се гмуркат. — Бях заровил

само стотина монети. А, ей я и Хърмаяни...

Хърмаяни идваше към тях през поляната. Имаше много нещастен вид и

ръцете й бяха плътно бинтовани. Очите на Панси Паркинсън щяха да изхвръкнат

от любопитство.

— Я сега да видим к'во сте направили — каза Хагрид. — Пребройте си

монетите. Няма смисъл да се опитваш да крадеш, Гойл — добави той, а черните

му като бръмбари очи се присвиха. — Това е лепреконско злато. Изчезва след

няколко часа.

Гойл се смръщи и изпразни джобовете си. Оказа се, че Рон е имал най-

голям успех със своя душко и затова Хагрид му даде огромно блокче шоколад

от «Меденото царство» за награда. Скоро звънецът възвести, че е дошло време

за обяд, и учениците поеха към замъка, но Хари, Рон и Хърмаяни останаха да

помогнат на Хагрид да прибере душковците в касетките. Хари забеляза, че

Мадам Максим ги наблюдава през прозореца на каретата.

— Какво е станало с ръцете ти, Хърмаяни? — попита Хагрид загрижено.

Хърмаяни му разказа за преливащите от омраза писма, които бе получила

сутринта, и за плика, пълен с буботубова гной.

— Ааа, не се притеснявай — успокои я Хагрид. — И аз получавам разни

такива писма, откакто Рита Скийтър писа за мама. Все същите заплахи — «Ти

си чудовище и трябва да те убият», «Твоята майка е убийца на невинни и ако

ти е останала и капчица съвест, ще скочиш в някое езеро.»

— Не може да бъде! — възкликна от изненада Хърмаяни.

— Ами да! — рече Хагрид, докато подреждаше касетките с душковци покрай

стената. — Това са клюкини, хич не ги отваряй, ако до'дат и други. Направо

ги пращай в огъня.

— Изпусна много приятен час — заразправя Хари на Хърмаяни, като

тръгнаха към замъка. — Много са милички тези душковци, нали, Рон?

Рон се мръщеше на шоколада, който му бе дал Хагрид, и явно нещо го

тормозеше.

— Какво има? — попита го Хари. — Не ти ли харесва шоколадът?

— Не е това — каза намусен Рон. — Ти защо не си ми казал за златото?

— Какво злато? — попита Хари.

— Златото на Световното по куидич — обясни Рон. — Онова лепреконско

злато, което ти дадох за моя всевизор. Тогава... в горната ложа. Защо не си

ми казал, че е изчезнало?

Хари помисли малко, преди да разбере за какво говори Рон.

— Ооо... — каза той, след като си припомни. — Не знам... Не съм

забелязал, че е изчезнало. Нали тогава изчезна и пръчката ми. Сигурно съм

мислил за нея.

Те се изкачиха по стълбите, минаха през входната зала и влязоха в

Голямата зала да обядват.

— Сигурно е много хубаво... — изведнъж поде пак Рон, като седнаха и

започнаха да си сипват печено говеждо и йоркширски пудинг, — ...да имаш

толкова много пари, та да не забележиш, че ти липсват цял джоб галеони.

— Виж какво, тогава имах съвсем други грижи! — ядоса се вече Хари. —

Всички имахме, ако си спомняш!

— Не знаех, че златото на лепреконите изчезва — промърмори Рон, — и си

мислех, че ти връщам дълга си. Не трябваше да ми подаряваш за Коледа оная

шапка на «Чъдли кенънс» тогава.

— Забрави това, става ли? — рече Хари.

Рон смачка един печен картоф с края на вилицата си, вперил очи в него

и рече:

Хари и Хърмаяни се спогледаха. Никой от двамата не знаеше какво да

каже.

— Противна работа! — продължаваше Рон, загледан в картофа си. — Не

се и аз да можех... Ако имах един душко...

— Е, вече знаем какво да ти подарим за следващата Коледа — опита се да

го развесели Хърмаяни. Но тъй като Рон все още гледаше мрачно, добави: —

Стига, Рон, има и по-лоши неща. Поне пръстите ти не са гноясали. — Хърмаяни

много трудно си служеше с ножа и вилицата, защото пръстите й бяха сковани и

надути. — Мразя тая подла Скрита! — избухна тя неудържимо. — Ще й отмъстя,

та ако ще това да е последното нещо, което ще направя!

на Хагрид да не ги отваря. Но някои от зложелателите й изпращаха конски,

които гръмваха на масата на «Грифиндор» и крещяха по неин адрес обиди из

цялата зала. Дори и тези, които не четяха «Седмичник на магьосницата»,

знаеха вече всичко за измисления любовен триъгълник между Хари, Крум и

Хърмаяни. На Хари му беше омръзнало да повтаря наляво и надясно, че

Хърмаяни не е неговото момиче.

— Всяко чудо за три дни — уверяваше я той. — Ако не им обръщаме

внимание... всички ще забравят, както стана с онова, което беше написала за

мен.

забранено да стъпва тук! — ядосваше се Хърмаяни.

Тя остана след часа по защита срещу Черните изкуства да попита нещо

професор Муди. Другите ученици бързаха да излязат от стаята, защото

Лудоокия им беше дал такава трудна задача за изменение на траекторията на

проклятията, че мнозина бяха получили леки наранявания. Хари беше направил

неуспешен опит с проклятието за мърдане на уши и неговите още трептяха, та

трябваше да ги притиска с две ръце, докато вървеше.

— Значи Рита със сигурност не използва мантия невидимка — задъхано

изговори Хърмаяни, когато пет минути по-късно ги настигна във входната зала

и дръпна дланта на Хари от едното му ухо, за да я чува. — Муди ми каза, че

не я е виждал никъде около масата на съдиите, нито близо до езерото в деня

на второто изпитание.

— Хърмаяни, докога да ти повтарям да се откажеш от тая работа? — каза

Рон.

— Никога! — твърдо заяви тя. — Искам да разбера как е чула разговора

— Може да използва бръмбари за подслушване — сети се Хари.

— Бръмбари ли? — недоумяваше Рон. — Какво значи това... да пуска бълхи

или нещо подобно?

Хари започна да им обяснява как се поставят скрити микрофони и други

тайни звукозаписващи устройства. Рон беше възхитен, но Хърмаяни ги

прекъсна.

— Вие двамата смятате ли някога да прочетете «История на «Хогуортс»?

— Какъв смисъл има? — попита Рон. — Ти я знаеш наизуст, достатъчно е

да те попитаме.

— Никой от заместителите на магията, използвани от мъгълите, като

електричество, компютри, радари и други такива, не действа около

«Хогуортс», защото във въздуха има твърде много магическа сила. Така че

Рита сигурно използва някаква магия за подслушване... само да мога да

разбера каква е... Ооо, и ако е незаконна, ще я...

— Не ни ли стигат другите грижи? — попита Рон. — Нима трябва да

започнем и война за отмъщение срещу Рита Скийтър?

— Изобщо не те моля да ми помагаш! — тросна се Хърмаяни. — И сама ще

се справя!

Тя се изкачи сама по мраморната стълба, без да поглежда назад. Хари

беше сигурен, че се е запътила към библиотеката.

— Да се обзаложим ли, че ще се върне с кутия значки с надпис Мразя

Рита Скийтър? — каза Рон.

Хърмаяни не поиска помощ за отмъщението от Хари и Рон. Те й бяха

благодарни за това, тъй като с наближаването на великденската ваканция

имаха все повече уроци и домашни. Хари искрено й се възхищаваше, че може

едновременно да проучва магическите методи за подслушване и да не изостава

с уроците, докато той се скъсваше да учи, а едва смогваше да си направи

поне домашните. Но не забравяше редовно да изпраща храна на Сириус до

пещерата му в планината, защото още помнеше от лятото какво значи