Джони Ериксън

ЕДИНАДЕСЕТ

Намирах се в онази точка от живота си, когато действително бях доволна от положението си. Бях започнала да благодаря на Бога с волята си. Вече можех да правя това и с чувствата си. Инвалидната ми количка бе утешителен факт в живота ми.

През лятото на 1970 г. Дайана, Джей, Шери Пендърграс (едно 13-годишно съседско момиче) и аз ходихме до Филаделфия, за да присъствуваме на семинара на Готхард, който Стийв ни препоръча горещо. По-нататъшните ни събирания ми помогнаха да изкристализирам своето мислене за всичко, което ми се бе случило. Едно от семинарните ни занимания имаше за тема „Източници на раздразнението" и аз научих, че Бог допуска някои обстоятелства да навлизат в живота ни, както пилата изтрива грубите ръбчета, за да бъдем шлифовани до състоянието на скъпоценни камъни.

„Раздразнението идва чрез обстоятелствата и хората-ни напомни Дайана след едно от заниманията ни. - Ето защо е важно не само да се издържи, но и да се откликва с благочестиво отношение."

"Да - отвърнах тихо аз, - признавам, че наистина бавно достигнах до тази истина. За мен не е достатъчно да се примиря с всичко, което Бог допуска в живота ми чрез страданието. Аз трябва и да използувам състоянието си за Негова прослава, за да направя съществуването си повече христоподобно."

„Това няма да бъде лесно" - отбеляза Джей.

"Да се откликва с благочестиво отношение! - прибави Шери. - Ето какво каза той. Но наистина това не е лека работа!"

„Е, нека опитаме - предложи Дайана. - Когато ни нападнат източниците на раздразнение, нека не им се поддаваме; Нека не позволяваме на Сатана да издържи победа над нашите емоции и чувства."

По време на следващото междучасие ми се стори, че Бог ми дава чудесна възможност да изпитам този принцип относно източниците на раздразнение. Тъй като съм прикована към инвалидна количка, трябва да пия големи количества течности, за да карам бъбреците ми да функционират правилно и да изхвърлят отпадъците на тялото ми. Затова имам катетър, свързан с една торбичка, в която се събира урината и трябва периодически да бъде изхвърляна. Този ден Шери трябваше да се погрижи за мен, но когато освободи торбичката, тя забрави да я притегне към тръбичката. Скоро след това един мъж, който седеше пред нас, погледна надолу и после се обърна към мен.

„Госпожице, мисля, че нещо не е наред" - каза той.

„О, Боже!" - погледнах надолу и видях една локвичка да се стича по пътеката. Изчервих се от смущение и едно вътрешно болезнено чувство. У мен почна да се надига раздразнение, то премина в негодувание към Шери, към целия режим, предизвикан от инвалидната ми количка, към много неща. После си спомних за урока, който току-що бях научила. Оказа се, че в този унизителен за мен инцидент всички видяхме обективен урок, който доказа, че сме научили една практическа истина.

Останалите семинарни теми също се отразиха трайно върху моя живот. Аз видях в нова светлина ролята на семейството ми в моя живот.

Фактът, че съм неомъжена и инвалид, ме кара да осъзнавам по особен начин зависимостта си от моите близки. Но принципите са еднакви за всички. Не е грешка, че животът и опитностите ни са такива, каквито са. Това се отнася и до нашите братя, сестри и родители. Те също са част от Божиите планове и цел.

Това се доказва в моя живот. Всяка една от сестрите ми е мила към мен, но те са различни помежду си, с различни способности, изяви и личности.

„Ако не мога да се науча да обичам всяка една от сестрите си само за нея, как бих могла да се надявам да обикна всеки човек с неговите особености?" - споделях аз с приятелките си.

„Това е твърде логично" - каза Дайана.

„Ъ-ха" - съгласи се и Джей.

"Джей - казах бавно аз - едва сега почнах да разбирам колко малко съм ви обичала и оценявала с Кети и Линда. Приемала съм вашата любов за нещо дадено. Вие се грижите за приятелите ми, готвите, чистите и никога не се оплаквате. Съжалявам, че съм била толкова дебелоока. Може би трябва да карам приятелите си да почистват след себе си, когато ме посещават, например, да слагат мръсните чинии и чаши в мивката след нашите закуски."

Джей се усмихна и ме притисна до себе си. Бях докоснала една чувствителна струна и тя оцени това.

„Била съм наистина донякъде безчувствена спрямо Кети и Бутч след тяхната женитба. Е, искам да кажа това. че тя е учителка и ми се струва, че не знам достатъчно за нейната работа и проблеми, за да й съчувствувам. Ще положа усилие да се променя. А вие ще се молите ли за мен, приятели?"

„Разбира се, Джони. Трябва да се молим за проблемите на другите. Всички имаме нужда от промяна" - каза Шери.

Най-проникновеното впечатление от заниманията ми на този семинар бе изводът, че стабилните взаимоотношения трябва да се изработват. Обещах на Господа (и на себе си) да бъда изобщо по-внимателна към семейството си и повече загрижена за техните нужди. Стана ми ясно, че всичко, което се случваше със семейството ми, бе в известен смисъл за доказателство, че действията ми се съгласуват с останалите хора в света. У дома бе по-трудно да бъда реална и последователна в постъпките си, но ако успеех да постигна това, то означаваше, че ще го постигна навсякъде!

Изработването на отношения чрез любов е онзи стандарт, посредством който Бог измерва успеха на нашите взаимоотношения. Принципът е един и същ -дали говорим за съпружески отношения, за съквартирантски отношения, за отношения между родители и деца или други отношения, сред които ни е поставил Бог.

Преди - поради моята злополука и специфична инвалидност - моят свят се въртеше все около мен. Аз се радвах на вниманието и всичко, което хората вършеха за мен. Но сега видях егоистичността на моето положение и се опитах съзнателно да се променя, за да накарам своя свят да се върти около другите.

Постъпвайки така, аз се научих на истината, че моите приятели и семейство не са нещо дадено и не трябва винаги да очаквам от тях да правят нещо за мен, а действително да оценявам онова, което вършат за мен, жертвувайки по този начин много от себе си. В резултат на този съзнателен опит да бъда последователна във всички свои взаимоотношения, особено що се отнася за семейството ми, приятелите ми, които идваха да ме посетят, видяха, че аз съм една и съща Джони Ериксън към всички.

Един приятел ми каза веднъж:

„Знаеш ли, мисля, че не трябва да ти пука какво ще казват другите за теб. Просто бъди самостоятелна."

Аз се противопоставих:

„В никакъв случай! Това е все едно да си присвоим свободата да съгрешаваме. Познаваме такива младежи, които са благочестиви в неделя, но през останалата част от седмицата живеят като дявола. Това е все едно да се каже:

„Не ме е еня за семейството ми, дали да им покажа или да не им покажа любов и търпение. Те не го заслужават..."

Мисля, че ако Христос трябваше да стане реален в живота ми, що се отнася до отношението ми към другите. Той трябва да се изяви най-напред в отношението ми към моето семейство." Наблюдавах как Бог постоянно „изработва спасението ми". Той ми помогна да се справя с моето минало, за което ми бе простил чрез смъртта и възкресението на Христа. Видях ефикасната Му работа и в моето настояще. Макар и изпълнена с предчувствия, аз знаех, че Бог действува в живота ми, за да ме спаси не само от миналото наказание на греха, но и от настоящата му власт. И накрая, аз разбрах, че Неговият Дух е ангажиран с мен, опитвайки се да създаде у мен христоподобен характер. Затова можех да му се доверя за бъдещето и пълния израз на Неговото изкупление, което бих могла да получа в живота, който ми предстоеше.

Моето изкуство още нямаше определено място в живота ми през този период от моето израстване. Макар че често си отпочивах, като рисувах или мацах по готови вече неща, изкуството не подхождаше някак си на общата схема на нещата. То бе все още само едно леко удоволствие, което ме разнообразяваше, както и интересът ми към музиката.

През лятото на 1970 се запознах с Дик Ролфс и братята Чък и Крейг Гериът. След като се опознахме по-отблизо по време на библейските часове на Стийв, Дики, Дик, Крейг, Дайана и аз оформихме вокален състав. Често домът ни се пълнеше с музика и хора. Бас-китарата на Крейг отекваше в катедралните сводове на нашата всекидневна и музиката ставаше толкова силна, щото се налагаше да отваряме прозорците. Много пъти мама и тато сядаха на стъпалата в края на стаята, пеейки и пляскайки с ръце заедно с нас често и до среднощ, когато вече гласовете ни бяха пресипнали. Бяхме доста добри - толкова добри, че можехме да пеем за „Млад живот" и „Младежи за Христа", за всички техни клубове, църкви и други подразделения.

Долу-горе по същото време ме поканиха да работя като съветничка в клуба на „Млад живот" в околностите на Рандалстаун. Съгласих се и почнах да споделям с юношите от гимназията вълнението и ентусиазма от чудесните дела, които Бог извършваше във и чрез живота ми. Духовните поуки и преценки, които бях научила, имаха значение за всеки християнин и аз копнеех всеки един от тези неспокойни, сияйни и крехки юноши да научи уроците, които Бог ми бе преподал, без да е необходимо те да преминат през моето страдание.

Разбирах техния живот и опитности. Само преди няколко години и аз бях така неспокойна, несигурна, търсеща. Можех да се изравня с тях в много сфери, но ги разбирах и от перспективата на собствената ми „инвалидност", свенливост, тромавост, липса на симпатии, стяги по кривите зъби, разведени родители и много други подобни фактори.

„Божието Слово е вярно - казах на една група момичета. - Знам, че е вярно, защото съм го изпитала. Аз се уверих в неговата истинност."

Те ме слушаха внимателно, докато споделях емоционалните си неудачи и духовните си успехи. Много от тях идваха на библейските занимания, които провеждахме в ранчото в Сайксвил. За да разчупим леда, измисляхме какви ли не смехории за момичетата, които идваха, като се почне от обичайните вечери с маски и се стигне до всички весели игри, които целяха да приобщят момичетата не само за удоволствията, но и за духовните уроци, които следваха по-късно.

Същото лято Джей и аз заминахме за лагера на „Млад живот" в Колорадо в качеството си на съветнички. Лагерът, носещ названието „Гранично ранчо" се помещаваше в централните Скалисти планини. Прекарването ни там бе вълнуващо. За мен това бе първото ми връщане при прохладния планински въздух след злополуката. Греех се на слънцето и се наслаждавах на красотите на Скалистите планини, облъхната от ветрец, напоен с дъх на борове. Разбира се, аз не можех да участвувам в пътешествията из околността, в ездата, в надбягванията и катеренето по склоновете и затова ми съчувствуваха всички юноши. Но щом виждаха, че не се чувствувам нещастна и просто ми стигаше да ги гледам, те се отпускаха в своите лудории.

Веднъж едно момиче ме попита:

„Не ти ли се иска да правиш тези неща с нас?"

„Е, не съвсем ... Просто съм щастлива, че съм навън - сред природата, сътворена от Бога, където мога да размишлявам за Неговата благост и величие и да се моля. Това, че не мога да бъда с вас, момичета, не ме разстройва. В края на краищата и другите съветнички не могат да ви уйдисват във всичко, нали?"

Постепенно момичетата свикнаха с мен и моята количка и се мъчеха да ме включват, доколкото бе възможно, в своята дейност. И макар да знаеха, че не мога да ги проверявам след часа на лягане, те не се възползуваха от това, че съм инвалид, а се отнасяха към мен като към нормално същество.

При общенията, излетите и библейските занимания на клуба ние призовавахме момичетата да живеят за Христа. Помагахме им също да разберат какво е необходимо, за да израснат духовно - да принесат дарбите и способностите си, дадени от Бога, в служение на Христа и Неговото царство.

Едно момиче, например, се стремеше да ми помага. Деби (която по-късно се омъжи за Чък Гериът) и стана физиотерапевт. Не смятам, че съм посяла тази идея в главата й, но я снабдих с опита, който й бе необходим и важен за нея, за да използува таланта си в помощ на някого.

Към края на лятото направихме изпращане на Стийв. Това бе време на смесени чувства. Бях щастлива, че той отива в библейски колеж, но изпитвах тъга, че духовното ни общуване ще свърши.

„Няма да свърши - успокояваше ме Стийв. - Слушай, четох някъде, че „от Бога не умира нищо, когато Божият човек умре". Можеш да изразиш това с думите, че „никой не е незаменим". Бог не си отива, когато Неговите чада се преместват. Джони, съсредоточи се на Христа, не на мен."

„Но, Стийв, аз съм научила толкова неща от теб само за една година! Ти ме запозна с апостол Павел и големите християнски писатели. Аз се вълнувам за теб. Ще се моля за следването ти в Колумбийския библейски колеж, но ти ще ми липсваш! Бог те употреби, за да обърнеш напълно живота ми. Израснах през изтеклата година в пълна зависимост от теб, като мой духовен ръководител."

„Чуй, Джони! Това не е вярно. Бог наистина ме употреби, но действителният ти Наставник бе Свитият Дух. Дръж се за Христа! Продължавай да наизустяваш пасажи от Словото! Бог е верен, Джони!"

Стийв замина за колежа и въпреки неговите успокоителни писма, които бяха много, той ми липсваше. Но той бе прав, че аз трябва да раста и се уча, като търся от Святия Дух ръководство и разбиране.