Джони Ериксън

ДВАНАДЕСЕТ

Все още имах дълбоко вкоренени и високо емоционални резерви спрямо Дик. Мислех, че постъпвам правилно. Нямах право да се омъжвам, освен ако Бог не обърне това право като специална благодат. А това изглеждаше далечна и твърде невероятна работа.

Затова се опитах да приема своята роля на самотница без огорчение и лоши чувства.

Често пеех или пък бивах шаферка по сватби на мои приятели, дори улавях няколко пъти венчалния букет. Тези случаи предизвикваха отдавна забравени чувства.

Струва ми се, че дълбоко в себе си желаех да се появи онзи мъж, който... който би приел моята инвалидност, моята количка. Господи, Ти знаеш, че аз съм приела сегашното си състояние, но винаги ще се питам дали си поставил в плана Си един мъж и за мен...

Много от приятелите ми бяха вече женени и често ми беше трудно да общувам с тях. Интересите им бяха различни. Умът им бе ангажиран в изграждане на дом и семейство. Те се занимаваха твърде много със собствения си живот, който бе взел нова посока, за да се връщат към интересите, които бяха някога общи за нас. Вече бях достатъчно зряла, за да приема това като естествено развитие в приятелските ни отношения, затова не се огорчавах или сърдех. Но в същност бях изолирана, самотна.

Чудех се дали Бог ще доведе някога в живота ми мъж, който би бил способен да ме обикне каквато съм и да прояви желание да прекара живота си с мен... Бих ли била щастлива, ако остана сама? Не съм ли изтърпяла достатъчно много? Защо Бог ме изпитва още и допуска да бъда толкова самотна в живота си?

Тези въпроси подхранваха моята емоционална несигурност, докато самотата ме завладяваше.

„Боже - молех се аз, - моля Те, доведи ми някого, за да хвърли мост над празнотата в живота ми!"

Защо? Не ти ли стига Моята благодат?

Знаех, че настоявам за свои желания, а не търся Божията воля. Но в крайна сметка нали Исус бе казал: „И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина"? /Йоан 14:13/

Скоро след това на едно от събранията на ръководителите на „Млад живот" се запознах с Доналд Бертоли, приятел на Дик.

„Дон е от покрайнините на града - Пимлико - и работи с деца от улицата - каза ръководителят на събранието, като представяше Дон. - Нашата презвитерианска църква организира тази дейност, за да помага на бедните деца от малцинствата."

Доналд бе красив, як мъжага от асироиталиански произход, с големи, тъмнокафяви очи. Бе като навита пружина - пълен с енергия и сила. Макар да бе по-възрастен от повечето от нас - той бе 27-годишен, а аз, например, бях на 21 години, - той показваше задоволство, че общува с нас.

Когато почваше да говори, често отправяше въпрос. В гласа му имаше гръмки тонове и грубост, които издаваха уличната му среда. Той не се доверяваше на повърхностни отговори и настояваше да се стигне до сърцевината на истината. Гласът му обаче биваше и колеблив, някак си свенлив, сякаш понякога се страхуваше да сподели вътрешните си мисли открито.

Когато задаваше въпрос, той спираше, за да се размисли по него. Концентрираше се много в онова, което бе казано, но не допускаше да бъде лесно убеден или разубеден.

Когато някой настояваше: „Но точно така стоят нещата", Доналд го прекъсваше: „Това е увъртане! Нищо не трябва да бъде правилно, защото винаги досега е било така!"

Впечатли ме не само хубавият му вид и интелигентност, но и зрялото му християнско свидетелство и силен характер.

Доналд дойде при мен след събранието и побъбрихме малко. В тези кратки мигове аз разбрах, че имаме страшно много общи неща. Той говореше за интересите си: атлетика, Бог и християнско служение.

„Джони, нека поговорим повече. Мога ли да те видя пак?"

„Разбира се... Ела, когато поискаш."

Това бе стандартна покана, Бях я отправяла към много други хора, които искаха да говорят с мен, затова не очаквах, че ще цъфне пръв още на следната утрин. Но стана точно така...

„Дойде един младеж да те види. Не знам кой е, но изглежда добре!" - каза Джей шепнешком, като ме будеше.

„Кой? Колко е часът?" - прозях се аз.

"Девет. Казвал се Дон."

„Кажи му, че ще го посрещна след малко. Дай ми само минутка да се събудя."

Бях голяма сънливка и се будех обикновено по това време.

Джей влезе в другата стая и побъбри вежливо с него няколко минути, после му се извини, че ще ми помогне да стана, да се облека и приготвя за новия ден.

„Добро утро!" - казах бодро половин час по-късно, когато Джей ме закара с количката в съседната стая.

„Здравей!" - каза Доналд. Той скочи от стола и тръгна към мен. - „Надявам се, че не те безпокоя... Но ти ме покани, нали?"

„Разбира се, че те поканих! Денят ми обикновено започва по това време, затова изобщо не си ме обезпокоил."

Доналд започна да говори. Когато спря да си поеме дъх, бе станало вече обед. Не бях закусвала и бях гладна, но той не даваше да се разбере, че ще свърши посещението си.

"Доналд, би ли желал да останеш за обяд?" - попитах го аз.

„О, разбира се, на драго сърце... Стига да не ви безпокоя."

Джей приготви обяда и слушаше, докато говорехме. Всъщност и аз повечето слушах. Научих много неща за Доналд, за семейството му, как Бог го е срещнал, всичко за работата му сред черните малчугани в Пимлико и неговите идеи за християнското служение.

"Доналд, би ли желал да останеш за вечеря?" - попита Джей по-късно.

„О, на драго сърце... Стига да не ви безпокоя."

Говорихме и по време на вечерята. Накрая Доналд стана да си върви.

„Мога ли да дойда пак да те видя?" - попита той.

„Хм-м... Добре - подвоумих се малко, като се опасявах да не цъфне на вратата и на другата сутрин. - Но утре имам лекции в колежа."

„Тогава да дойда да те взема."

„О, недей, Доналд. Благодаря ти, но Джей ме води обикновено. Тя познава режима и нуждите ми."

„Е, хубаво... Наистина това бе приятно посещение. Нека пак уредим среща."

„Да, бих искала."

На други ден той ни изчака пред колежа и прекара с нас остатъка от деня. Отначало бях малко смутена от неговото като че ли безцеремонно поведение. Но от третия ден, когато Дон дойде пак в ранчото, бях почнала да го харесвам.

На следващото събиране на ръководството на „Млад живот" той присъствуваше пак - усмихнат, красив и представителен. Тази вечер навлязохме с Дайана в приятелска, но доста разгорещена дискусия за богословски дреболии и доста от младежите се присъединиха към нас. Доналд обаче като че ли се отдръпна. Това бе необичайно за него, като се има предвид, че на събирането присъстваха и неколцина нови християни. Бях сигурна, че ще вземе думата и ще сложи край на тази бъркотия, която бяхме предизвикали с Дайана чрез нашия дебат.

Накрая всичко приключи. Доналд стана и ми каза само: „Джони, преди да си легнеш тази нощ, намери 2 Тимотей 2:14 и го прочети. Мисля, че това ще заговори на сърцето ти."

После си отиде.

Развълнувана, аз потърсих Библията си. „Ама, че работа! Защо не ми каза по-рано за този стих?" - си казах аз, мислейки, че това е стихът, който ще ми помогне да убедя Дайана в правотата си. Някой намери стиха и ми го прочете: „Това им напомняй и заръчвай им пред Господа, да не влизат в препирни за дребнавости, което никак не ползува, а е за развращаване на слушателите."

Бях поразена от въздействието на тази истина. Убедих се, че бяхме спорили за такава дреболия през цялата вечер. Но повече от всичко ме заболя за моята духовна незрелост.

Същевременно пред мен изпъкна ясно и другата страна на монетата. Впечатли ме зрелостта, чувствителността и мъдростта на Доналд. Видях в негово лице мъж с авторитет и той ми стана още по-приятен. През следващите няколко дни си мислех често за него.

На следващото ни събиране се поздравихме взаимно и незабавно показахме колко много значим един да ДРУГ.

„Джони, преди да стана християнин, съм живял сред хора, където човек за човека е звяр и всеки живее сам за себе си. Вече няколко години се движа в християнски кръгове. Но смешно е, може би, че не съм изпитал още някой да прояви обич към мен... Знаеш ли, ти ме привличаш..."

„Аз също те харесвам, Доналд. Преди теб никой не е идвал и не е започвал дружба с мен толкова непосредствено. Обикновено хората се смущават от инвалидната ми количка. Нужно им е време, за да преодолеят пречката на моята злополука. Когато се опознаем, те забравят количката. А с теб е нещо друго... Сякаш ти не виждаш количката ми..."

„Джони, не знам... Мисля, че това е от произхода ми, но не мога да крия чувствата и мислите си. Не бих се опитал да се скрия зад някакъв дипломатичен разговор или лицемерни думи. Никога няма да те метна" - ми каза той.

„Радвам се, че не го усукваш. Хубаво е, че има един човек, който не се плаши да изрази какво мисли" - отвърнах аз.

В следващите няколко седмици и месеци се срещахме доста често. Преди да свърши лятото, Доналд ме заведе в Оушън Сити. Той стоеше до инвалидната ми количка на дъсчената пътека на плажа и двамата вдишвахме свежия, солен океански въздух, а около нас пищяха чайките и вълните се удряха о брега.

Изплуваха стари спомени: усещането на пясък между пръстите на краката ми и опияняващата влага на прибоя, който грабва тялото ми. Въздишах и седях в количката си, готова да наблюдавам как Дон плувай за моя наслада.

Внезапно, сякаш усети настроението ми, той бутна количката в пясъка. Колелата потънаха, но той бе доста силен и буквално започна да прави бразди към мокрия пясък близо до водата. Тук пясъкът бе добре утъпкан и придвижването бе по-лесно.

Доналд обаче не спря! Той напредваше с чаровна неумолимост, додето влязох във водата чак до краката.

„Доналд! Какво правиш?" - изпищях аз. Инвалидната ми количка бе цялата във вълните на прибоя. Бях шокирана и същевременно замаяна от внезапното вълнение.

Хората на плажа се пулеха пред тази комична гледка, без да знаят дали трябва да се намесят и да спрат този „луд човек", който „се опитваше да удави бедното недъгаво момиче". Моят смях и очевидното ми удоволствие обаче ги успокоиха и те се върнаха към предишните си занимания.

Доналд ме взе на ръце и ме отнесе към разбиващите се гребени на вълните. Не можех да усетя това удоволствие, но знаех, че сърцето ми подскача лудо.

След тази случка в Оушън Сити вече хвърчах във въздуха. Доналд направи така, че да се чувствувам „нормална" за първи път след злополуката ми. Инвалидната количка не бе предмет, който му пречеше; нямаше у него съжаление или безпокойство и неловка несигурност. Той се отнесе към мен така, както би постъпил спрямо всяка жена, която му харесваше. Той бе силен, но винаги внимателен, пораждайки у мен чувство за безопасност. Разбрах, че няма да позволи да ми се случи нищо.

Доналд ме караше да се чувствувам привлекателна, женствена. За първи път след злополуката се почувствувах като жена, която прави впечатление и някой вижда в нея качествата на красота и привлекателност.

С промяната на сезона Доналд ме вземаше на пикници и екскурзии из природата. Той буташе количката по пътя, докъдето бе възможно, а там, където пътеката се стесняваше, той просто сгъваше количката, вдигаше ме на ръце и ме пренасяше на върха на хълма. Там той разстилаше одеяло на земята и ние обядвахме, като се любувахме на пейзажните красоти.

Разговаряхме с часове, като споделяхме мисли за Божието Слово и онова, което всеки един от нас бе научил от индивидуалния си християнски опит. Това бяха романтични, щастливи, духовни прекарвания. И всяко едно ни приближаваше един до друг.

Започнах да се безпокоя поради нарастващото и задълбочаващо се чувство на обич към Доналд и особено за това, докъде биха ме завели такива чувства. Знаех, че трябва да внимавам да не се оплитам твърде много, да не се приближавам, да се пазя от прекалено влюбване в него. Всичко, което би било повече от „платонически" отношения, бе извън програмата.

До пролетта на 1971 вече бяхме прекарали по-голямата част от времето заедно. Често Дон ме вземаше по време на работата си на улицата. Докато го наблюдавах как се предава на служение на децата, се впечатлявах от личността му още повече. Неговите прояви на изключителна сила във всяко едно отношение го характеризираха като доминираща фигура при всяка ситуация. Без да бъде тираничен, той печелеше.

Въпреки усилията ми, аз позволявах да се приближа повече към него, което затягаше емоционалните ни връзки.

Един ден седях навън и рисувах картина на топлата, пролетна слънчева светлина. Доналд се наведе над мен и ми каза нежно: „Джони, аз те обичам!"

Завладяна от творческите и духовни изповеди в картината си, казах:

„Аз също те обичам, Доналд."

Същата мисъл бих изразила и ако бях казала: „Да, ти също си добър приятел, Доналд."

„Джони, мисля, че не ме разбра... - той замълча малко и ме погледна настоятелно в очите. -Джони, аз съм влюбен в теб!"

Той се наклони към мен, обхвана лицето ми с ръце с намерение да ме целуне. Уплаших се. Не можех да го целуна, без да преценя важността на действията си.

Целувката на друга жена би могла да бъде случайна проява на обич. Но за мен, жената в инвалидна количка, това означаваше споделени чувства. А не исках да се натрапвам на Доналд, без той да е премислил последиците от всичко това.

„Чуй, Доналд, това е..."

„Но аз те обичам."

„Н-не знам - бях изплашена до смърт. Отношения, основани на друго, освен приятелство, биха били немислими. - Ти... хм... не можем да се справим с такова нещо."

Колкото и самоуверен да бе Доналд, чувствувах дълбоко в себе си, че дори и той няма да се справи в крайна сметка с усложненията на моята парализа.

По-късно разказах този епизод на Дайана и Джей. Когато споделих емоционалните си тайни, те и двете станаха много предпазливи.

„Мисля, че не трябва да се задълбочаваш с Доналд - настоя Джей. - И двамата ще пострадате."

"Джони - прибави Дайана, - знам, че той е искрен и не се възползува от положението ти. Знам, че е приятно с него, пък и мога да ти кажа, че той наистина те харесва. Но любов?... О, Боже, това е съвсем различно!... Внимавай! Моля те, внимавай!"