Джубран Халил Джубран Превод Спас Николов

За религията

- Кажи ни за Религията.

А той в отговор му рече:
- Нима днес говоря за нещо друго?

Не е ли религията всяко дело и всеки помисъл -

а и онова, което не е нито дело, нито помисъл, а чудо и удива - и те бликат в душата дори когато ръцете дялат камък или тъкат платно.

Кой може да отдели вярата си от работата си и своето упование от своето призвание?

Кой може да просне пред себе си часовете и да ги раздели с думите: "Това е за Бог, това е за мен; това е за душата ми, а онова - за тялото ми"?

Всичките ви часове са крила, размахани в простора, и всеки мах е по една от същностите ви.

Който носи добродетелта си като празнична дреха, по-добре гол да ходи.

Вятърът и слънцето няма да пробият дупки в кожата му.

А който се води по общото понятие за нравственост, затваря потайната си птичка в клетка.

Но волната песен не излиза от решетки.

И тоя, за когото поклонението е прозорец - да го отвориш и пак да го затвориш, - той още не е бивал в обиталището на душата си, чиито прозорци са разтворени от зори до зори.
Дневните ви творения са ваш храм и ваша религия.

Затова, когато влизаш в храма, вземи всичко свое със себе си.

Вземи плуга си и наковалнята си, вземи млата и лютнята си -

нещата, които си създал от нужда или за разтуха.

Защото в упоението си не можеш да се вдигнеш над постигнатото, нито да паднеш под загубеното.

И вземи със себе си останалите люде:

защото в поклонението не можеш да полетиш по-високо от надеждите им, нито да се смириш под отчаянието им.

И ако искаш да познаеш Бог, не почвай да гадаеш.

По-добре се огледай наоколо и ще видиш как той си играе с децата ти.

Огледай се и ще видиш как той върви по облака и как посяга с ярката светкавица или се спуска с рукналия дъжд.

И ще го видиш как се усмихва с цветята и как се вдига и маха с ръка в дърветата.

За смъртта

- Сега искаме да попитаме и за Смъртта.

А той в отговор и рече:
- Искате да узнаете тайната на смъртта.

Но как ще я откриете, освен ако потърсите в сърцето на живота?

Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневна светлина и той не може да разбули тайната и.

И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота.

Защото животът и смъртта са едно, като реката и морето.

В дълбините на вашето упование е тихото знание за отвъдното;

и както семенцето под снега сънува, така и вашите сърца бленуват пролетта.

Вярвайте на сънищата си, защото в тях са дверите на вечността.

Страхът ви от смъртта е трепетът на овчаря, застанал пред владетеля, който ще положи ръка на рамото му в знак на почит.

Нима в боязънта си овчарят не се радва, че ще го почете самия цар?

И все пак в трепета не е на себе си.
Какво е да умреш, освен да се възправиш гол на вятъра и да се разтопиш в изгряващото слънце?

И какво е да спреш да дишаш, ако не да пуснеш своя дух на свобода от вечните му приливи и отливи, за да се въздигне, да се пръсне вредом и да дири, невъзпрепятстван, своя Господ - Бог?

Когато стигнеш на върха на планината, тогава почва дивното изкачване.

И истинският танец се захваща, когато твойте кости потънат в прегръдките на вечната земя.

ПРОЩАВАНЕТО

А ал-Митра, пророчицата, каза:

- Благословени да са този ден, това място и духът ти, който ни говори.

А той в отговор и рече:

Не бях ли аз слушател като вас?

И като се обърна с лице към множеството, извиси глас и каза:

- Люде орфалезки, вятърът ме зове на път.

Аз не съм припрян като него и все пак трябва да потеглям.

Ние, скиталците, залутани в самотни пътища, никога не осъмваме, където сме замръкнали, и никой изгрев ни не сварва, където сме оставени от залеза.

Дори когато земята е заспала, ние сме на път.

Ние сме семена на живото растение и стигнем ли до зрелост и сърдечна пълнота, оставяме се вятърът да ни разпръсне.

Кратки бяха дните ми сред вас, по-кратки са изречените думи.

Но ако слухът ви забрави моя глас и споменът за моята любов се изличи от паметта ви, то аз ще дойда пак -

да ви говоря от преливащо сърце и с устни, подвластни на духа.

Да, аз ще се завърна с прилива

и дори смъртта да ме е скрила и великото мълчание да ме е обвило навеки, аз пак ще търся път към вас.

И няма да го търся всуе.

А ако нещо от това, което ви казах, е истина, то тази истина ще се открие с още по-ясен глас и със слова, по-сродни на мисълта ви.

Аз заминавам с вятъра, о, люде орфалезки, но не за да потъна в пустота;

и ако тоя ден не засити вашата жад и моята любов, то нека той остане обещание за други, бъдни дни.

Всяка жад е преходна, но не и любовта човешка, нито желанието любовта да засити тая жад.

Знайте, че ще се върна от великото мълчание.

Мъглата, която се стеле призори, като искри в роса по нивите, се вдига в облак - после пада в дъжд.

И може би аз бях като мъглата.

В нощната тишина бродех из улиците и духом посещавах домовете ви -

вашите сърца биеха с моето сърце, вашият дъх бе върху моето лице и аз познавах всинца ви.

Да, аз познах радостта и болката ви, вашите съновидения бяха и мои съновидения.

Но често бях сред вас като езеро сред планински грамади.

Оглеждах върховете ви и склоновете ви, дори летящите ята на мислите ви и вашите приоблачни желания.

До моето мълчание достигаше смехът на вашите деца - с потоците, и въжделението на юношите ви - с реките.

Ала и влели се в дълбините ми, реките и потоците не спираха да пеят.

И в мен се лееха води, по-сладки и от смях, по-силни и от въжделение.

то бе безкрайното във вас:

огромното човешко същество, в което сте само клетчици и фибри.

В неговото пение всичките ви песни са глух туптеж на закопняла гръд.

В този огромен човек и вие сте огромни - когато видях него, тогава видях вас и ви възлюбих.

Ала какви далечини може да стигне любовта извън това вселеношарие?

Какви видения, ожидания и помисли могат да надхвърлят полета и ?

Като дъб-великан, обсипан с ябълков цвят, е огромният човек във вас.

Неговата мощ ви свързва със земята, неговото ухание ви понася в простора, с неговата дълговечност сте безсмъртни.

Чули сте да се казва, че сте като верига, слаба като най-слабата си брънка.

Ала това е само половината истина. Вие сте и яки като най-яката си брънка.

Да ви претегляме чрез най-малкото от делата ви, е все едно да мерим мощта на океана с мимолетността на пяната му.

И да ви съдим по недостатъците ви, е все едно да обвиним годишните времена, че са непостоянни.

Да, вие сте като океана

и макар тежко заседнали кораби да чакат прилива край бреговете ви, и вие като океана не можете да ускорите свойте приливи.

Вие сте и като годишните времена

и макар в зимата си да се отричате от пролетта, пак дремещата у вас пролет се усмихва насън великодушно.

Не мислете, че ви говоря тез неща, за да можете да си казвате един другиму:"Той ни похвали - вижда само доброто у нас."

Аз само изразявам с думи това, което сами вие знаете в сърцата си.

А какво е словесният израз, ако не само сянка на безмълвното познание?

Вашите мисли и моите думи са вълни от запечатаната памет, която съхранява спомена за нашето вчера

и за древните дни, когато земята не е познавала нито нас, нито себе си,

и за нощите, когато земята се е тресяла и гърчела в смут.

При вас са идвали и мъдреци, за да ви дадат от мъдростта си. Аз дойдох, за да получа от вашата мъдрост:

и ето, намерих нещо повече от мъдрост.

Това е пламенният дух у вас, който все повече се разпалва и нараства,

докато вие, неусетили растежа, се вайкате, че дните ви угасвали.

Това е животът, дирещ живот в тела, уплашени от гроба.
Тук гробове няма.

Тез планини и равнини са люлка и стъпало.

Като минавате край полето, където почиват прадедите ви, вгледайте се и ще видите себе си и децата си, наловени за ръце във весел танц.

Истина ви казвам, често сте блажени, без дори сами да го съзнавате.

А аз не съм ви обещавал нищо, ала към мене бяхте и по-щедри.

Научихте ме силно да жадувам за живот;

и наистина, има ли по-голям дар за човека от това да превърнеш всичките му стремления в жадни попукани устни и целия му живот - в бликнал водоскок?

И в това е отдадената ми почест и награда -

че когато идвам при водоскока да пия, виждам в живата вода, че тя сама е жадна:

тя пие мене, докато я пия.

А някои ме вземаха за горд или пък плах, понеже не приемах нищо в дар.

Наистина от гордост аз не вземах, но само плата; дарът беше друго.

И макар да се хранех с диви плодове по хълмовете, когато вие ми предлагахте трапези,

и макар да спях в преддверието на храма, когато вие с благост ми предлагахте подслон,

нима не вашата любезна грижа за дните ми и нощите ми услаждаше залъка и загръщаше съня ми във видения?

Най-вече за това ви благославям:

че давате много, а сами не знаете, че давате.

Истина ви казвам, и милост, ако се огледа в огледало, става камък,

и добро дело, почне ли да се краси с гальовни имена, ражда и клетва, и анатема.

Други пък ме мислеха за надменен, опит от своята надменност.

Понеже казвахте:"Общува с дървесата на леса, но не и с людете.

Усамотява се по върховете и гледа на града отвисоко."

Истина е, че аз се качвах по високите места и ходех из усоите самичък.

Ала как инак можех да ви видя освен от вис или от далнина?

И как бих могъл да се доближа, освен като отида по-далеко?

"Страннико, страннико, влюбен в недостъпни висоти, защо живееш в планините, където орлите вият гнезда?

Стремиш се към недостижимото!

Какви бури улавяш в мрежата си,

какви безплътни птици търсиш да улучиш в небесата?

Ела, бъди един от нас.

Слез, засити глада си с хляба ни и утоли жаждата си с виното ни."

В уединението на душите си изричаха те тез неща;

ала да бе уединението им истинско вглъбяване, те щяха да узнаят, че търсех само тайната на радостта ви и на болката ви

и дирех - същ ловец - да уловя голямото и истинското ваше аз, което броди в небесата.

Но бидейки ловец, аз бях и дивеч;

гончията самият бе подгонен.

Защото много от стрелите ми излитаха от тетивата, но политаха към собствената гръд.

Летежът ми във висините бе пълзене.

Понеже, като разперех крилата си под слънцето, сянката им по земята биваше костенурка.

А вярата ми беше и съмнение;

и често сам си слагах пръста в раната, за да усиля вярата във вас и да добия знание за вас.
И с тази вяра и това познание сега ви казвам :

не сте затворени в телата си, нито привързани към къщи и към ниви.

Вашата истинска същност витае в планините и скита с ветрите.

Тя не е нещо, което изпълзява на слънце да се грее или пък се зарива в земята да се крие,

а волен дух, обвил земята, заплавал из просторите.

Ако тези думи са ви мъгляви, не се мъчете да ги проясните.

Началото на всичко е смътно и мъгляво, но не и краят му;

а аз по бих желал да ме запомните като начало.

Животът и всичко, което е живо, се зачева в мъгла, а не в кристал.

А откъде да знаем - може кристалът да е само разсяла се мъгла?

това, което ви се струва най-немощното и най-смутеното във вас, на дело е най-силното и най-решителното.

Нали тъкмо дъхът ви е издигнал и втвърдил костите ви?

И нали тъкмо сънят, който никой от вас не помни да е сънувал, съгради вашия град и всичко в него?

Ако можехте да видите приливите и отливите на дъха, друго вече нямаше да виждате,

и ако можехте да чуете шепота на съня, друго вече нямаше да чувате.

Но вие нито виждате, нито чувате, и това е добре.

Булото, което замрежва погледа ви, ще го вдигнат ръцете, които са го тъкали,

а глината, която запушва ушите ви, ще се продупчи от пръстите, които са я месили.

И ще прогледате,

ушите ви ще се отворят.

И няма да жалите, че сте били слепи, нито ще се вайкате за прежната си глухота.

Понеже в оня ден ще познаете скритата цел във всички неща

и ще благословите тъмнината, както благославяте и виделината.

- О, търпелив и многотърпелив е капитанът на кораба ми.

Вятърът духа и платната се издуват в ожидание.

Дори кормилото се моли да бъде завъртяно.

Но моят капитан безмълвно чака да завърша.

И моите моряци, които са чували рева на многогласните вълни, сега и мене слушат търпеливо.

Но няма повече да чакат.

Аз съм готов.

Поточето достигна до морето - великата ни майка пак ще притисне чедо до гръдта си.
Сбогом, люде орфалезки!

Денят изтече.

Той се затваря пред нас като водна лилия пред утрешния ден.

Което ни се даде тук, ще съхраним, и ако то не стигне, тогава пак ще трябва да се съберем и да протегнем заедно ръце към благодетеля.

Помнете, че ще дойда пак при вас.

Още малко, и моето копнение ще събере прашинките и пяната за новото ми тяло.

Още малко, след миг покой във вятъра, и аз ще се родя от друго лоно.

Сбогом вам, люде, и на младостта прекарана сред вас.

Едва вчера се срещнахме насъне.

Вие ми пяхте в мойта самота и от копнението ви аз кула до небето съградих.

Ала сънят ни отлетя, видението свърши и вече не е утро и зора.

Дневният прилив се надига, нашата полубудна сънна нега се раздени до ярко знойно пладне и ние трябва да се разделим.

Ако привечер, в здрача на паметта, се срещнем пак, ще побеседваме, вие ще ми изпеете по-силна и проникновена песен.

А ако ръцете ни се срещнат в друго съновидение, ще вдигнем нова кула до небето.

И вик се вдигна от народа, като че из едно сърце, понесе се в сумрака над морето и се разля подобно тръбен звук.

Само ал-Митра се бе смълчала и гледаше унесено след кораба, докато той изчезна в маранята.

Дори когато множеството се беше разотишло, тя още бе сама на вълнолома и спомняше в сърцето си словата: