„Дълговата криза в Европа проблеми и перспективи

ДЕПАРТАМЕНТ „ИКОНОМИКА“

БАКАЛАВЪРСКА ПРОГРАМА „ИКОНОМИКА“, МОДУЛ „ФИНАНСИ“

ДИПЛОМНА РАБОТА

На тема: „Дълговата криза в Европа - проблеми и перспективи (по примера на Испания и Италия)"

Дипломант: Научен ръководител:

Вержиния Лазарова Гл.ас.д-р Ирен Николова

Ф50784

ГЛАВА ТРЕТА - СЪЩНОСТ НА КРИЗАТА В ИТАЛИЯ И ИСПАНИЯ……………………….....40

УВОД

- да се охарактеризират основните моменти на глобалната финансова и икономическа криза от възникването й до днес, която е и основната причина за дълговата криза в Еврозоната;

- да се проследят и опишат процесите на възникване и еволюция на кризата в Еврозоната;

- да се представи кризата в Испания и Италия.

Ползвани са разнообразни литературни източници, представени в списъка на източниците в края на тезата.

СЪЩНОСТ И РАЗВИТИЕ НА ГЛОБАЛНАТА ФИНАНСОВА И ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА ОТ 2007 г.

Единно мнение по причините за кризата няма. Няма и единно мнение за това дали може една и съща да е причината за всички кризи, сполетели света до сега. Една от модерните иконо­мически школи - австрийската, още в началото на XX век разра­ботва теория за бизнесцикъла. Един от създателите на тази школа - Фридрих фон Хайек предупреди за идването на Великата деп­ресия (световната криза от 30-те години на XX век). Представи­тели на тази школа от години предупреждават за риск от тежка криза и днес, а когато тя е факт, мнението им по причините за кризата се обединява около едно - погрешни и вредни политики на правителството и политиците в САЩ. На първо място те сочат Федералният резерв или Централната банка на САЩ (The Federal Reserve System или Federal Reserve, неформално The Fed, на бъл­гарски ФЕД). Създаването му е замислено като антикризисен ме­ханизъм. Той обаче провежда политика на намаляване на лихве­ните проценти и предизвиква кредитна експанзия. Това предиз­виква временен икономически подем, след който следва спад. За погрешна се приема и намесата на ФЕД на борсата, когато спася­ва банки, застрашени от загуби и фалит и др. Тази намеса внася успокоение у икономическите агенти, че каквото и да се случи, ФЕД ще ги спаси. Така фирми и домакинства задлъжняват рекор­дно.

Днешната криза започва като ипотечна, за което като главен виновник се сочи американското правителство и две­те полудържавни компании, занимаващи се с ипотечно кредити­ране - „Фани Мей" и „Фреди Мак". Последните кредитират рис­кови и нискодоходни домакинства, отпускат безконтролно креди­ти. Осигуряването на ипотечни кредити за всеки е с подкрепата на политици. Официална политика е осигуряване на жилище на всеки. И се купуват жилища, понякога и по 2-3, защото инвести­цията се счита за безрискова. Банките прехвърлят риска на други инвеститори. Веригата обаче се къса, след което следват фалити и на ин­веститори, и на банки.

Една от първите причини за най-тежката криза от 70 годи­ни насам изследователите сочат несъвършенството на регулатор­ните механизми по отношение на кредитите по ипотечните имо­ти. Дълго време финансовите институции поддържаха висока ликвидност и ниски нива на лихвените проценти, което увуличава на цените на недвижимите имоти, което в крайна сметка доведе до „спукването на балона". Освен липсата на съ­вършени модели за определяне цените на недвижимостите. Лоша шега на финансовите институции изиграват и неефективното бо­равене с такива финансови инструменти като обезпечените ипо­течни облигации и връзката им с традиционното банкиране:

Като „най-дълбоката причина за кризата"¹ е посочена „непоследователността в регулирането на финансовия сектор". Тази причина за кризата се сочи и от по-голямата част от изследователите, поради което в мерките за излизане от кризата определено място заема преструк­туриране на регулаторите и пренастройване на моделите им за оценка на рискове. Става дума за това, че търговските банки и инвестиционните банки са на различна степен на контрол. Тър­говските банки отпускат ипотечни кредити и ги отписват от сче­товодния баланс (т.е. те ги „секюретизират") и ги продават на ин­вестиционните банки и други инвеститори.

Като трети важен фактор анализаторите сочат занижената роля на кредитните инспектори на търговските банки, които са лишени от стимули по наблюдение състоянието на кредитното и финансовото състояние на кредитополучателите.

Като причина зa кризата се сочи и ролята на агенциите за кредитен рейтинг. Твърди се, че те са поставили неточна оценка на „производни те цепни книжа", поради сложността на оценката на ценните книжа, издадени върху ипотека. Агенциите за креди­тен рейтинг ранжират ценните книжа по „вероятност от изпадане в неплатежоспособност". Определени като сигурни от агенциите, тези ценни книжа стават обект на засилено инвестиционно търсе­не. Вследствие на това търсене, търговските банки създават пове­че книжа без оглед качеството на кредитополучателите. От тук идва и откъсването на кредитополучателя от банката, отпуснала кредита.

Най-добри аналитични изводи за причината за кризата в развитите пазари като САЩ и Великобритания са направени от надзорния орган на финансовите услуги на Обединеното кралство. В него се посочва, че „ниската номинална и реална доходност по безрисковите дър­жавни ценни книжа (ДЦК) създава макроикономическа среда, ко­ято заедно- с финансовите иновации предизвиква шест взаимос­вързани ефекта, пораждащи порочен кръг на „прекомерен опти­мизъм". През 2007 г. и 2008 г. тази тенденция не се проявява и започва най-тежката от познатите ни икономически кризи до се­га. Тези шест ефекта (причини) са свързани със: сложния модел на кредитиране; с нарастваме на кредитите и понижаване на пре­дишния стандарт; с бума па цените на недвижимите имоти; с на­растващия финансов „Lererage" на банковата система; подценя­ваш- на банковия и пазарния ликвиден риск и увеличаващата се сложност на пазара па секюретизирани кредити.

В общи линии това са причините за кризите въобще. Вся­ка от тях може да бъде открита при една или друга криза с раз­лична степен на поражение върху икономиките на отделните страни. Сегашната криза се прояви отначало в САЩ и Великоб­ритания, но постепенно обхвана целия свят с различна степен на поражения, но както винаги най-силно тя наказа бедните държа­ви. Факторът, който я трансферира в целия свят бяха „нараства­щите дисбаланси в световната икономика". Тези дисбаланси се формираха след финансовите кризи от 1977 - 1978 година в Азия. Държавите от Азия и тези, износителки на петрол, натрупаха зна­чителни излишъци по текущата сметка на платежния баланс. В същото време в САЩ, Великобритания, някои страни от еврозоната и страни с отворена икономика нараснаха бюджетни­те дефицити и отрицателните салда по текущата сметка на пла­тежния баланс. В резултат на посочените дисбаланси се промениха и тен­денциите в развитието на основните международни финансови пазари (втората съществена причина за глобализиране на криза­та). За да избегнат кризата от 1977-78 г. азиатските държави въ­ведоха фиксиран или управлявано плаващ курс на националните си валути към щатския долар и натрупаха значителни количества чуждестранни валутни резерви. Това доведе до нарастване на ликвидните активи в световен мащаб и съкращаване на реалните лихвени проценти по нискорисковите активи в т.ч. и щатски до­лари. Последният претърпя и следните модификации: в световна­та търговия доларът е изместен значително от времето на Бретън - Уудската среща от 1944 г., но това, което става през последните години доведе до промяна на структурата на портфейлите на ин­веститорите; промяната в капиталовата мобилност идва и от тех­нологичната промяна на пазарите - проникване на интернет сре­дата; възникването на еврото и политиката на ЕЦБ отреди водеща роля в световните търговски разплащания (около 75 % от светов­ната търговия и движение на капитали са в двете валути); бързо бе забравена и малко анализирана бе финансовата криза в САЩ от 2001 г.

За сериозността на дисбалансите значителна е ролята на Ки­тай. Износът на стоки от Китай скочи с 21 % само през януари 2010 г„ а вносът отчете рекорден ръст от близо 86 %. През 2009 г. Китай изпревари Германия, превръщайки се в най-големият из­носител на стоки в света. Освен това тя е най-големият кредитор на САЩ, като измести Япония. А пазарът на ценни книжа в стра­ната стана втори по големина в света след американския. Иконо­мическият растеж е висок и БВП, въпреки световната криза, дос­тигна 9,5 % след като правителството взе мерки за увеличаване на вътрешното потребление.

Конкретните прояви на кризата са последователното й пре­минаване от финансова към икономическа и след това към соци­ална, като намира израз в различни социално-икономически из­мерения. Проявените по време на финансовата криза икономи­чески измерения на кризата отразяват негативите в реалния сек­тор. Те водят до социални последици чрез увеличаване на безра­ботицата и намаление на доходите и съответното потребление. Има и трети момент - това е излизане от кризата, а неговото из­мерение е важно, като условията, които кризата създава за прест­руктуриране на икономиката и за появата на нови неравенства между отделни сектори и държави по степен на социално- икономическо развитие. Най-общо за излизане от кризата може да се говори, когато е налице възстановяване на потребителското търсене, стабилизиране на сектора на недвижимите имоти, на­дежда за възстановяване на експорта през следващите 6-10 месе­ца, намаляване на безработицата, увеличаване на индустриалното производство. Необходимо е отстраняване на структурните сла­бости, които ограничават икономическото възстановяване.

Световните финансови експерти смятат, че дъното на спада но света беше достигнато на 9 март 2009 г. На тази дата всички индекси на световните финансови пазари стигнаха най-ниските си стойности.

Реално кризата започва със загубата на доверието от страна на инвеститорите в стойността на секюритизираните ипотечни кредити в САЩ. Липсата на доверие, примесено със създалия се страх и несигурност, провокира ликвидна криза, която се разпростира из глобализирания финансов свят². Федералният резерв на САЩ и Английската централна банка съвместно с Европейската централна банка инжектират голямо количество ликвидни средства във финансовите пазари, като полагат всички усилия за стабилизирането на доверието в сектора, за да предотвратят системния срив на цялата финансова система и да се предпази поне частично реалния сектор.

Сривът на американския пазар бележи началото на първата световна финансова криза, след тази от 1929 – 1933 г. Надеждите, че тя ще засегне единствено американските банки и американския фондов пазар, се оказват напразни. Рецесията в САЩ се отразява както върху Китай и Япония, тъй като растежът в тези страни зависи силно от американския внос, така и върху икономическия климат на европейския континент.

Според българският икономист Николай Неновски, кризата показва, че парите не са капитал, те не са инвестиции, парите са само и единствено средство за размяна. Истинският капитал са спестяванията. Не може да има икономически растеж без спестявания, а в САЩ нормата на спестяване е 0.³

През годините, довели до кризата, високото потребление и ниските нива на спестяване в САЩ допринасят за вливането на значителни суми чужди пари в икономиката на САЩ от бързо развиващите се азиатски икономики и страните производителки на петрол. Този приток на финансови средства, съчетани с ниски лихвени проценти в САЩ в периода 2002 – 2004, води до занижени кредитни условия и достъп до евтини ликвидни средства, които допринасят за раздуването както на жилищния балон, така и на кредитния балон⁴. Различни типове кредити (ипотечните, кредитните карти, автомобилните кредити и др.) стават лесно достъпни за потребителите и те поемат безпрецедентно високо ниво на задлъжняване. В същия момент намалява и нивото на предпазливост на кредитните институции спрямо поеманите от тях рискове и последващото им управляване. Като част от жилищния и кредитен бум размерът на финансовите инструменти, защитени с ипотеки (mortgage – backed securities: MBS), от ипотечните плащания на която произлиза и самата стойност на инструмента, значително се увеличават. Такива иновативни финансови инструменти позволяват на инвеститори от целия свят да инвестират в жилищния пазар на САЩ и така да продължават да надуват жилищният балон. След като цените на жилищата започват да падат, големите финансови институции, които са използвали значителни количества заемен капитал и са го инвестирали в MBS, докладват значителни загуби. Загубите от други видове заеми също се увеличават значително, след като кризата се прехвърля от жилищния върху другите сектори на икономиката. През 2007 г. над 1,3 млн. жилища са преминали във владение на банките, с 79 процента повече отколкото през 2006 г. По това време около 30-40 % от доходите на едно средно и бедно американско домакинство отиват за обслужване на ипотечните заеми⁵.

За 2007 г. три регионални банки обявяват банкрут. През март 2008 г. Федералният резерв помага да бъде спасена петата по големина банка в САЩ Беър Стърнс. На 15 септември Банк ъв Америка обявява, че купува инвестиционната банка Мерил Линч. Лемън Брадърс банкрутира след като не се намира купувач за нея. Това е най-големият банкрут в историята на американския бизнес. Десет банки обявяват програма за 70 млрд. долара, които да бъдат използвани от затруднените финансови компании в кредитната криза. Финансовите пазари по света се сриват. На 26 септември най-голямата банка, специализирана в депозити и ипотечни кредити – Уошингтън Мючуъл, е закрита от федералните регулатори. Мащабните отписвания са основно на деривати върху ипотечни облигации. Това създава сериозни ликвидни затруднения на банките и нежелание за банково кредитиране поради високия риск. В края на септември се наблюдава и мощно изстискване на паричния ресурс на банките от нефинансовите компании поради опасенията им, че достъпът им до тези ресурси ще бъде ограничен в бъдеще. Така корпорации като Goodyear и General Electric и много други използват възможността да изтеглят милиарди долари по кредитните си линии, което допълнително задълбочава ликвидната криза.⁷ Наблюдава се мащабна консолидация във финансовия бранш – след фалитите на Salomon Brothers и Lehman Brothers, ставаме свидетели и на спешните продажби на Bear Stearns на JPMorgan с правителствени гаранции и Merrill Lynch на Bank Of America. Последните играчи в сектора JPMorgan и Goldman Sachs, обявяват плановете си за преструктуриране в търговски банки. Кризата до този момент доказва уязвимостта и на класическите финансови институции с изпадането в неликвидност на четвъртата американска банка Wachovia, фалита на Washington Mutual и спасяването с правителствена намеса на застрахователния гигант AIG, защото се смята, че евентуалната несъстоятелност на AIG ще създаде сериозни последици в редица нефинансови компании. Отдръпването на инвеститорите от капиталовите пазари и продължителното отслабване на щатския долар довежда до безпрецедентен ръст в цените на суровините и особено петрола, което създава инфлационен натиск върху световните икономики и въпреки последвалото отдръпване на черното злато от върховите нива с почти 40 процента, усилва чувството за паника и несигурността на инвеститорите и населението. Регулаторните органи в САЩ затварят още две банки (10.10.2008 г.), като заради трудности, предизвикани от острата криза, дейността си са прекратили разположената в Мичиган Main Street Bank и илиноиската Meridian Bank. С това банковите фалити в Америка стават 15.

Трябва да се отчете, че водещите играчи на американския, азиатския и европейския финансов пазар са едни и същи – транснационалните банки, хеджфондовете и пенсионните фондове, а реакцията на глобалните играчи по необходимост е глобална. Правителството и Федералният резерв на САЩ създават план за спасяване на финансовата система на страната.⁸ Икономиките на страните от ЕС, макар и не толкова зависими от САЩ по линия на износа, се оказват въвлечени в кризата по линията на взаимодействието на капиталовите пазари и големите загуби, понесени от европейските транснационални банки (френската Сосиете Женерал и фактическият фалит на британската Нортерн Рок). Кризата се пренася и в Европа – британски, белгийски, холандски и немски банки започват да изпитват сериозни затруднения. Лидерите на държавите с най-развита икономика се събират в Париж за обсъждане на мерки, които старият континент да предприеме срещу финансовия срив. Страните от еврозоната постигат съгласие по план за противодействие на финансовата криза. Една от мерките е предоставянето на държавни гаранции за финансиране на банките. Страните от Еврогрупата се ангажират да не позволяват фалити на важни банки. Джордж Буш съобщава, че държавата ще закупи акции в най-големите банки в страната по примера на Великобритания. За пореден път става ясно, че ипотечната криза от другата страна на океана продължава. Българският капиталов пазар също се оказва в принципно нова ситуация. У нас борсовият индекс SOFIX стига до дъното.

2. Развитие на глобалната финансова и икономическа криза

Зараждане и задълбочаване на кризата

В периода 1997-2006 цената на типична американска къща нараства с 124%. В продължение на две десетилетия, завършващи през 2001, средната национална цена за жилище варира от 2,9 до 3,1 пъти средния доход на домакинство. Тази пропорция нараства на 4,0 през 2004 и 4,6 през 2006⁹. В резултат на този финансов балон някои собственици на недвижимо имущество рефинансират домовете си при ниски лихвени проценти, други пък правят втора ипотека на имуществото си, като разчитат на цената. Свободният кеш използван от тези потребители се удвоява от 627 милиарда долара през 2001г. на 1,428 милиарда през 2005, като достига 5 трилиона долара през периода, които допринасят за икономическия растеж по света¹⁰. Задълженията по изплащане на ипотеките за недвижимо имущество в САЩ сравнени с БВП нарастват от 46% през 90-те години на 20 век на 73% през 2008г., като достигат 10,5 трилиона долара. Лесните кредити и надеждата, че цените на недвижимото имущество ще продължават да растат, окуражават много хора да направят ипотеки при плаващи лихвени проценти. В този случай за предварително определен период пазарните лихвени проценти са ниски за гратисен период от време, след което рефинансирането става все по-трудно, тъй като цените на недвижими имущества започват да падат в много части на САЩ. Тези, които не успяват да погасяват месечните си вноски по кредита, започват да фалират¹¹.

Щатският федерален резерв понижава процента на федералните фондове от 6,5% през 2000 до 1,0% през 2003. След това лихвените проценти на федералните фондове значително се повишават през периода юли 2004 и юли 2006. Това допринася за повишението на едно- и петгодишните плаващи лихвени проценти на ипотеките. В резултат на тези промени, лихвените проценти стават по-скъпи за собствениците на недвижими имущества и това довежда до спукването на този „балон”.

От Lehman Brothers отчитат броя на неизплатените ипотеки. Близо 300 хил. американци спират да внасят ипотечните си вноски. Дори и при тези нива цифрата е внушителна и не е отчитана в последните 20 години. Освен на бизнеса проблемите в жилищния сектор се отразяват и на домакинствата, които не могат да изплащат ипотеките си. Ипотечните банки занижават драстично критериите си за отпускане на жилищни заеми – започват да кредитират безразборно клиенти с ниски или недоказани доходи. Голяма част от тях обаче са неспособни да изплащат заемите си. Това води до масово конфискуване на новозакупените жилища, а в редица случаи бившите собственици на жилища са принудени да живеят под наем или под чужд покрив заради загубата на имотите си. Наблюдава се задълбочаване на кризата.¹²

Кризата на имотния пазар в САЩ засяга не само банките и компаниите, предоставящи ипотечни заеми, но и собствениците на жилища. Състоянието на американския жилищен пазар се влошава от началото на 2007 г. Въпрос на време е проблемите на имотния пазар да се пренесат в цялата американска икономика. Lehman Brothers е една от водещите компании в САЩ за търговия с финансови инструменти, която понася загуби заради ипотечната криза и спада в цените на жилищата. В списъка присъстват още лидери като Merrill Lynch и Citigroup. Освен тях редица други големи имена от сектора на ипотечното кредитиране като Fannie Mae, Freddie Mac и Countrywide също стават уязвими заради ситуацията на имотния и дълговия пазар. ¹³ През август същата година кризата на пазара на ипотечно кредитиране в САЩ прехвърля границата към Европа. Световната система започва да изпитва дефицит на ликвидност.¹⁴ Централните банки на Европа, Англия, Япония, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия провеждат масирани интервенции за успокояване на финансовия пазар.

През септември ФЕД рязко понижава лихвата от 5,25 % до 4,75 %. Британската ипотечна банка Northern Rock получава спешна финансова инжекция в размер на над 20 млрд. евро от централната банка на Англия. Мярката не намалява проблемите на банката – за един ден вложители изтеглят 4 млрд. долара от трезора. В Русия започва вълна по повишение на лихвата по ипотечни кредити и по-строги изисквания към заемателите. Редица банки напускат ипотечния пазар.

През декември правителството на САЩ подготвя пакет от антикризисни мерки за банки и кредитополучатели в затруднения. Много американски и европейски банки, инвестиционни и хедж фондове отчитат милиарди долари загуба. Банковата криза в Европа набира сила.

За първите две седмици на януари 2008 г. европейският борсов индекс DJ Euro Stoxx Banks губи почти 10%¹⁵.

През март същата година JP Morgan Chase обявява решението си за купуването на петата по големина инвестиционна банка Bear Stearns за 236 млн. долара.

Кризата показва, че най-лошата комбинация е ниски лихви + гаранция от страна на държавата. Типичен случай са Fannie Mae и Freddie Mac, които са ярка илюстрация на т.нар. явление морален риск или хазарт, когато липсата на отговорност те стимулира да поемаш по-висок риск. През септември Министерството на финансите на САЩ поема под контрол двама от най-големите играчи на ипотечния пазар, а именно Федералната национална ипотечна асоциация Fannie Mae и Федералната корпорация за жилищно ипотечно кредитиране Freddie Mac, които са финансирали около 70 % от всички ипотечни сделки в САЩ. Тези две агенции се финансират изключително евтино на пазарите поради имплицитната държавна гаранция¹⁶. Малко по-късно е обявен банкрутът на американската инвестиционна банка Lehman Brothers. Поредна жертва на кризата става и американската инвестиционна банка Merrill Lynch, закупена от Bank of America за 50 млрд. долара.¹⁷ На 19 септември правителството на САЩ предлага пакет от мерки за преодоляване на кризата, наречен „Акт за извънредна икономическа стабилизация 2008 г.”, известен още и като „Плана Поулсън”. Американският финансов министър Хенри Поулсън предлага заделяне на 700 млрд. долара от бюджета за закупуване на недвижими активи в продължение на 2 години. Това от своя страна ще доведе до нарастване на държавния дълг на САЩ, като неговият законов лимит ще се увеличи с около трилион и половина долара – до 11 – 11,5 трилиона долара.¹⁸ 29 септември се характеризира със срив на световните индекси в резултат на отхвърлянето на плана Поулсън от Конгреса на представителите в САЩ.

В началото на октомври ФЕД, Bank Of England и ЕЦБ, както и централните банки на Канада, Швейцария и Швеция, обявяват координирано понижение на лихвените проценти с 0,5 процентни пункта. Европейските фондови индекси регистрират понижение, като при някои то надвишава 6 %.

През последната половина на 2008г. Федералния резерв на САЩ¹⁹, Европейската централна банка и други централни банки откупуват 2,5 трилиона долара от правителствения дълг на САЩ. Това беше най-голямата инжекция на ликвидност в кредитните пазари и най-силното действие по отношение на монетарната политика в историята на света. Правителствата на ЕС и САЩ също увеличават капитала на националните си банкови системи с 1,5 трилиона, като закупуват нови привилегировани акции в основните си банки.

Тъй като американската кредитна система е тясно свързана с банки на други държави, кризата придобива глобален характер. Обявени са фалити или проблеми, свързани с ликвидността на банки като белгийската “Fortеs”, “Northern rock”, “Royal Bank of Scotland” в Англия (където за няколко месеца са съкратени от работа над 30 хил. брокери на имоти). В Ирландия също са фалирали банки и свързани с американски фирми предприятия за производство на информационна и друга техника. Изпадналите в несъстоятелност частни банки са рекапитализирани от държавата срещу 75 % от правото на глас (с банкрута на ирландската икономика и в нашата страна спряха да се отправят призиви за механично пренасяне на опита на т.нар. “келтски икономически тигър” и за още по-тясно финансово и производствено обвързване със САЩ). Банки фалират и в Исландия, Бенелюкс, Германия и други страни.

В повечето държави цените на предлаганите на борсите (Лондон, Франкфурт) акции спадат с 60–70 %. Много олигарси милиардери са загубили личното си богатство. Олигарси от Русия, Украйна, Индия и Ирландия са загубили над 200 млрд. долара. Към края на 2008 г. в Унгария, Украйна, Сърбия, Исландия и Латвия не достигаха финансови ресурси за балансиране на държавните бюджети. Правителствата им вземат милиардни заеми от получилия прозвището “държавен екзекутор” МВФ.

По съобщения в печата през 2008 г. индустриалното производство в Европа се свива “ужасяващо”. Спрямо 2007 г. в Испания то е намаляло с над 15 %, в Германия – 10 %, Франция – 9 %, Англия – над 7 % ²⁰.

Голямо е намалението на индустриалното производство и в повечето страни от Централна и Източна Европа. Например през периода февруари 2008 – февруари 2009 г. в България то е спаднало с 19 %, в Чехия и Словакия – 17 %, а в Унгария – 12 %. Много строителни компании остават без поръчки за изграждане на обекти и изпадат в неплатежоспособност. Стремително падат цените на строителните материали (в т.ч. на цимент) и производителите им банкрутират (например основаната още през 19-и век германска транснационална компания “Хайделберг цимент”, чийто собственик е дължал на банки няколко млрд. евро и неотдавна се е самоубил). През 2009 г. глобалната капиталистическа икономическа криза се разразява с още по - голяма сила и продължава тенденцията на намаляване на производството в икономиките на големите европейски държави (Англия, Германия, Франция). Например в Англия се очаква фалитът на 36 хил. британски компании (през 2008 г. са фалирали близо 23 хил. английски компании).

Свиването на производството и на строителството се съпровожда с масово съкращаване на работни места (в германския автомобилен завод “Фолксваген” във Волсбург повечето работници са изпратени в принудителен неплатен отпуск). По данни на печата понастоящем в Испания броят на безработните превишава 5 млн. души и продължават съкращенията на работни места (предимно в строителството и услугите).

ГЛАВА ВТОРА

ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ДЪЛГОВАТА КРИЗА В ЕВРОЗОНАТА.

1.Предпоставки за кризата в ЕС

Европейският съюз беше създаден чрез метод, който Карл Попър нарича „социално инженерство на парче"²¹. Група далновидни държавници, вдъхновени от идеята за Съединени щати в Европа, приеха, че тя може да бъде осъществена единствено постепенно, чрез поставянето на ограничени цели, с политическа воля, необходима за тяхното постигане, и подписвайки договори, които изискват от държавите да жертват такава част от своя суверенитет, каквато политическите условия им позволяват. Ето така създадената след войната Общност за въглища и стомана се превърна в ЕС - стъпка по стъпка, със съзнанието, че всяка от тези стъпки е непълна и ще наложи допълнителни мерки в даден момент.

Архитектите на ЕС събраха необходимата политическа воля, позовавайки се на спомените за Втората световна война, заплахата от Съветския съюз и икономическите ползи от по-голяма интеграция. Процесът се подхранваше от собствения си успех и с падането на СССР той получи страхотен тласък нагоре заради възможността за обеди­няването на Германия.

Германците възприемаха тази възможност единствено в контекста на по-голямо европейско обединение и бяха готови да платят цената за това. С помощта, която те оказаха за уреждането на противоречивите национални интереси, слагайки малко по-висок залог на масата, про­цесът на европейската интеграция достигна своя апогей с Договора от Маастрихт и въвеждането на еврото. Но еврото беше незавършена валута - имаше цент­рална банка, но нямаше хазна. Нейните създатели бяха абсолютно наясно с този дефект, но вярваха, че когато се наложи, ще се намери необходимата политическа воля, за да се направи следващата стъпка напред. Но това не се случи, тъй като еврото имаше и други недостатъци, за които неговите архитекти не подозираха. Те действаха, позовавайки се на погрешното схващане, че финансовите пазари могат да коригират собствените си излишъци, и така правилата бяха създадени, за да контролират единствено излишъците на частния сектор. Дори и за него те разчитаха твърде много на вътрешния контрол от страна на суверенните държави.

Излишъците обаче се натрупваха главно в частния сектор, тъй като сближаването на лихвените проценти доведе до икономическо разминаване. По-ниските лихвени проценти за по-слабите страни подхранваха жилищни балони, а най-силната страна - Германия, трябваше да ограничи разходите си, за да се справи с тежестта на обединението след падането на Берлинската стена. Допълнително финансовият сектор бе изложен на тотален риск заради разпространението на несигурни финансови инструменти и лоши практики за кредитиране.

След обединението на Германия главният стимул за интеграционния процес изчезна. След това финансовата криза инициира процес на дезинтеграция. Решителният момент настъпи след фалита на Lehman Brothers, когато се наложи властите да гарантират, че никоя друга значима за системата финансова институция няма да бъде оставена да фалира. Германският канцлер Ангела Меркел настоя да не се предоставя обща гаранция от ЕС. Всяка държава трябваше сама да се погрижи за собствените си институции. Това бе основната причина за сегашната еврокриза.

Финансовата криза принуди суверенните държави да заменят собствения си кредит със сриналия се, а в Европа всяка страна трябваше да направи това самостоятелно, което постави под въпрос кредитната надеждност на ев­ропейските държавни облигации. Премиите за риск се увеличиха, а Еврозоната бе разделена на страни кредиторки и страни длъжници. Германия промени курса на 180 гра­дуса, като от основен инициатор на интеграцията се пре­върна в основен противник на „трансферния съюз".²² Това доведе до Европа на две скорости, в която стра­ните длъжници попадат под тежестта на собствените си за­дължения, а държавите с излишък вървят нагоре. В каче­ството си на най-голям кредитор германците можеха да диктуват условията за получаване на помощ, които бяха с наказателен характер и тласнаха страните длъжници към несъстоятелност. Междувременно Германия спечели от кризата с еврото, която понижи валутните курсове и допълнително повиши нейната конкурентоспособност.

С превръщането на интеграцията в дезинтеграция ролята на европейските политически институции също се преобърна - от устременост към по - голямо обединение към защита на статуквото. В резултат на това всеки, който смяташе, че статуквото е неизгодно, неприемливо или не­устойчиво, трябваше да възприеме антиевропейска позиция. И докато силно задлъжнелите държави продължават да бъдат тласкани към несъстоятелност, броят на недоволните продължава да расте, както и подкрепата за антиевропейски партии като финландската „Истински фини". Въпреки това Европейския парламент продължава да твърди, че няма алтернатива на статуквото. Финансовите власти прибягват до все по-отчаяни мерки, за да спечелят време. Но времето работи срещу тях - двете различни скорости, с които се движи Европа, раздалечават още повече страните членки. Гърция се е насочила към хаотичен фалит и/или девалвация с неизмерими последствия. За да може този неудържим процес да бъде спрян и обърнат, както Гърция, така и Еврозоната трябва незабавно да приемат резервен план. Фалитът на Гърция може и да е неизбежен, но няма нужда да бъде хаотичен. И докато някаква степен на заразяване ще бъде неизбежна - това, което се случи с Гърция, най-ве­роятно ще се разпространи и до Португалия, както и до ирландската финансова позиция - останалата част от Ев­розоната трябва да бъде предпазена. Това означава тя да бъде подсилена, което вероятно ще наложи по-широко използване на еврооблигации и някаква схема за гаран­тиране на депозитите в цялата Еврозона. Генерирането на политическата воля ще наложи при­емане на резервен план за самия Европейски съюз. Ев­ропейският елит трябва да се върне към принципите, които доведоха до създаването на съюза, и да приеме, че нашето разбиране за реалността е изначално непълно и че възприятията са обречени да бъдат субективни, а ин­ституциите несъвършени. Отворените общества не третират действащите спогодби като свещени. Те позволяват при­емането на алтернативи, когато тези спогодби се окажат неуспешни.

Погрешните схващания играят основна роля за оформянето на историята и кризата с еврото е подходящ пример за това. Световните финансови пазари всъщност рухнаха седмицата след 15 септември 2008 г. и преди нейния край те трябваше да бъдат поставени на „изкуствено дишане". То се състоеше от замяната на държавния кредит - гарантиран с финансови средства на държавата - с кредита на финансовите институции, които престанаха да са приемливи за контрагентите.

Както директорът на Bank of England Мервин Кинг обясни, в краткосрочен план на властите се наложи да направят точно обратното на онова, което беше нужно да се направи в дългосрочен план - те трябваше да вкарат огромни кредитни средства, за да заменят изчезналия кредит, и така да подхранят свръхкредита и задлъжнялостга, които поначало бяха причина за кризата. Едва в по- дългосрочен план, след овладяване на кризата, те щяха да могат да изтеглят кредита и да възстановят макроико­номическия баланс.²³ Това изискваше извършване на деликатна маневра, състояща се от два етапа - точно както когато колата поднася, шофьорът трябва първо да завърти волана в по­соката на плъзгане и да коригира курса й едва когато си е възвърнал контрола върху нея. Първият етап от маневрата беше успешно завършен - сривът беше избегнат. Но ос­новните причини не бяха премахнати и се появиха отново, когато финансовите пазари започнаха да се съмняват в кредитната надеждност на държавния дълг. Това бе мо­ментът, в който еврото излезе на преден план заради дефект в структурата си. Но тъй като разглеждаме световно явление, настоящата ситуация е директно следствие от катастрофата от 2008 г. Вторият етап от маневрата - да­ването на нов, по-добър курс на икономиката - се натъква на трудности.

Ситуацията напомня на 30-те години на XX век. Съмненията относно държавния кредит налагат намаления на бюджетните дефицити във времена, когато банковата система и икономиката може да се окажат не достатъчно силни, за да се справят без фискални и парични стимули.

Кейнс твърдеше, че бюджетните дефицити са от из­ключително значение за контрацикличните политики в периоди на дефлация, но въпреки това правителствата навсякъде се чувстват принудени да ги намалят, притиснати от финансовите пазари. Фактът, че това се случва в момент, когато китайските власти също забавят темпото, означава, че световната икономика може да бъде тласната към стагнация или дори към двоен спад. Европа, която понесе първата фаза от финансовата криза сравнително добре, сега е главен инициатор на натиска надолу заради проблемите, свързани с единната си валута.²⁴ Като начало еврото дори не беше цялостна валута. През 1992 г. Договорът от Маастрихт установи паричен съюз без наличието на политически такъв. Еврото може да се похвали с единна централна банка, но няма обща хазна. Точно този тип държавно банкиране сега се поставя под съмнение от финансовите пазари и това е липсващият елемент от дизайна на еврото. Това е причината еврото да попадне в центъра на настоящата криза.

Държавите членки споделят обща валута, но когато стане въпрос за държавен кредит, те се оправят поединично. Този факт се прикриваше доскоро от готовността на Ев­ропейската централна банка (ЕЦБ) да приема държавния дълг на всички страни членки, предлагайки им еднакви условия за отстъпки. Това позволи на всички тези страни да заемат средства при практически същите лихви като Германия, а банките бяха доволни да изкарат допълнителни пари от активи с предполагаемо нулево рисково тегло, запълвайки балансите си с правителствените дългове на по-слабите страни. Тези позиции сега застрашават кре­дитоспособността на европейската банкова система. На­пример европейските банки държат близо един трилион евро от дълга на Испания, като половината от тази сума се поделя между германски и френски банки. Забелязва се, че кризата с европейския държавен дълг е силно свързана с европейската банкова криза.

Как се появи тази връзка? Въвеждането на еврото през 1999 г. доведе до радикално намаляване в разликите на лихвените проценти. Това от своя страна генерира балони на недвижими имоти в държави като Испания, Гърция и Ирландия. Вместо сбли­жаването, предвидено в Договора от Маастрихт, тези държави се развиха бързо и натрупаха търговски дефицити вътре в Еврозоната, докато Германия сложи в ред своите разходи за труд, стана по-конкурентоспособна и разви хроничен търговски излишък. За да станат нещата още по-лоши, някои от тези държави, най-вече Гърция, натрупаха бюджетни дефицити, надхвърлящи ограниченията, пред­видени в Договора от Маастрихт. Но улесненията с от­стъпки, предоставяни от Европейската централна банка, им позволиха да теглят заеми при практически същите лихви като Германия, което ги освободи от какъвто и да било натиск да коригират ексцесиите в бюджета си.

Първият ясен знак, който напомни за това, че еврото не разполага с обща хазна, дойде след фалита на Lehman Brothers. Финансовите министри от Европейския съюз обещаха, че никоя друга финансова институция, която е важна за системата, няма да бъде оставена да изпадне в неплатежоспособност. Но Германия се противопостави на съвместната общоевропейска гаранция. Всяка страна трябваше да се погрижи за собствените си банки. Отначало финансовите пазари бяха толкова впечатлени от обещанието, дадено от финансовите министри от ЕС, че изобщо не усетиха разликата. Капиталът изчезна от държавите, които не бяха способни да дадат подобни га­ранции, но разликите в лихвените проценти по държавния дълг в рамките на Еврозоната се запазиха минимални. Тогава страните от Източна Европа и по-специално Ун­гария и прибалтийските страни изпаднаха в затруднено положение и се наложи да бъдат спасявани. Едва тази година финансовите пазари започнаха да се притесняват за натрупването на държавен дълг в Ев­розоната. Гърция стана център на вниманието, когато новоизбраното правителство разкри, че предишният ка­бинет е лъгал и че дефицитът за 2009 г. е бил много по- голям от посоченото. Разликите в лихвените проценти започнаха да стават по-големи, но европейските власти действаха бавно, понеже страните членки поддържаха коренно противо­положни позиции. Германия, която в миналото на два пъти бе сковавана от неконтролируема инфлация, показа непоносимост към каквото и да било натрупване на ин­флационен натиск. Франция, както и други държави, бяха по-склонни да покажат своята солидарност. Тъй като в Германия предстояха избори, тя не бе склонна да пред­приеме действия, но без нея нищо не можеше да се направи. И така, гръцката криза се задълбочи и разпрос­трани. Когато властите най-накрая се осъзнаха, им се на­ложи да предложат много по-голям спасителен пакет, от­колкото ако бяха действали по-рано.

Междувременно кризата се разпространи и в други държави с дефицит. За да успокоят пазарите, властите се почувстваха задължени да създадат Фонд за европейска финансова стабилност на стойност 750 милиарда евро, като 500 милиарда евро от тази сума бе предоставена от държавите членки, а останалите 250 милиарда евро - от МВФ (Фонда). Но пазарите не са убедени, тъй като условията по Фонда, т.е. условията, при които той функционира, бяха диктувани от Германия. Фондът не е гарантиран съвместно, а поотделно, така че по-слабите държави на практика ще гарантират част от собствения си дълг. Средствата във Фонда ще бъдат набрани чрез продажбата на акции на пазара, а на всичко отгоре ще се начислява и такса. Трудно е да се разбере как тези облигации ще получат рейтинг AAA.

Фактът, че Германия не само настоява за строга фис­кална дисциплина за по-слабите държави, но също така и намалява собствения си фискален дефицит, е дори още по-притеснителен. Когато всички държави намаляват де­фицитите си във време на висока безработица, това води до влошаваща се дефлационна крива. Намаляването на заетостта, данъчните постъпления и износът взаимно се подсилват, подсказвайки, че целите няма да бъдат постигнати и че ще се наложат допълнителни съкращения. Но дори и бюджетните цели да бяха постигнати, трудно е да си представим как по-слабите страни ще могат да си възвърнат конкурентоспособността и да започнат да растат отново, тъй като при липсата на понижаване на валутните курсове процесът по коригирането ще наложи свиване на заплатите и цените, което ще породи дефлация.

До известна степен продължителният спад в стойността на еврото може да намали дефлацията. Но без растеж от­носителната тежест на дълга ще продължи да нараства. Това е в сила не само за националния дълг, но и за търговските заеми на банките. Това ще накара банките да отпускат заеми още по-неохотно, допринасяйки за на­тиска надолу. Еврото е изначално с дефектен дизайн, който беше известен на неговите архитекти още при създаването му. Те очакваха недостатъците му да бъдат коригирани, когато и ако се обострят, по същия начин, по който се появи Европейският съюз.

Европейският съюз беше изграден благодарение на процес на социално инженерство част по част - и наистина, той е може би най-успешният проект на социалното ин­женерство в историята. Архитектите съзнаваха, че съвършенството е непостижимо. Те си поставиха ограниче­ни цели и твърди крайни срокове. Мобилизираха поли­тическата воля за малка крачка напред, като знаеха много добре, че когато тя бъде направена, дефектите й ще излязат на показ и ще наложат предприемането на до­пълнителни стъпки. По този начин шестстранната Общност за въглища и стомана постепенно се превърна в Европейски съюз - стъпка по стъпка. Германия играеше централна роля в този процес. Нейните държавници уверяваха, че страната им не развива независима външна политика, а единствено европейска политика. След падането на Берлинската стена германските лидери осъзнаха, че обединяването беше възможно само в контекста на обединена Европа, и бяха готови да направят сериозни жертви, за да получат одобрението на европейските държави. Когато се стигна до пазарене, те показаха готовност да сложат малко повече в общото гърне и да вземат по-малко от другите, като по този начин съдействат за постигането на съгласие. Но онези дни останаха в миналото. Германия вече не се чувства така богата и не желае да продължава да играе ролята на спонсор за останалата част от Европа. Тази промяна в поведението е разбираема, но тя доведе интеграционния процес до рязък застой. Сега Германия иска да третира Договора от Маастрихт като „Светото писание“, което трябва да се следва неотлъчно, без да се променя. Това е неразбираемо, тъй като проти­воречи на вътрешноприсъщия метод, на чийто принцип бе създаден Европейският съюз. Нещо съществено се обърка в поведението на Германия спрямо Европейския съюз.

Най- големият дефект на еврото е добре известен - липсата на обща фискална политика. Но съществува и още един не­достатък, който не е широко разпознат - погрешната вяра в стабилността на финансовите пазари. Както се опитах да обясня в своите съчинения, катастрофата от 2008 г. категорично показа, че финансовите пазари не се стремят непременно към равновесие. Също толкова ве­роятно е да генерират и балони. Самото въвеждане на еврото създаде балон в държавите, чиито разходи по заеми бяха значително намалени. Гърция злоупотреби с тази приви­легия чрез измама, но Испания не го направи. Испания следваше правилни макроикономически политики, под­държаше нивата на държавния си дълг под средните за Европа и извършваше образцов надзор над банковата си система. И въпреки това тя се радваше на невероятен бум на недвижимите имоти, който се превърна в спад, довел до 20-процентна безработица. Сега тя трябва да спаси спестовните банки, наречени cajas, както и общините. А цялата европейска банкова система е претъпкана с лоши кредити и трябва да бъде рекапитализирана. Дизайнът на еврото не взе тази възможност под внимание.

Друг структурен проблем на еврото е, че то осигурява защита единствено при опасност от инфлация, но пренеб­регва възможността за поява на дефлация. В този ред на мисли задачата, поставена на Европейската централна банка, е асиметрична. Това се дължи на страха на герман­ците от инфлация. Когато Германия се съгласи да замени марката с еврото, тя настоя за силни гаранции, които да поддържат стойността на валутата. Договорът от Маастрихт съдържаше клауза, която изрично забраняваше спасяване от фалити, и тази забрана беше потвърдена от германския конституционен съд. Точно тази клауза прави разрешаването на сегашната ситуация толкова трудно.

Стигаме до най-сериозния недостатък в дизайна на еврото - той не оставя място за грешки. Очаква държавите членки да спазват критериите, заложени в Договора от Маастрихт - според които бюджетният дефицит не бива да надхвърля 3 процента, а общият държавен дълг - 60 процента от БВП, - без да предоставя адекватен механизъм за тяхното изпълнение. И сега, когато няколко държави са далеч от това да покрият кри­териите, липсва механизъм както за коригиране, така и за излизане от ситуацията. Сега от тези държави се очаква да се върнат към спазването на критериите, дори това да доведе до дефлация. Това действие влиза в пряко противоречие с уроците, които научихме от Голямата депресия от 30-те години на XX век, и е възможно да тласне Европа към продължителен период на стагнация или по-лошо. От своя страна, това ще породи недоволство и обществена тревога. Трудно е да се предвиди какъв израз ще се даде на гнева и негодуванието.

Широкият набор от възможности ще зависи до голяма степен от финансовите пазари. Те ще трябва да тушират възможността за просрочил и дезинтеграция, за дефлация и инфлация. Финансовите пазари не обичат несигурността. Междувременно крайният национализъм и ксенофобия бележат възход в държави като Белгия, Холандия и Италия. В най-лошия случай тези политически тенденции могат да подкопаят устоите на демокрацията и да пара­лизират или дори да разрушат Европейския съюз. Ако се случи подобно нещо, Германия ще трябва да понесе сериозна част от отговорността, защото като най- силна и кредитно надеждна страна, тя взема решенията. Но като настоява за проциклична политика, тя застрашава Европейския съюз. Реално погледнато, това е сериозно обви­нение, но то е напълно обосновано. Германия не може да бъде обвиня­вана, че иска силна валута и балансиран бюджет. Но тя може да бъде обвинявана за това, че налага собствените си предпочитания на други страни, които имат различни нужди и предпочитания - също както Прокруст, който карал хората да лягат в неговото легло и ги разпъвал или отрязвал краката им, за да съответстват на размерите му. Прокрустовото ложе, в което Еврозоната трябва да легне, се нарича дефлация. Германия няма за цел да налага волята си на Европа. Тя иска просто да запази своята конкурентоспособност и да не се превръща в спонсор на останалата част от Европа. Но тъй като е най- силната и кредитно надеждна страна в ЕС, тя седи на шофьорското място. В резултат на това на практика тя определя финансовите и макроикономическите политики на Еврозоната, без сама до го осъзнава. Когато всички страни членки се опитват да бъдат като Германия, няма как това да не доведе до дефлация. Това е ефектът от политиките, които Германия следва и - тъй като тя е на мястото на шофьора - тези политики са налагат и в Еврозоната. Германското общество не разбира защо трябва да бъде обвинявано за проблемите на ЕС, които се усещат като бреме, което дърпа Германия назад. В крайна сметка това е най-успешната икономика в Европа, която е напълно способна да се конкурира на световните пазари. Трудно е да се види какво би променило това виждане, тъй като тези проблеми потискат еврото и тъй като е най-конкурентоспособната страна в Еврозоната, Германия печели най-много. В резултат на това тя би следвало тя да е най-малко засегнатата държава. Грешката в поведението на Германия може най-добре да се онагледи чрез провеждането на мисловен експеримент. Най-отявлените подбудители към подобно поведение биха предпочели Германия да напусне Еврозоната, вместо да промени позицията си. До какво би до­вело това?

Германската марка ще „скочи до небето“, а еврото ще „пропадне вдън земя“. Това наистина ще помогне на другите страни в процеса по нагаждането, но германците ще раз­берат колко болезнено може да бъде да разполагаш с надценена валута. Търговският баланс на страната ще стане отрицателен и ще настъпи повсеместна безработица. Банките ще претърпят огромни загуби от валутните курсове и ще се нуждаят от солидни вливания на публични средства. Но правителството ще прецени, че е политически по-приемливо да спаси своите банки, отколкото Гърция или Испания. А от това ще произтекат и други ползи - хората ще могат да се пенсионират в Испания и да живеят по-добре, като по този начин ще помогнат на испанския пазар на недвижими имоти да се съвземе.

Подобен сценарий е чисто хипотетичен, тъй като е твърде малко вероятно на Германия да бъде позволено да изостави еврото, и то по приятелски. Излизането на Германия от Еврозоната ще доведе до финансова, икономическа и най-вече политическа дестабилизация. Трудно ще бъде избегнат крах на единния пазар. Целта на този мисловен експеримент е да убеди Германия да промени позицията си, без практически да преминава през събитията, които настоящата й политика предполага.

Коя би била правилната политика за Германия? Не може да се очаква от нея да гарантира дефицитите на другите страни за неопределен период от време. От това следва, че известно затягане на фискалните политики е неизбежно. Но трябва да се намери начин, който да позволи на страните в криза сами да излязат от затрудне­ното си положение. Въпросните държави трябва да свършат по-трудната част сами, като извършат структурни реформи, но ще им трябва и външна помощ, която да им позволи да стимулират икономиките си. Като намалява бюджетния си дефицит и се противопоставя на увеличе­нието на заплатите, за да компенсира спада в покупателната способност на еврото, Германия всъщност затруднява другите страни да възвърнат своята конкурентоспособност.

Какво трябва да направи Германия? Трябва да приеме три водещи принципа.