Джони Ериксън

ДЕВЕТ

Напреднах с рехабилитацията, доколкото бе възможно за моята физика. Сега вече бе очевидно, че няма никога да проходя; няма никога да си служа пак с ръцете; завинаги ще бъда парализирана от врата надолу, неспособна дори да се грижа за личните си нужди. Сега бе сигурно, че завинаги ще бъда зависима от другите за всяко физическо удобство или функция.

Тази зависимост бе достатъчна сама по себе си, за да ми докара нов пристъп на депресия и самосъжаление. Аз поговорих с Дайана за моите тревоги.

„Имам това страшно чувство за безпомощност и малоценност, Дай - й казах аз. - Моля се, щото Господ да направи нещо в живота ми, за да ми покаже, че той има смисъл."

„Аз също се моля за това, Джони - отвърна тя. - Знаеш ли, че ще те запозная с един приятел?"

„С кого? Защо?"

„Стийв Истис. Ти не го познаваш, но в духовно отношение той стои на противоположна позиция спрямо нещата, които те тревожат. Той притежава любов към Бога и познание за Писанията, което действително ще ти помогне."

„Разбира се" - съгласих се аз без много ентусиазъм.

„Той е млад човек. Всъщност, той е още в гимназията."

„В гимназията ли? Дайана! Та той е дете!"

„Не, не съди предварително. Почакай, докато се срещнем с него."

Стийв Истис дойде у дома същата вечер и още в мига, когато прекрачи през вратата, той разтърси моите предубеждения за него.

Стийв се извиси над инвалидната ми количка и пронизителните му зелени очи веднага излъчиха топлина и откровеност. При встъпителния разговор, който имахме, той ме накара напълно да се отпусна. Поведението му свидетелствуваше за зрелост и утешителна сигурност. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе отношението му към мен.

Много хора, които ме виждаха за първи път, чувствуваха неловкост и неудобство заради количката. Тя ги плашеше или ги караше да ме съжаляват. Обикновено биваха необходими няколко посещения и разговори за нас, за да бъде „прескочена" количката и да беседваме на нормално ниво. За нещастие, някои хора въобще не достигаха това ниво и обикновено се чувствувах виновна за това.

А Стийв бе напълно спокоен, като успокояваше и мен. Той говореше бързо, като се изразяваше с оживени жестове и се ентусиазираше от всичко. Докато разговаряхме, той започна да споделя с мен библейски схващания - идеи, които вълнуваха него и стимулираха мен.

"Джони - каза той въодушевено. - Не е ли чудно онова, което Бог прави в живота на различните хора днес?"

Какво? Кой, Къде? Бях твърде объркана, за да поставя въпросите, които бъкаха в ума ми. Нямаше значение! Стийв ми отговаряше и без това.

„Младежите имат фантастични опитности в „Млад живот" в Уудлон. А в нашата църква видяхме как Божият Дух наистина оживотворява хората! Една двойка бе на ръба на развод и Бог отново ги свърза. Един младеж бе пристрастен към наркотици и Христос го избави. Едно момиче, което познавам, бе наистина объркано душевно, но Бог я оправи. О, да можеш да я видиш!"

Разказите следваха един след друг като картеч и аз почнах" да виждам нова реалност в Божията сила. Господ бе работил в живота на хората и тази истина и чудесен смисъл се предаваха върху Стийв, а от него - и върху мен, благодарение на неговите разкази.

Самият Стийв бе видял Бог да демонстрира Своята любов и мощ. Вярата, енергията и духовната зрелост на Стийв бяха очевидни качества, които толкова много го отличаваха от мен. Той излъчваше упование, любов към Христа и сигурен успех. За мен бе удивително, че един 16-годишен младеж би могъл да ми вдъхне толкова голямо духовно прозрение и мъдрост. Вече на 20-годишна възраст, аз не бях постигнала чак толкова. Имаше нещо у него, някакво качество в живота му, което аз бих искала да имам. Той излъчваше доверие, уравновесеност и авторитет. Той говореше убедително за Господа и за простата и тиха сила, която вярата в Христа довежда до живот.

„Стийв, онова, което казваш, е като свежа и нова истина - му казах възбудено. - Моля те, ела пак и ми говори."

„Разбира се, бих искал!"

„Можеш ли да ми помогнеш да се сдобия с онова, което имаш? Аз съм християнка, но има толкова неща, които не знам за Господа. Ти имаш по-голямо духовно познание от мен."

„Джони, какво би казала, ако идвам всяка сряда, за да изучаваме Библията заедно?" - предложи той.

„Чудесно!" - възкликнах аз.

Дайана се усмихваше и клатеше глава.

„И аз ще идвам - каза тя. - А може би Джей и останалите биха искали да дойдат. Бива ли?"

„Разбира се" - засмя се Стийв.

Ето едно момче, което бе само на 16 години, а имаше план да обучава по-възрастни младежи на християнската вяра. Още отсега той притежаваше красноречието и благодатта на духовен водач, на свещенослужител. Всеки го уважаваше и признаваше качествата му на ръководител.

Стийв бе доволен от прекарванията.

Той каза: "Джони, твоят дом наистина ме прави да се чувствувам удобно. Също като молитвено уединение. Атмосферата тук ме връща в Л'абри с Франц Шефер."

Той усещаше, че аз и някои други не бяхме усвоили действително основните християнски доктрини: Божия характер, божествената същност на Христа, греха, покаянието и спасението. Затова нашите библейски занимания се съсредоточиха върху тях.

„В Ефесяните - обясни той - апостол Павел ни казва, че имаме фантастично наследство: Христос ни е избрал още преди да е направил света. Той ни с сътворил по Свой образ, с определена цел. Бог иска да растем и се усъвършенствуваме, да бъдем успешни. Много хора не са наясно какво представлява истинската духовност. Ако някой знае много библейски стихове, често го мислят за „духовен". Но умственото познаване на библейската истина не е духовност. Истинската духовност е да приложиш на практика Божието Слово, да направиш валидна Неговата истина, като постъпваш според Божията воля, а не само като я сочиш за добър стандарт."

Докато Стийв споделяше с нас основната библейска доктрина, аз почнах да разбирам плиткостта на моята вяра и духовност. Моите духовни възлизания и слизания можеха да бъдат проследени лесно и точно, както моят физически напредък. Това бе нещо, което исках да преодолея, нещо, с което исках да се заема по един положителен начин. Почнах да се съсредоточавам върху духовните принципи и да въртя живота си около тях, за да бъде променен.

Насаме с Бога, аз си спомних как се бях отдръпнала от действителността и Му бях обръщала толкова често гръб. Изповядах: „Господи, бъркала съм... бъркала съм, като съм се опитвала да Те изключа! Прости ми, Боже! Благодаря Ти за това ново разбиране на Твоето Слово, което Стийв сподели с нас. Моля Те, прости ми и ме върни при Себе Си! Възстанови общението ми с Теб още веднъж!"

Святият Дух почна да ме изобличава, после да ме поучава. С всяка следваща седмица духовната истина ставаше по-реална и аз започнах да получавам живот от Божия план за мен.

Научих, че Божието Слово е учебник за осмислен живот; Господ не ни дава напътствия без причина.

Всъщност аз видях, че Бог се опитва да ни предупреди чрез Писанието. Например, сексуалните отношения, преди брака са погрешни. В Библията има повече предупреждения относно незаконните сексуални отношения, отколкото за други греховни прояви или поведение, като: клюкарство, завист, лъжа и гняв. Библията казва за тях: „И тъй, покорявайте се на Бога; но противете се на дявола и той ще бяга от вас" (Яков 4:7). Станете и се борете против тези съгрешения! За сексуалния грях и чувствеността обаче Библията казва: „бягайте" (1 Коринтяни 6:18). Ако аз бях покорна и не се бях поддавала на изкушенията, не бих била измъчвана от копнежи и пожелания, които сега не могат да бъдат задоволени. Сега те приличаха на неутолима жажда. Без значение колко изключвах реалността и изживявах събитията с фантазията си, това никога не би се повторило. Чувствата бяха само сянка и предизвикваха неудовлетворение.

Бях научила няколко болезнени урока от отношенията ми с Джейсън. Сега жънех последствията. Измъчвах се, но не защото бях извършила нещо грозно и отблъскващо. Напротив, физическата любов е красива и вълнуваща! Обаче Бог знае колко смущаваща и мъчителна може да бъде тя без контекста на брака. Аз се втурвах във вихъра на спомени. Познавам други момичета, които са изплакали горчиви сълзи по същите причини. Те са разбрали, че вината и угризенията поради сексуални отношения извън брака могат да затъмнят и разрушат иначе щастливия живот и попречат на иначе успешни бракове. Това се отнася особено, ако разумът позволи да бъде замъглен от случайни и леки авантюри!

Но сега, с Божията помощ и прошка, аз се разкаях и оставих всичко това зад себе си. Молех се за Божието ръководство и разумна воля. Молех се да мога да проумявам Божиите мисли и да не тъна в блатото на самосъжаление и похотливи спомени и фантазии.

Съсредоточих се на факта, че веднъж завинаги трябваше да забравя миналото и да остана в настоящето, като уповавам на Бога и обещанието на Св. Писание, че Бог „е отдалечил от нас престъпленията ни"(Псалм 103:12).

Реших да се отърва от всички спомени на миналото, доколкото това е възможно. Отървах се от любимите си стикове за хокей и лакрос, продадох си коня Тамбълуийд и от всичко останало, което ме обвързваше със старите спомени.

Сега можех да се устремя към постоянно упование на Бога. Нямах друга алтернатива, освен да Му благодаря за онова, което е приготвил за моето бъдеще.

Когато почнах да Му се моля и признавам зависимостта си от Него, Той не ме разочарова. Преди казвах: „Господи, искам да върша Твоята воля, а Твоята воля за мен с да си възвърна краката или поне - ръцете". Аз решавах каква да бъде Неговата воля за мен и се бунтувах, когато нещата не се оказваха такива, каквито ги планирах.

Сега оплаквах онези изгубени месеци, изпълнени с озлобление и греховни позиции. Молех се да ми даде разбиране на Неговата воля за моя живот. А каква бе Божията воля за моя живот? Да открия, че всичко, което се е случило с мен, е важна част от този план. Аз прочетох: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса" (1 Солунци 5:18). Значи, Божията воля за мен бе да бъде благодарна за всичко? Добре! Сляпо се доверих, че това е истина. Благодарих на Бога за онова, което Той е направил и което ще направи.

След като се съсредоточих върху положителното наставление на Бога в Библията, повече не бе необходимо да напускам действителността. Чувствата повече нямаха значение. Фантасмагориите за физически чувства и докосвания не бяха вече нужни, защото научих, че аз съм лишена само временно от усещания. Библията подчертава, че телата ни са временни. Следователно и моята парализа е временна. Когато поставих фокуса на перспективата върху Вечността, всички мои тревоги във връзка с живота ми в инвалидната количка станаха тривиални.

Стийв ми даде други свидетелства в Библията за това, че Божията перспектива е различна от нашата. В Евреи 12:1 получаваме насърчения да понасяме живота си с търпение. 2 Коринтяни 5:1-5 ни напомня, че телата ни са временни обиталища на нашите духове и личности. Филипяни 1:29 казва, че някои са призовани да пострадат за Него, може би дори да преминат през „огнена изпития", както се изразява авторът на 1 Петрово 4:12,13: „Възлюблени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, загдето с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава". Стийв ме превеждаше през библейските стихове и ми помагаше да поставя болката и страданието си в тази перспектива.

„Страдащите трябва да съсредоточат силите си - обясняваше Стийв в правене на добро и да предадат живота и душите си на Неговите грижи. Всички трябва да постъпваме така, но Библията го подчертава за онези, които преминават през огнени изпитания, да живеят по особен начин за Христа."

При моите фантазии и дневни сънища се бях стремяла към реалността на минал опит, защото исках да избегна истината на настоящето. Но и настоящето не е истинска действителност. Един ден ние ще имаме съществуване, което ще бъде окончателно в смисъл на реалност и опит и ние ще можем да разберем тази истина само с вяра. Онова, което виждаме с вяра, е истинската действителност.

Всички се учехме и израствахме чрез последните беседи на Стийв у дома. Дайана продължаваше да живее у нас и се върна в колежа през есента, за да изучава психология. Една от най-добрите „игри", които бе научила в този курс, бе ролята на човек, който се стреми да опознае по-добре хората при различни ситуации, като се постави на мястото на другите.

Една вечер, след като приключиха библейските ни занимания, всички си разменихме ролите и „влязохме в кожата на другия" за известно време. Дайана и аз си сменихме местата. Някой ме занесе на канапето, а Дайана седна в инвалидната количка.

„Виждате ли, странно е - забеляза Дайана, като играеше моята роля, - че вие, хората, се плашите от инвалидната количка. Всеки пази дистанция. Сякаш има около количката пространство, което никой не желае да прекоси."

„Това е интересно - прибавих аз. - Току що си помислих, че хората се чувствуват по-малко неловко, когато седя на диван."

Обсъдихме същността на инвалидната количка и какво означаваше тя за различните хора. Типичната реакция на непознатите е снизходително отношение към онзи, който е в известен смисъл на по-ниско стъпало. Предполагам, както казах преди, че някои смятат, че ако човек е непълноценен във физическо отношение, това се е отразило и на умствените му способности.

Дайана, Джей и Дик толкова бяха свикнали с количката, че не им правеше впечатление. Дотолкова, че когато излизаха с мен, го смятаха като игра. Те ме бутаха с една ръка или ме тласкаха силно напред и после ходеха наравно с мен. Те правеха това, за да атакуват тъпото провинциално отношение, което имат някои хора към инвалидните колички. Например, количката е широка само 2 фута, но по тротоарите хората отварят проход колкото за цяла лека кола. Тяхната неловкост само утежнява объркването и смущението на човека в количката. А това ги кара да се чувстват мудни и непълноценни.

Често минувачите се пулеха безсмислено, особено когато количката се кара доста бързо (поне според тяхното мнение). Очевидно общото мнение диктува на такъв човек да се гледа като на товар от малоценни антики.

Стари жени идваха често при мен в супермаркета или пък на улицата, цъкаха с език и казваха нещо такова: „О, горкото, милото, смелото момиче..." Усмихвах се вежливо, но често ми се искаше да им изразя истинските си чувства, които обикновено не бяха приятни!

Но аз успявах да се овладея. Ако другите се сблъскваха с проблема на количката, аз се мъчех да правя всичко възможно, щото да им помогна да се чувствуват свободни. По време на библейските часове молех Дик да ме пренесе на канапето. Като скривахме от погледите количката, тя не плашеше повече посетителите. Седнала там, опънала крака на дивана, аз изглеждах като „нормален" човек.

Започналото като прост експеримент в практическата психология, стана постоянен навик за мен. Радвах се на факта, че съм една личност от масата по този начин и това ме успокояваше много.

Дайана проведе и друг експеримент в „играта на роли". Този път аз видях положението си такова, каквото другите го виждаха. Тя седна в количката, а аз - на канапето.

"Джони, бих искала чаша вода"-каза Дайана, преструвайки се на безпомощна.

Заемайки ролята й, аз усетих нещо, което не бях забелязала от количката: стана ми досадно.

„Е-е, гледам сега телевизионната програма. Можеш ли да почакаш до рекламата"? - попитах аз.

„Е, добре" - въздъхна Дайана.

Всички се усмихнаха разбиращо. Аз казах:

„Така ли изглеждам наистина? О, Боже мой! Съжалявам.. . Виждам колко егоистична мога да бъда, ако не го знам. Приятели, отсега нататък ще бъда по-съобразителна."

Прекарването извън инвалидната количка бе по-добре и за самочувствието ми на жена. В количката понякога се чувствувах вдървена и неспокойна, а като седях на канапето, се отпусках и успокоявах. Една вечер, докато гледахме телевизия, Дик протегна ръка и я сложи на скута ми. Успях да си сваля каишките от ръката и започнах да го милвам по косата. Разбира се, аз не усещах нищо, но Дик го усети. Той се отпусна и се наслади на нормалното внимание, което едно момиче може да окаже към любимия човек като го помилва с пръсти по косата.

Това бе приятно време на израстване и придобиване на познания. Разваляше го само болестта на Кели. Момиченцето слабееше с всеки изминат ден. Но нейното и моето състояние ставаха по-леко поносими, след като почувствувах, че започвам да израствам във вярата и разбирането на библейските истини.

Стийв продължи да идва, понякога няколко пъти в седмицата. Библейското му учение на простите доктринални истини ставаше част от живота ми. Преди възприемах доктрината въобще без да задавам въпроси. Но тя не се превръщаше в нещо реално. Нейната истина не биваше подлагана на изпит. По време на депресията ми в „Грийноукс" бях разгледала и други философски и богословски възгледи. За мен бе вече невъзможно да приемам доктрината без въпроси, но докато питах, отговорите се появяваха начаса. Стийв обясняваше библейската истина по такъв начин, сякаш Господ ми говореше пряко.

За мен навлизането на Стийв в живота ми бе специален отговор на отчаяните ми молитви към Бога, преди да се яви той.

Разисквахме върху Второто идване на Христа. Бях научила, че един ден Исус ще се върне на земята и аз ще придобия съвсем ново тяло. Христос ще ми даде прославено тяло, което ще прави всичко, което съм правела преди, а дори и повече неща. Някой ден пак ще има усещания! Няма повече да бъда парализирана!

Тази нова перспектива не позволяваше да се отдръпвам във фантастични пътешествия и дневни сънища. Стийв ми помогна да завърша моя цикъл от върхове и низини, що се отнася до духовния ми напредък...

„Мислете за горното - прочете той от Колосяни 3:2, -а не за земното". След като научих, че един ден ще имам обновено тяло, за мен стана лесно да фокусирам желанията си върху небесните, вечните неща. Временните неща ги бях изпуснала; що се отнася до употребата на земното ми тяло, затова бе лесно да приема тази истина. Макар и прикована към инвалидна количка, аз знаех, че един ден ще бъда освободена от нея!

Стийв - казах му аз, - започнах да гледам на количката повече като на инструмент, отколкото на трагедия. Вярвам, че Бог ще ме научи на нещо по този начин!"

Стийв ме въведе в процеса на прилагане Божието Слово в практиката, в процеса, който осъществява Божиите обещания и заповеди. Прочитах по нещо от Библията и казвах съзнателно: „Това е Божията воля". Умствено аз разбирах значението му. В емоционален смисъл трябваше да подложа на изпит тази нова истина, да я докажа чрез волята си. „Да, тази е Божията воля за мен" - прибавях аз.

„Господи, аз Ти се доверявам, за да ме приведеш през всичко това победоносно" - Му напомних аз. Писанието придобиваше личен смисъл. Йов бе страдал, затова той можеше да говори убедително и за моите нужди. Йеремия също бе страдал и аз се учех от него. Тъй като Павел бе издържал на бой, корабокрушения, затвор и болести, се позовавах на неговите страдания. Започнах да проумявам онова, което Библията наричаше „общение на страданието".

Учех наизуст текстове от Писанието, които имат голямо значение за мен. Разбирането на тези пасажи, които говореха за нуждите ми, помогна да се доверя по-сигурно на Бога с моята воля и живот. Дори когато ме връхлитаха бедствени и унили периоди, можех да разчитам на факта, че „Той знае какво върши", както казваше често татко.

Докато учех Божиите обещания наизуст, научих, че Бог ще ме изведе от тази школа на страданието, но когато Той намери за добре. Апостол Павел писа, че ключът е да се стремим винаги напред. Дори той - в апогея на своя живот и посвещение на Христа - признаваше, че не се е реализирал напълно в духовно отношение.

Вероятно - си мислех аз - моето страдание и обучение ще трае колкото целия ми живот. Ще приключи едва когато ще отида при Христа.

Имах да върша много неща. Ако животът имаше някакво значение, трябваше да науча всичко, което бих могла: не само духовна истина, но и академично разбиране. Трябваше да намеря начин, за да дам някакъв принос за обществото.

Дайана и Джей бяха готови да ме въвлекат отново във всеобщото ежедневие, за да се приобщя към външния свят. Срещите с хора и посещенията на различни места бе освежително и стимулиращо за мен. Вече привикнах, когато съм с количката, другите да се пулят в мен. и да се чувствуват неловко. Излизането навън през това лято бе приятно събитие за моите сетива. Затваряна в различни болници в продължение на две години, бях почти забравила всичко, което можеше да се види, чуе и помирише сред природата. Тези опитности наситиха прегладнелите ми сетива. Но в резултат на този сетивен шок аз се уморявах лесно и бях принудена да почивам след тези пътешествия на открито.

Стийв се опитваше да ме насърчи да оделотворявам новото си схващане, т.е. да поставя тази нова истина в практиката. Той ме накара да споделя вярата си - свидетелството за моята християнска опитност - с младежката група при неговата църква. Мисълта, че трябва да говоря пред 15 юноши ме ужасяваше. Тогава естествената ми реакция бе все още свенливост, затова когато дойде времето да говоря, станах нервна. Гледах тези изрядни и самоуверени лица и бях почти вцепенена от страх.

„Аз ... хм ... Аз съм Джонии Ериксън ... и... хм ..."

Умът ми блокира. Какво трябва да кажа? Младежите бяха вежливи и не ме прекъснаха с кикотене и подигравки.

„Аз ... аз ... хм ... искам да ви кажа... хм ... какво значи Христос за мен... хм... виждате ли... Той е много... хм ... реален за мен ... Аз... хм ... имах... хм ... доста беди... хм... но аз... аз искам да кажа, че... Той бе верен... и хм... се надявам, че Го познавате, както и аз."

Гърлото ми пресъхна, лицето ми пламна и не можех да измисля как да продължа, затова просто забих поглед в земята и млъкнах.

След една неловка и ужасяваща пауза Стийв събра накъсаните ми мисли. Аз бях облекчена и впечатлена, че той можа да спаси ситуацията.

По-късно заявих твърдо: „Докато съм жива, не искам да правя това!"

„Глупости - отряза ме Стийв. - Просто ти липсва рутина. Самият аз бях същият отначало, когато един приятел ме помоли да дам свидетелството си на едно евангелизаторско събрание на улицата."

„Айде, бе!"

„Заеквах през цялото време. Струваше ми се, че езикът ми се е подул."

„Но аз нямам твоята дарба на говорител... твоето самообладание... Просто не мога..."

„Трябва да се запишеш в колежа - каза той, като ме тупна добронамерено по коляното. - Можеш да посещаваш лекциите с твоята количка в Мерилендския университет. Там имат доста инвалиди. Не трябва да се тревожиш!"

„Хм-м... Може би си прав."

Той се ухили и кимна с глава.

„Добре - отстъпих аз. - Ако Джей и Дайана ми помагат, ще постъпя тази есен в колежа."

През септември започнах да посещавам някои лекции в университета. Джей или Дайана ходеха с мен и правеха записки заради мен. Записах се за: „Устно изпълнение", "Дикция на гласа" и „Публично говорене". Моите речи се отнасяха до неща, които познавах добре и можех лесно да обсъждам. Например, за: инвалиди, приемане на инвалидната количка и християнския ми опит.

Постепенно придобих увереност, особено след като видях, че хората се интересуваха от това, което казвах. Прониквайки навътре в себе си, аз почувствувах, че Бог ме подготвяше, че някак си, един ден, ще мога да използувам онова, което учех.

По същото време почнах да разбирам духовната истина по един разностранен начин. Това ново разбиране ми даде победа над миналите грехове, изкушения и депресия. Бог ми бе дал средството да контролирам греховната си природа, когато разбрах важността на Неговата реалност и своето настояще.

Фантасмагориите свършиха. Завинаги! Когато Бог ме изпълни всецяло, нямах нужда да възкресявам спомени от миналото. Бях дошла до състояние, когато тялото ми нямаше вече нужда от онези усещания, които някога ми се струваха толкова важни. Бог ме бе извел извън нуждата от усещане и докосвания. Но Той допускаше понякога, когато бе възможно, да се радвам на такива неща, като усещането на яката на полото от кашмирска вълна на бузата ми; прегръдката на човека, когото обичам; успокояващото движение на люлеещия се стол: усещанията, които имах всеки път, когато излизах навън - вятър, слънце, дори дъждовните капки по лицето ми. И аз бях благодарна за всичко, което Бог ми даваше.