Джони Ериксън

ОСЕМ

Мама и татко се зарадваха да ме видят у дома, пък и аз бях щастлива, че съм вече тук. Но вътрешно бях озлобена и гневна, че Бог не е отговорил на молитвите ми и не бе ми върнал ръцете.

Дайана прекарваше доста време в нашия дом, грижейки се за мен и опитвайки се да ме насърчава.

„Зная какво са ти казали в „Ранчо Лос Амигос", че никога няма да можеш да ходиш или да използуваш пак ръцете си. Но ти не бива да се предаваш" - ме подкани тя.

„Защо не?" - отговорих безизразно.

„Ти трябва да работиш с това, което ти е останало."

„Нищо не ми е останало..."

„Я не ми отвръщай така - сгълча ме Дайана. - Видях в „Грийноукс" и „Ранчо" хора, които действително са зле: слепи, глухи, неми. Някои дори са изгубили ума си - почти като предмети са... На тях не им е останало нищо, Джони! А ти имаш разсъдък, глас, очи, уши. Имаш всичко, което ти трябва. И ти трябва да ги накараш да работят за теб, ето какво ще ти кажа!"

„Ще видя ... Ще видя..." - й казах аз.

Дик дойде да ме види и нашият разговор протече непохватно и напрегнато. Всъщност той никога не отговори пряко на писмото ми. Не каза никога: „Да, Джони, ти си права. Не можем никога да се оженим, защото не мога да се справя с проблемите и емоциите, свързани със сегашното ти състояние."

Най-после една вечер той поде темата: „Джони, не е важно дали ще се излекуваш, или не. Ако не се излекуваш, аз съм достатъчно щастлив. След като се оженя за теб, ще бъда единственият човек на света, на когото Бог ще е дал като подарък жена с инвалидна количка."

„Как можа да кажеш такова нещо? Подарък..."

„Разбира се. Аз гледам на теб и на твоята злополука като на особено благословение."

„Благословение ли?" - го прекъснах аз.

„Да, благословение! Защото Бог дава само добри подаръци" - отвърна просто Дик.

„Не, Дики... Аз няма никога да работя. Моята парализа... О, това е голяма грижа... Всичко това е твърде много за мен!... Не, ще те оставя..."

„Но самото споделяне на бремето ще го направи по-поносимо за всеки един от нас."

„Това е романтично, но не е реално" - му казах аз.

Дик замълча. Той не искаше да приеме онова, което му казах. Той гледаше на бъдещето така, както би желал да го види, не както ще излезе всъщност. Накрая, с очи, които бяха пълни със сълзи, той се усмихна и кимна с глава: „Мисля, че си права. Може... би няма да мога да се справя. Може би... не съм за такова нещо."

Дик продължи да ме посещава. Но често довеждаше нови момичета у дома, за да ме видят. Всъщност някои от посещенията му представляваха само гостувания при един болен човек...

Уединих се в себе си и в самотата на родния дом. След като бях толкова време навън, за мен къщата бе пълна с безброй приятни спомени. Но по понятни причини не можех да изпитам старите чувства; беше ми неловко и у дома.

Това предизвикваше мрачни чувства, възбуда и безпокойство. Изпитвах същата депресия, която ме душеше през кошмарните месеци след злополуката.

„Какво ти е, скъпа?" - попита ме накрая татко.

„Н-не знам, татко. Просто съм тъжна... Депресирана ..."

Татко поклати глава.

„Не знам дали изобщо ще свикна някога с това, че съм парализирана - му казах аз. - Точно когато си помисля, че съм овладяла положението и... изпадам в униние."

"Джони, наслаждавай се на живота. Ние ще направим всичко възможно - всичко, за да ти помогнем, нали знаеш!" - от искрящите му сини очи и усмихнатото му лице се излъчваха любов и насърчение.

Въздъхнах дълбоко и казах:

„Мисля, че онова, което ме потиска най-много, е фактът, че съм толкова безпомощна. Като оглеждам къщата, виждам навсякъде онова, което си построил и създал. Тъжно е наистина да си помисля, че не мога да оставя нищо след себе си... Когато си отидеш, ще ни оставиш красиви сгради, картини, скулптура, изкуство. Дори мебелите сам си направил. Аз никога не ще направя това. Никога няма да оставя наследство..."

Татко сбърчи чело за миг, после пак се усмихна.

„Това, което казваш, не е вярно. Нещата, които съм направил със собствените си ръце, не означават нищо. По-важно е да си изградиш характер. Да оставиш нещо от себе си. Разбираш ли? Характер не можеш да изградиш с ръцете си."

„Може би си прав, татко."

„Разбира се, че съм прав."

„Но защо позволява Бог това? Ето семейството ни. Получихме повече удари, отколкото бихме понесли: първо злополуката ми, после - развода на Джей, а сега - малката Кели (племенницата ми умираше от рак на мозъка). Съвсем не е справедливо" - заплаках аз.

Татко постави ръце върху раменете ми и ме погледна право в очите:

„Може би никога няма да научим причината за нашите беди, Джони. Виж, аз не съм свещенослужител или писател. Не знам точно как да опиша какво става с нас... Но Джони, аз трябва да вярвам, че Бог знае какво върши."

„Не знам ..." - измънках аз.

„Виж, колко пъти си чувала някого - сами ние сме го правили многократно - да се моли благочестиво: „Господи, аз съм толкова голям грешник! Заслужавам ад и най-строго наказание от Теб. Благодаря Ти, че си ме спасил"? Ние казваме на Бога на един дъх, че не сме достойни за благостта Му. Обаче ако се случи да изпаднем в някоя беда или страдание, се озлобяваме и викваме против Бога: „Господи, какво правиш с мен?"

Разбираш ли? Мисля, че ако приемем наистина, че заслужаваме най-лошото - ада - и после наистина вкусим от него чрез страдание, трябва да се опитаме да живеем с него, нали?"

„Нима мислиш, че заслужавам да бъда парализирана? - Че Бог ме наказва?"

„Разбира се, че не, скъпа! Това бе понесено върху кръста. Аз не мога да кажа защо Той е позволил да се случи това. Но трябва да повярвам, че Той знае какво върши.

Уповай на Него, Джони!

Уповай на Него!"

„Ще се опитам" - казах с половин уста.

Пролетта премина в лято, но емоциите ми не се подобриха. Бях очаквала чудо от Бога в „Ранчо Лос Амигос". Бях убедена, че Той ще ми възстанови употребата на ръцете. Когато това не стана, се почувствувах като излъгана. Сякаш Бог ме бе зарязал...

Затова се сърдех на Бога. За да си върна по същия начин, аз намерих начин да Го изключа от ежедневието си, заедно с останалия свят. Втурвах се в отчаяни, депресиращи, фантастични „пътешествия". Заспивах късно, за да сънувам или пък дремех през по-голямата част от деня, за да сънувам и фантазирам. Като се затворих в себе си, аз успях да изключа напълно настоящето и действителността.

Опитвах се да си припомня всяка ясна подробност на приятните изживявания, складирани в паметта ми. Фокусирах цялата си умствена енергия, за да преживея пак тези опитности.

При тези фантазии си припомнях всяко физическо удоволствие, което съм имала: какво усещане съм имала, когато съм носила топли дрехи или от разхлаждащата струя на душ след горещ летен ден, милувката на морския бриз по лицето ми или докосването на лятното слънце до кожата на тялото ми. Плуване. Езда. Скърцащия звук на кожата на седлото, което притисках с бедрата си. Нито едно от тези прости удоволствия не бе нещо грешно. Но аз ги използувах, за да изключа Бога от ума си...

Един ден аз седях в инвалидната си количка навън сред ранчото, нашата семейна ферма в Сайсквил. Приятелите, които ми бяха дошли на свиждане, бяха оседлали конете и бяха заминали на езда с препятствия. Като сравнявах своя жребий с техния, ми стана болно за самата мен. Топлата слънчева светлина блещукаше през клоните на големите дъбове и танцуваше в ярки слънчеви зайчета по буйния килим на тревата. Притворих очи и си припомних един подобен ден преди няколко години. През този дневен сън бях отново с Джейсън, яздейки един до друг към гората през ароматните ливади. После спряхме на едно усамотено място. Наслаждавах се на спомените на невъздържана приятност, възбуда и сетивни удоволствия - чувства, за които знаех, че нямам право да изпитвам тогава и... да възкресявам сега...

Когато Святият Дух ме изобличаваше, аз се бунтувах повече. „Какво право имаш да ми казваш, че не бива да мисля за тези неща? Ти си Този, Който ме постави в това дередже! Аз имам право да мисля за тях. Повече никога няма да изпитам сетивни удоволствия... Не можеш да отнемеш спомените ми!"

Но колкото повече си мислех за тези и други случки, толкова повече отстъпвах назад. Бях объркана и озлобена. Обвинявах Бога, че тези чувства означават толкова много за мен.

Опитвах се да вкусвам и възстановявам и други удоволствия и спомени. Когато отидох у приятели, които имаха басейн до къщата си, аз опитах пак удоволствието, което има от съприкосновението с водата. Приятното вълнуване на водата около мен, когато се плъзгах из нейната прозрачност. Стрелването от дъното нагоре и усещането от втурването на свежия въздух към лицето и дробовете ми. Влажните, разпилени коси под главата ми, докато лежах, къпеща се в слънчевата светлина, върху топлата бетонна площадка. Топлите, фини водни пръски, които правеха малки вадички, спускайки се по съхнещите ми ръце и крака.

Аз се гневях на Бога. Припомнях се всяко нищожно физическо удоволствие и го запращах срещу Бога в огорчението си. Не можех да приема факта - Божията воля, според моите близки и приятели, - че никога повече няма да извърша или усетя тези неща...

А иначе външно запазвах фасадата на бодрост. Вътрешно обаче, се бунтувах.

Фантастичните ми пътувания ставаха все по-продължителни и по-чести. А когато спомените ми се свършваха - и чувствувах, че това ще разгневи Бога, - си създавах нови. Създавах диви, похотливи, ужасни фантасмагории, за които бях убедена, че няма да се понравят на Бога.

Това лято Дайана се премести да живее у нас. Отначало тя не знаеше за моите „пътешествия". После усети, че моите пристъпи на депресия не се поддават на контрол и всякаш преминават в транс.

„Джони! Стига! Събуди се!" - изпищя страшно Дайана един ден. Тя разтърси буйно раменете ми. Бавно се върнах към действителността.

„К-какво?"

"Джони, какво става? Говорех ти, а ти се кокореше през мен в пространството! Болна ли си?"

„Не... Остави ме! Просто ме остави!"

„Няма да си помогнеш, ако искаш да избягаш от действителността - каза Дайана. - Трябва да се изправиш срещу истината. Не я прогонвай. Миналото е мъртво, Джони.

Но ти си жива!"

„Жива ли? - отвърнах цинично. - Това не е живот..."

От време навреме тя ме измъкваше от моето фантазиране, но аз пак се хвърлях в моите „пътешествия". Установих, че дрямката в затъмнена стая с вентилатор на прозореца бе най-удобно условие за „пренасяне". Бръмченето на вентилатора бе хипнотичен шум, който изключваше света. Скоро изпадах в транс, в плен на минали чувства и удоволствия.

В крайна сметка обаче разбрах, че няма да стигна до никъде с бунтарските си настроения спрямо Бога. Убедих се, че това е моят начин да греша. Преди злополуката грехът се състоеше според мен в това, човек да извърши нещо. Но сега за мен нямаше възможност за извършвам действия. Започнах да разбирам, че грехът е колкото действие, толкова и отношение. Преди действието умът рамкира мислите и отношението, които стават основата за нашия бунт против Бога. Аз разбрах, че гневът, похотта и бунтът, макар да са „само" отношения, са греховни. Грехът не се състои само в лошите неща, които съм вършила, а е съществена част на моя характер. Макар че за мен нямаше възможност физически да се бунтувам против Бога, при все това аз съгрешавах. Това бе част от моята природа.

Знаех, че съм онова, което Павел описва като плътско, за разлика от духовното. Намирах се в невъзможно състояние - нещастна и неспособна да угодя на себе си и на Бога. „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога" (Римляни 8:7, 8).

Или на себе си - си напомних аз. Разбрах, че пристъпите на моята депресия и фантастични полети не правеха нищо друго, освен да ме объркват и смущават.

Не разбирах обаче какво се опитваше да ми покаже Бог, затова се помолих: „Господи, знам, че си планирал нещо за живота ми. Но имам нужда от помощ, за да разбера волята Ти. Имам нужда да узная Твоето Слово. Моля Те, Боже, направи нещо в живота ми, за да ми помогнеш да Ти служа и да узная Словото Ти."