Джони Ериксън

ДЕСЕТ

Току-що бях почнала да навлизам в положителни опитности на духовен живот, затова напредъкът във вярата, който проявяваше Кели, макар да бе само на 5 годинки, ми бе от помощ и за насърчение, като виждах реалността на Божията любов и сила, действуващи в крехкото й същество. Нейната трагедия ни сплоти още повече като семейство и ни приближи при Господа.

Всички бяхме възприели неизбежността на смъртта на Кели и имахме мир в сърцата си. Но това не означаваше, че нейната загуба не отекна тъжно в нас или че не сме задавали въпроса: „Защо, Боже?"

Майката на Кели, сестра ми Линда, страдаше най-много. Скоро след като Кели заболя, съпругът на Линда си отиде и се разведе с нея. Той я остави с двама сина и Кели, която вървеше към смъртта. Линда преживяваше всичко много тежко, сякаш целият свят се срутваше върху нея.

Чрез смъртта на Кели и моята парализа аз научих, че човек изпада в объркване и нещастие, когато се опитва да разгадае Божиите цели с човешкия си ум. Защо, Боже? Защо почина Кели? Защо съм парализирана? Защо другите са живи и здрави? Нямаше никаква друга причина, освен глобалната цел на Бога!

Не винаги сме отговорни за обстоятелствата, в които попадаме. Но ние сме отговорни за начина, по който откликваме. Може да се предадем чрез депресия и самоубийствено отчаяние. Или пък можем да търсим Един суверенен Бог. Който държи всичко под Своя контрол. Който може да употреби събитията за наше окончателно добро, като ни преобразява в образа на Христа (2 Коринтяни 3:18).

Бог програмираше обстоятелствата. Той си служеше с тях, за да докаже Себе Си и моята важност към Него. Не всеки има тази привилегия. Почувствувах, че има малко хора, за които Бог се грижи по един такъв специален начин, като им поверява опитността, която имам аз. Това разбиране ме отпусна и успокои, защото разчитах вече на Неговата любов и упражнявах нов начин на упование. Аз разбрах, че моето страдание не е трагедия, а дар от Бога, който Той използува, за да ми помогне да постигна подобието на Христа - нещо, което цели окончателното ми удовлетворение, щастие и дори радост.

Стийв сравни живота ми по време на едно от библейските ни занимания с опитността на апостол Павел: „А желая да знаете, братя, че това, което ме сполетя, спомогна повече за преуспяване на благовестието" (Филипяни 1:12).

Една вечер размишлявах върху това становище, когато Стийв прекоси стаята и разбърка огъня в камината. Той ми напомни:

"Джони, онова, което става с теб, ще послужи за преуспяване на Божието дело! Павел бе във вериги; ти имаш инвалидна количка. Ти можеш да се радваш на страданието, защото Бог ти е позволил да страдаш заради Него!"

Стийв седна, като изпружи тялото си в стола пред камината. После почна да прелиства своята Библия:

„Защото относно Христа -- прочете той - вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него" (Филипяни 1:29).

Развълнувах се, като помислих, че случилото се с мен наистина „спомогна повече за преуспяване на благовестието". Започнах да споделям своята вяра с повече хора в положителния смисъл и видях, че Божието Слово не може да бъде вързано и оковано, дори аз да бях (2 Тимотей 2:10).

И така, при всеки следващ проблем, който възникваше, аз разбирах, че той е с особен контекст. Просто уповавах на Бога. Постоянно си напомнях, че всички неща ставаха в живота ми според формулата на Андрю Мърсй: по назначение от Бога, с Неговото пазителство, под Неговото обучение, за Неговото време. Освен това, аз имах Неговото обещание, че Той няма да струпа върху мен повече, отколкото бих понесла.

Започвайки да виждам, че обстоятелствата са определени от Бога, аз открих, че истината може да бъде научена само като се прилага в практиката.

В Първо Солунци аз прочетох: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса" (5:18). Но понякога не ми се щеше да благодаря. Емоционално бях настроена отрицателно за това. Въпреки това обаче, можех да отправям благодарност с волята си, когато чувствата ми се противопоставяха.

„В крайна сметка - казах един ден пред Стийв - в продължение на две години се събуждах всяка сутрин в болница. Ако нямам друга причина, освен тази, то мога поне да благодаря, че не съм повече там."

Затова придобих навика да отдавам благодарност дори когато не се чувствувам склонна за това. След известно време се случи нещо любопитно. Започнах да се чувствам благодарна!

„Твоята парализа може да послужи дори за благословение" - забеляза Стийв по време на едно от общите ни прекарвания. „Благословение ли?" „Разбира се."

„Не знам такова нещо - признах аз, - изминах толкова труден път, докато приема моята злополука като нещо, което Бог е допуснал за окончателно добруване. Но не мисля, че е действително благословение ..."

През следващите седмици аз четох повече неща по темата за Божието владичество. Тази доктрина бе наистина окуражителна. Когато светлината й обгърна моя интелект и разсъдък, тя освети и духа и характера ми. Аз се почувствувах сигурна и в безопасност. Бог имаше контрол над всичко в моя живот.

Същата пролет Стийв и родителите му отидоха на семинар, където обяснили стойността на човешкото „аз" от библейска гледна точка. Стийв сподели това становище с мен един следобед, когато намина при мен с няколко книги, които трябваше да прочета.

„Джони, вече трябва да знаеш цената, която Бог ти е поставил" - каза той, като тропна книгите на масата.

"Да, струва ми се... Но защо?"

„Ами, защото мисля, че все още се придържаш към представата си за твоето „аз"."

„Да се придържам към представата си за моето „аз" ли? Какво искаш да кажеш?"

„Винаги се принизяваш и заемаш една такава... дефанзивна позиция" - отвърна той.

Разбира се, Стийв бе прав. Все още гледах на здравите, действени хора. Те бяха според мен привлекателни и се наслаждаваха на живота. Всеки един от тях ме превъзхождаше. Губех състезанието, дори когато се сравнявах с манекен!...

„Същото може да се случи с всеки от нас, ако оставим обществото да решава колко струваме - обясни Стийв, като седна върху стола зад пианото. - Винаги губим, когато се преценяваме според идеите или стандартите на останалите. А пък има толкова стандарти, колкото са хората. Един жокей ще те прецени по твоите атлетически способности; студентът - по ума ти; приятелят ти - по погледите, които му хвърляш. Изгубена битка е, ако се вслушваме във всеки - прибави той, като чукна минорен акорд, за да подчертае думите си. - Трябва да забравим какво казват или мислят хората и да признаем, че Божията оценка е единствено меродавна."

Това е вярно. Бог знаеше, че имам ръце и крака, които не могат да работят. Той знаеше как изглеждам. А всъщност нищо нямаше значение. Онова, което имаше смисъл, е че аз бях Негово творение, създадено по Неговия образ. И Той не се е изчерпал с мен (Ефесяни 2:10).

През следващите дни аз благодарих на Бога за „себе си" - онова, което бях в смисъла на ум, дух, личност и дори тяло. Благодарих Му за начина, по който изглеждах и за онова, което можех и не можех да върша. Постъпвайки така, усетих, че доктрината за Неговото владичество ми помогна всичко да си дойде на мястото, като при картина за нареждане.

Така аз не само видях цел в живота си, но подобно на айсберга - 10% над и 90% под водната повърхност - разбрах, че имам потенциални сили. Колко въодушевяваща бе мисълта, че у мен има нова сфера на личността и живота ми, която предстои да бъде развита!

„Джони, научих това схващане от една илюстрация, използувана от Бил Готхард (Институт по основни конфликти в младежката възраст). Той казва, че животът на всеки един е като картина, която Бог рисува. Често ние разпъваме триножника, грабваме четката и искаме сами да направим нещо. Но щом постъпим така, постигаме само едно лошо копие на шедьовъра, който Той е запланувал за живота ни."

После Стийв прибави: "Джони, твоето тяло в количката е само рамката на твоя портрет, който Бог е нарисувал. Ти знаеш, че хората не отиват в картинна галерия, за да се възхищават на рамките. Те съсредоточават погледа си върху качеството и характера на картината."

Това имаше смисъл. Така аз можех да се отпусна и да спра да се безпокоя за външността си. Бог ме „рисуваше" по един съвършен начин, така щото Христовият характер се въплъщаваше в мен. Това даде съвсем нова перспектива на количката. Преди тя беше за мен ужасно бреме, цяло изпитание. А сега, след като видях, че Бог действува в живота ми, тя се превърна просто в едно средство. Едва сега можах да я видя като благословение.

За пръв път в живота ми на парализиран човек стана възможно инвалидната ми количка да послужи като инструмент на радост.