„Дълговата криза в Европа проблеми и перспективи

КРИЗАТА В ИТАЛИЯ И ИСПАНИЯ

Както е станало и през 1930-та година, кризата не се ограничава само до икономическата сфера. Въздействието върху политиката и обществото е сходна с въздействието върху икономиката; и разбира се, последствията за суверените зависят от специфичните държавни дела (състоянието на страната). В настоящия параграф ще дискутираме въздействието на кризата върху Италия и възможния изход който ще промени италианската политика в близко бъдеще. Вниманието ще бъде насочено главно върху политиката и обществото, въпреки че често ще се обръщаме към икономическото обяснение на политическото и социално деяния.

1.1.Италия преди кризата

През 2008 година, когато правителството на Проди се свива и Берлускони и десните събират сили в Италия глобалната криза тъкмо се развихря. Това доведе коалицията, водена от Берлускони, да предложи изборен манифест, вдъхновени от принципите за икономии и финансова стабилност, което е нетипично за коалиция, която преди това е защитавала разширяването и инвестициите в много скъпи инфраструктурни проекти, като мостът между Калабрия и Сицилия например.

Най-големия поддръжник на Берлускони е министъра на икономиката, Юлио Тремонти. Икономическата политика на Десницата по този начин контрастира и и на предходните правителства. Фактически, италианска особеност от деветдесетте е, че Левите са за финансова стабилност и намаляване на обществения дълг и бюджетен дефицит, докато Десницата не би се поколебала да увеличи обществения дълг и бюджетния дефицит за да подпомогне харченето или маскирането на проблемите с укриването на данъци. С други думи Лявото и Дясното в Италия наследява икономически политики, които са противоположни на традиционните европейски парти на лявото и дясното политическо пространство. Причината за новата сделка на Берлускони и Тремонти е справянето с политическия опортюнизъм. Развиващата се финансова криза от 2008 пречупва надеждите за икономически расте през идните години. Така че изборен манифест, базиран на експанзивна икономическа политика звучи недостоверно. Промяната в дясната икономическа политика бе също така повлияна от такива политически съображения, като нарастването на електоралната подкрепа към Северната лига и нейната ключова позиция в изграждането на политически мнозинства.

През първото десетилетие на новия век коалициите от дясното и лявото изпълваха Италианския парламент, но нито една не се доказа способна да се справи с икономическите проблеми на страната. Растежа, и най-вече изгледа за дългосрочен такъв, изглеждаха ограничени. Трудовата политика, базирана на разширяване дела на временните позиции резултира в намаляване на заплатите и рестрикции над правата на работниците, особено на по-младите от тях. Това намалява дългосрочното инвестиране в жилища и спестявания, обезкуражава браковете и раждането на деца. Междувременно качеството на образованието, от началното училище до университета, се влошават поради орязване на бюджетите, неуспешни реформи и спад в минималните стандарти, изисквани от студентите; децентрализацията на някои социални услуги накара някои регионални управници, целящи преизбиране, да отрежат напълно или частично квотите за рецепти и гражданските такси за лечения и здравни услуги към болниците. И така разходите за предоставяне на социални услуги нарастват.

Израждането на здравните услуги по региони е част от основния процес на деградация, започнат от Левите през последните години на 90-те и продължено от Десните от 2001 под натиск от Лигата. Процесът измести управлението на жизненоважни услуги като болниците и медицинската помощ на ниво правителство, което е по-близо до гражданите и следователно по-чувствително към електорално напрежение и вземане на краткосрочни решения. Резултатът беше нарастване цените на публичната администрация и по-големи количествени и качествени различия между северните и южни райони. Първите са по-богати и по този начин имат по-големи данъчни основи и са в състояние да предложат повече услуги на своите граждани. До кризата различията се компенсираха частично от държавните фондови трансфери, но тази политика в момента е под ревизия. Всъщност една от основните политически цели на Лигата е така наречения фискален федерализъм. Това означава прехвърляне на региони не само на властта над специфични политически сфери, но също на контрол над фискалните ресурси, събрани в рамките на техните административни граници. С други думи, фискалния федарализъм налага намаляване на трансфера на средства към държавата, процес, който намалява възможността на последната да преразпределя средства към по-бедните райони от по-богатите такива. Така че регионализма в Италия рискува да раздели държавата, вместо да я реформира.

Избирателната сила обяснява влиянието на Лигата върху икономическата политика на Берлускони и Тремонти. И двете правителства, преди Берлускони, имаха проблеми със стабилността поради конфликт между партиите, принадлежащи към управляващите коалиции.

Въпреки това, след свиването управлението на Проди през 2008 година, Берлускони успява да слее партията си (Forza Italia) с Националния Алианс (Alleanza Nazionale, AN), партията на неговия основен съюзник Джианфранко Фини. Нова партия, кръстена Хора на свободата (Popolo della liberta, PdL) се появи, предвождана от Берлускони. Поради дезертирането на Католическия съюз на Центъра (Unione di Centro, UDC) новата Дясна коалиция за изборите през 2008 бе съставена от ХС и Лигата (Pasquino, 2008; idem 2009b). За сравнение предишната коалиция водена от Проди се разпадна и основните й компоненти останаха да се водят поотделно. Това е последица от създаването на Демократичната партия (Partito Democratico, PD), нова формация, обединяваща партии на Лявото, но изключвайки по-радикалните членове от коалицията на Проди, докато заявява за себе си позицията на водеща партия в Лявото пространство.

Изборите от 2008 година бяха изключителен успех за Десните, които спечелиха с най-голямо мнозинство за последните 20 години. Обаче този успех затвърди основната роля на Лигата в коалицията. Това много овласти Тремонти, основната връзка между Лигата и Хора на свободата. Освен това, съдебните проблеми на Берлускони увеличават зависимостта му от Лигата – благодарение на нуждата му от нейната помощ за създаване на закони, които да го защитават от съдиите. Също така бе очевидно, че в коалицията на Десните електоралната помощ за Лигата нараства и че оцеляването на коалицията в дългосрочен план нарастващо зависи от нея.

1.2. Икономически последствия от кризата

Свиването на Lehman Brothers през септември 2008 разкри сериозността на кризата и представлява стартовата точка на икономическата помощ за Италия. Дотогава, по време на ранните фази на финансово свиване, италианските банки и инвеститори са изживели малко. Проблемите на американския жилищен пазар не засегнаха Италия. Италианските финансови институции не притежаваха голямо количество от рискови ипотечни облигации. Съществуваха производни проблеми, определени от няколко по-големи банки с някои местни администрации, които по-късно банкрутират.

Свиването на Lehman Brothers стартира най-драматичната фаза на кризата, довеждайки до свиване на пазара на междубанковите кредити. Банките отказаха да заемат пари една на друга поради липсата на ликвидност и несигурността по отношение на финансовата наличност у кредитополучателите. Кризата на ликвидността накара правителствата да подкрепят националните банки със заеми, а ЕЦБ намали дисконтовия процент. Освен това банките намалиха възможностите си за кредитиране на клиентите за да възвърнат ликвидност. Това бе фазата, в която италианската икономика се присъедини към международната криза. В Италия има няколко големи и много малки и средни банки опериращи на регионално ниво. Кризата засегна предимно големите, които изгубиха своите средства, като резултат от сриването на Lehman Brothers, отделно от намаляване ликвидността, която идва от връзките със страните от централна и източна Европа. В интерес на истината, от деветдесетте някои италиански банки, в частност Уникредит, разшири клоновете си и дъщерни банки в тогава кандидатките, вече членки на ЕС, и в Украйна. Съществуваше риск за свиване на ликвидността на тази част от мрежата. Затова акциите на Unicredit загубиха част от стойността си, поради съмнения за финансовата й солидност. Въпреки това, помощта на правителството предотврати банкова криза. Малките и средни банки пък реагираха на ликвидната криза намалявайки кредитите за клиенти и потребители, увеличавайки размера на необходимото обезпечение за нови кредити. Политиката намали инвестициите в машинарии и жилища и заплаши жизнеспособността на МСП в някои сектори, в частност по-старите и експорт-ориентирани фирми. Освен това кредитните рестрикции и песимистичните прогнози задържаха потребителите да не спестяват. И така сектори като недвижимите имоти, строителството на къщи и автомобили се сви. Индустриите реагираха по няколко начина. Първо, те намалиха нормата на печалбите и разходите. Второ, намалиха броя на работните места на пълно работно време. Докато нарастващата безработица засягаше основно младите и нископлатените работници, освобождаването на високо платен постоянен персонал беше рядкост, поне в големите и средни компании. По - големите от тях интернационализираха част или целия производствен процес. По този начин предадоха някои от проблемите си на своите подизпълнители. Най-накрая големите фирми започнаха да забавят плащанията към техните доставчици и преговаряните ниски цени. По този начин малките и средни фирми изнесоха цената на кризата.

Разбира се икономическата криза също намеси и обществените финанси. Намаляването на икономическата активност намали обема на събираните данъци и антикризисните политики увеличиха разходите. Това резултира в главоломно нарастване на бюджетния дефицит и обществената задлъжнялост. Също така свиването в БВП увеличиха показателите на задлъжнялост и дефицит от БВП, което означаваше влошаване на параметрите на Пакта за растеж и развитие предвиден като част от Европейския монетарен съюз. Като последица Италия и над нормата по всички показатели и рискове на Пакта задействайки процедурата за прекомерен дефицит на ЕК. Намаляването на дълга и дефицита е трудно поради няколко причини. Някои от тях са очевидни, като намаляване събираемостта на данъците или на разходите на антикризисните мерки и са сходни на тези на други членки на ЕС; други са специфично италиански. Едно от основните е трудността за контролиране харчовете на местни администрации и независими тела, като университетите например. Локалните администрации в Италия са структурно предразположени към финансова нестабилност. Техните задължения и финансовите им ресурси са зависими от централно управленски решения и националното законодателство. Промени и в двете последни направления води до сериозни финансови сътресения и недостатъци на пари за местните администрации, понеже новите задължения, които са им поставени, не винаги отговарят на наличните финансови средства. Освен това, някои увеличения на заплатите на местните административни работници е автоматична. От друга страна някои местни такси и данъци остават непроменени за много време. Това е дългосрочен проблем за бюджетите на местните власти, и премахването на важни такси, като тази за местната собственост (Imposta Comunale sugli Immobili, ICI) влошиха проблема. Предишни административни липси наложиха правителствена намеса, с което трябваше да се прехвърлят средства от националния бюджет за предоставяне на основни услуги, които предлага местната администрация. През 1999 Вътрешен Пакт на Стабилност бе въведен като опит да се доведат местните финанси под контрол, особено в сектори като здравеопазването, които днес представляват най-големия дял в регионалните бюджети. Въпреки това конфликти се зародиха между правителството и местните администрации, много региони, поради обявените цени з здравни услуги а възможността на южните райони да усвояват пари от Европейските фондове.³⁰

Университетите и университетската реформа са друг хроничен проблем, който правителството се опитва да разреши от началото на века. Университетската политика от края на деветдесетте драматично увеличи броя на професорите и лекторите и, в последствие, университетските разходи. Въпреки увеличението в много ниските студентски такси, бюджетите на висшите заведения се влошиха и рисковете от банкрут станаха реално. На всичкото отгоре, автоматичното нарастване на заплатите на всеки две години и ниските прагове на социално израстване на много от лекторите и професорите направи бюджетите по-строги и трудни за орязване.

1.2.Политика на правителството за справяне с кризата

Управлението на Берлускони третира кризата по два основни начина: подкрепяйки банките и големите фирми и орязвайки обществените разходи. На пръв поглед тази политика изглежда правилна. Подкрепянето на банките предотврати домино ефекта от тяхното банкрутиране; подкрепянето на големите фирми подпомогна запазването на работни места.

Тази политика бе припозната като правилна и от Опозицията. Само дето начина, по който правителството я приложи на практика бе поставен под въпрос, и бе критикувана поради липсата на прозрачност (при подкрепата към банките), неефективност (при подкрепянето на фирмите) и неравност (орязванията). В частност орязванията на разходите не бяха разпределени сред различните социални групи, ами се концентрираха основно върху публичния сектор и заплатите на държавните служители. Освен това намаляването финансите за агенциите от държавния сектор не доведе до някакви реални промени за отговорностите на тези структури. Правителството просто оряза държавните трансфери и плащания, с което отхвърли критиките и аргументите на Опозицията, която заяви, че политиката на управляващите цели само да оправдае намаляването финансирането на социални услуги и разпада на публичния сектор. С други думи, управлението на Берлускони се опълчи на кризата с правилната гледна точна за икономическа политика, но с грешната стратегия.

Регионите, университетите и държавните служители бяха основните жертви на порязванията и е невъзможно да се отрече, че вестниците и министрите водиха голяма пропагандна кампания срещу тези сектори. Регионите и публичните администрации, че частност те , бяха набедени като неефикасни и лошо менажирани а държавните служители – представени за некадърници. Министъра на публичната администрация, Ренато Брюнета, подел кампания за увеличаване продуктивността и наказателна система за заетите, които не успяват да извършват свойте задължения адекватно или били обвинени в недисциплинираност. Най накрая вестниците обрисуваха университетите като центрове на корупция, шуробаджанащина и не мериократично кариерно израстване. И така, когато правителството обяви орязвания, рестриктивни политики и реформи в тези сектори, то се одобри от голяма част от електората.

Критицизма към локалните администрации, държавните служители и университетите не са напълно измислени и някои от правителствените реформи може и да са били полезни. Въпреки това съществуваха и ограничения. Първо, те не отчетоха причините за съществуването на това положение. Ако причините бяха извадени на показ, липсата на управленска политика по отношение разрешаването на проблемите щеше да е очевидна. По време на т.нар Първа република и след това италианското правителство счита, че публичната администрация е вид инструмент срещи безработицата и за електорален резерв³¹.

И така, днес проблема не е, че държавнте служители не работят достатъчно. Проблема е, че те са прекалено много. Второ, произхода на нападките са основно политически. Хората, наети в публичната администрация и университетите гласуват основно за опозиционните партии на центъра и лявото. Така натискайки ги, не ерозира електоралната база на правителството на Берлускони. Също така имиджа на държавните служители и държавната администрация като корумпирана, репресивна, неефективна и скъпа е същата, както твърди и Лигата от ранната фаза на издигането си. Така, че идеологическите и политически причини за избиране на тези сектори да носят цената на бюджетните орязвания са очевидни. Интересите на Берлускони във финансовия сектор се обясняват с липсата на прозрачност в държавното подпомагане на банките, според критиците. Противопоставянето на правилата и ограничаването операциите на банките и финансовите посреднити, изведени на срещите на Европейската комисия и Г8/Г20 още повече засилват подозрението, че Берлускони има лични интереси от тази работа. Въпреки това, критиките за начина по който правителствата подкрепят банките са повсеместни по света. В Италия също критиците се фокусират върху липсата на правила срещу спекулациите, големите бонус плащания, направени към мениджърите и невъзвръщаемите финансови заеми дадени на банките.

Най-накрая индустриалната политика на Берлускони за справяне с кризата разкрива всички традиционни ограничения на Италианската индустраилна политика. Италианската индустрия е съставена основно от голям брой малки и средни предприятия (МСП) и няколко големи компании, като Фиат. Сведвоенния модел на италианското развитие бе базирано на експортно ориентирана икономика и автономната сбособност на МСП да създават работни позиии и растеж, докато държавата подкрепяше големите фирми с финансови средства и други видове помощ. Освен това, много от по-големите фирми са контролирани от държавата чрез Института за Индустриална Реконструкция (Istituto per la Ricostruzione Industriale, IRI) или Министерството на държавното участие (Ministero delle Partecipazioni Statali). И двата вида фирми имаха политическата функция да предоставят резервоар от електорална и финансова помощ на управляващите партии. Този модел на развитие достигна кризисната си точка приблизително преди 20 години, когато започва приватизацията и финансовите нужди на държавата наложиха по - високи данъци за малките фирми. Също така много от тези фирми бяха остарели или замесени в производство в сектори с ниско заплащане.

Нарастването на чуждестранната конкуренция в азиатските и източно европейските държави, където заплатите са много по-ниски от тези в Италия и където правата на работниците са нищожни, разбива основата на Италианския модел на растеж. Някои от италианските компании пренесоха производствените си фабрики в по-слабо развитите страни; други затвориха врати а някои останаха и решиха да се модернизират. Въпреки, че управляващите през първите години от деведесетте бяха уведомени за неустойчивостта на традиционния модел и необходимостта да се премине към по-високо технологично производство, драматичната политическа криза на това време и банкрутирането на италианската държава спряха опитите да се дефинира нов модел на развитие.

От тогава нито едно правителство не е било способно да дефинира такъв модел, и следователно нормите на растеж спаднаха. В такива сектори като металургията или евтините текстили, броя на фабриките и заетите и обема производство спаднаха драстично, докато някои от секторите, дефинирани от 60-те като двигатели на растежа (например химикалите), покосени криза след криза, с много големи компании като Ilva, Montedison и Parmalat, губещи водещите си позиции в италианската икономика. Днес почти няма големи компании в Италия, освен Фиат. За сметка на това, няколко средни по размер компании, като Ferrero, Iacuzzi и Ducati спечелват международна репутация, докато някои малки фирми спечелват лидерски позиции на международните пазари в пазарни ниши като произвеждане на машинарии за много специфични производствени процеси. Докато те представляват примери на дефиницията за нови модели на развитие, това не бе достатъчно да компенсира за безработицата и намаляването на растежа, предизвикан от кризата от началото на деведесетте и липсата на реформи в италианската индустриална структура.

Текущата криза би била възможност за дефиниране на нов модел за развитие на Италия. Освен това е важно да се решат някои критични проблеми. Един от тях е липсата на силна връзка между проучвателната дейност и производството. Невъзможно е преминаването към високо технологична икономика без солидна основа от знания и потенциал за прилагане на проучвателните резултати в производството. В Италия малко индустрии финансират унивеститетските проучвания и малко индустрии или институции имат техен собствен проучвателен отдел. Обикновено италианските фирми вземат техници или администратори от университетите да ги обучават за техните специфични нужди на място. Проучваелната дейност, обаче, е с ниско качество в МСП, освен при тези, котио вече са заети в високотехнологично производство. Освен това няколко италиански фирми работят с чуждестранни патенти и разчитат на чуждестранни проучвателни дейности. Сътресенията в италианската университетска система и традициите на италианските фирми да се опитват да разтоварват разходите си върху държавата, обяснява текущото състояние. Липсата на лаборатории и университетски инфраструктури, обаче, невъзможността на италианските ВУЗ-ове да привлекат чуждестранни ползватели на техните услуги, слабите инвестиции в R&D и почти банкрутиралата позиция на повечето университети, прави проблема още по-голям. До началото на 90-те липсата бе компенсирана от високите стандарти на научните работници и техниците, излизащи от университетите, но реформите от края на деведесетте свалиха стандартите и новите студенти не са толкова добре обучени като предходните випуски. Управлението на Берлускони се опитва да реформира университетската система чрез така наречената Гелмини Реформа, която предоставя въвеждането на меритократична система за финансиране на университетите. Реформата предоставя нова форма на управлене и оценяване на проучванията и преподаването. Малката част държавно финансиране към университетите ще зависи от резултатите на тази оценка. За жалост някои аспекти на реформата, като липсата на повече инвестиции, и тяхното времево ограничение, предполагат че тяхната основна цел е просто да орежат разходите за публичните институции.

Други проблеми са разходите на политиците, и връзките между предприятията и публичната администрация. Италианските административни структури страдат от наслагване на управления, поради незавършената субституция на провинциите по региони още от края на седемдесетте. Провинциите продължават да съществуват и това добавя административни и цени на труд и също така разходи за избори. Италианския парламент, благодарение на т.нар. съкратен бикамерализъм даващ на Сената и на Камарата едни и същи функции е на същото положение. Предложенията за премахване на провинциите са били блокирани от Лигата, която контролира много от провинциалните администрации в Северна Италия. Предложение за драстично намаляване броя на депутатуте и сенаторите не е прието също. Всички тези разходи падат на държавния бюджет и поддържа високи данъци, докато намалява възможностите за инвестиции. Бюрокрацията създава за фирмите и предприемачите голям брой административни задължения, много от които са много скъпи от гледна точка време и таксите за административни и законови консултации. Много от опитите да се засилят бюрократичните процеси в създаването на нови компании са неуспешни – както и опитите са безполезни така или иначе, ако другите бюрократични процедури и ресктрикции продължават да възпрепятстват дейността на фирмите. Последно, но не по сила, корупцията и клиентализма бързо се появиха след края на 90-те и изкривиха конкуренцията. Освен това, сложните бюрократични процедури създават възможност за изнудване на държавни лица и разходите на предприемачите.

Най накрая важно условие за реорганизацията на МСПи тяхното преминаване към високо технологично производство е стъпка напред от управление на собственика към управление на компанията от обучени мениджъри. Италия плаща цената си от първоначалия си модел на растеж. Много МСП са прекалено капитализирани, за да се конкурират и произвеждат ефективно. Собствениците им обаче нямат уменията да управляват преминаването на средна по големина и голяма индустрия към високо технологично производство; а личния мениджмънт пречи на фирмените сливания поради съпротивата на откривателите, които ги е страх да не бъдат изключени от процеса на управление. Реорганизацията на сектора на МСП може да е основата за започване на нова фаза на развитие и увеличаване на заетостта. Такава реорганизация обаче изисква добро планиране и ефективна индустриална политика, която правителствата не са имали. Правителството на Берлускини обяви, че ще преследва няколко цели, за да адресира някои от проблемите описани по-горе. То обаче се представи зле в тази област. Институционалните и административни реформи бяха забавени и възпрепятствани от опозицията в управляващата коалиция; съглашенията за специфични реформи с опозиционните партии станаха невъзможно поради липсата на доверие между партиите и Берлускони. Реформите в университетите и публичната администрация изглежда основно са били ориентирани към орязване на разходите, от колкото подпомагане ефективността и иновациите. Накрая правителството отдели прекалено много време на закони, защитаващи специфични интереси (повечето на Берлускони) и обърна малко внимание или не му остана друго време за иницииране на структурни реформи.

1.3.Социално и политическо отражение на кризата и правителствена политика.

Икономическите сътресения и управленската политика оформиха реакцията на обществото към кризата. Тази реакция повлия социалното поведение както и електоралните решения. Загубата на работни места очевидно е един от най-основните ефекти на кризата. Нивото на безработица остана почти стабилен по време на първата част от нея, но се увеличи драматично през 2009 година, с още покачване очаквано през 2010 (вж Таблица 1). Междувременно нивото на неактивност нарастна, може би поради обезкуражаване на дългосрочно безработните да търсят работа. Въпреки че безработицата в Италия е концентрирана в юга, безработицата главно засегна северните райони (ISTAT, 2010b: 101). Освен това увеличението в безработицата бе концентрирано в няколко категории (младите хора) и специфични сектори (хотели, ресторанти, строителство, някои индустриални сектори) в определен тип заетост (засягащи консултации и краткосрочни контракти) и сред предприемачи от малък мащаб (собственици на малки бизнеси, занаятчии и самонаети). В последния случай малките предприемачи, наемащи по малко то 10 човека често освобождаваха повечето или всичките си работници и продължават дейността си сами (ISTAT, 2010b: 111). На последно място, кризата създаде увеличение в заетостта на непълен работен ден, приет от работници, които търсят как да запазят работните си места, за да не бъдат уволнени. (ISTAT, 2010b: 114).