Доклад за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на
Концепцията за “задължително задържане” според българското право
Изтегляне 0.54 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Проблеми, свързани с изискването за равенство на средствата
Концепцията за “задължително задържане” според българското правоПо българския закон изглежда има известни категории престъпления, изискващи “задължително задържане” както по време на следствието, така и през съдебната фаза. В доклада [на БАПЧ] се твърди, че по принцип не се обсъжда въпросът доколко действително все още е необходимо задържането да продължава, след като определения срок вече е изтекъл.1 В резултат задължителното задържане може да продължи до 10 или повече години и може да доведе до осъдителни присъди като оправдание за прекомерния срок на задържане. Освен това действащият български закон изглежда вменява на съдебната система задължението да компенсира от собствения си бюджет лицата, които са били задържани незаконно и които са били задържани по неоснователно повдигнати обвинения. Поради това според доклада съдебната система се стреми да достигне до осъдителна присъда, дори и при липса на достатъчно доказателства, или да продължи задължителното задържане до максималния възможен срок (т.e. докато изтече максималният срок по закон)2. В това отношение следва да се отбележи още в началото, че тази система на “задължително задържане” поражда очевидни несъответствия с чл. 5 от Конвенцията, но по принцип попада извън приложното поле на чл. 6. Както е отбелязано в Доклада на Холандския институт по правата на човека /SIM/ за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти по приложението на чл. 5 от Конвенцията, Европейският съд в редица свои решения срещу България нееднократно е посочвал, че: “тежестта на обвиненията сама по себе си не може да послужи за оправдаване на продължителни периоди на предварително задържане. Съдът отново напомня, че продължителното задържане може да се оправдае по конкретно дело само ако са налице специфични обстоятелства, указващи на действителни изисквания на обществения интерес, които, независимо от презумпцията за невиновност, надделяват по тежестта си над правилото за зачитане на личната свобода. Всяка система за задължително задържане под стража е per se несъвместима с чл. 5, т. 3 от Конвенцията.” Въпреки това функциониращата в България система на “задължително задържане” би могла също да доведе до проблем и по чл. 6, ако създава повишен риск от произнасяне на осъдителни присъди, чиято единствена цел е да оправдаят продължителното задържане. Ако този риск действително се реализира в българската съдебна практика, това със сигурност би било проблем по чл. 6 по отношение на (липсата на) безпристрастност на съответния съдия или съд. Следователно, ако съдебната система се стреми да достигне до осъдителна присъда, дори и при липса на достатъчно доказателства, това безспорно би представлявало нарушение на чл. 6. В гореизложеното кратко описание беше отбелязано, че индивидът представлява алфата и омегата на понятието върховенство на закона. В същото време следва да се помни, че съдебната власт е последният пазител на върховенството на закона, а по този начин и на правата и свободите на индивидите. Именно поради тази причина независимостта и безпристрастността на съдебната власт е от изключително важно значение. Практиката на Съда не винаги е провеждала ясно разграничение между понятията независимост и безпристрастност. Характеристиките на понятието “независимост” попадат в три категории. Първо, трибуналът трябва да действа независимо от изпълнителната власт и трябва да основава решенията си на собственото си свободно формирано убеждение относно фактите и правните основания. Второ, трябва да съществуват гаранции, които да дадат възможност на съда да действа независимо, например съдиите да не могат да бъдат освобождавани по волята на властите или при липса на надлежни основания за това. Трето, трябва да се избягва дори и подобието на зависимост. За безпристрастността е необходимо съдът да не бъде предубеден относно предстоящото си решение, да не си позволява да се влияе от информация, получена извън съдебната зала, от нагласите на обществото или от каквито и да било форми на натиск, а да основава своето мнение на обективни аргументи, базирани на събраните по делото доказателства. Европейският съд е направил разграничение между субективния и обективния подход към безпристрастността. Субективният подход се отнася до личната безпристрастност на участващите членове на трибунала; тази безпристрастност се предполага, докато не бъде установено противното. Както вече беше посочено по-горе, личното пристрастие е трудно за доказване. Обективният подход се отнася до въпроса, дали начинът, по който трибуналът е формиран или организиран, или дали определено съвпадение или приемственост във функциите на някой от членовете му, могат да породят съмнение относно безпристрастността на трибунала или на този член. Въз основа на горното кратко изложение на понятията “независимост” и “безпристрастност” може да се направи изводът, че наложеното от българския закон задължение на съдебната власт да компенсира от собствения си бюджет лицата, които са били задържани незаконно и на които са били повдигнати необосновани обвинения, противоречи на чл. 6. Може да се смята, че подобна конструкция води до (непряка) финансова заинтересованост на съдиите от решаването на въпроса за компенсирането на засегнатите лица. И дори и съдиите да са субективно способни да издържат на произтичащият от това натиск, все пак е налице (подобие на) предубеденост в обективен смисъл, тъй като начинът, по който е организирана българската съдебна система в това отношение, може да породи съмнения относно безпристрастността на съответните съдии. Новата разпоредба на чл. 239а от българския Наказателно-процесуален кодекс като гаранция за разглеждане на делото в разумен срок Новият чл. 239a от българския НПК по наше мнение съответства на изискванията на чл. 13 от Европейската Конвенция – всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита. In casu чл. 239a предоставя средство за защита срещу неоправданото забавяне на наказателното производство в съответствие с чл. 6 от Конвенцията. Въпреки това ни бе обърнато внимание от партньорите ни по проекта в България3, че възниква практика от страна на прокурори да правят опити и действително да заобикалят новата разпоредба. В тази връзка следва да се подчертае, че договор като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи обвързва държавата - in casu България – и по този начин и всички нейни органи - не само съдебната система, но също така в еднаква степен и законодателната и изпълнителната власт, включително, без съмнение, и прокуратурата. Така, дори извън безусловната й обвързаност от българския НПК, прокуратурата има международноправно задължение, произтичащо от чл. 6 от ЕКЗПЧОС, да положи най-големи усилия, за да допринесе за приключването на производството в разумен срок. Описаното по-горе понятие за върховенство на закона в идеалния случай се основава на изходната предпоставка, че всички държавни служители добросъвестно и съзнателно спазват своите международноправни и вътрешноправни задължения. В същото време, за ситуации, които не са толкова идеални, понятието за върховенство на закона осигурява последен пазител на правата и свободите на индивида в лицето на независима и безпристрастна съдебна власт. Ако разбираме правилно разпоредбите на чл. 239a от НПК, въз основа на алинеи 3 и 6 съдът може да прекрати производството, и това – трябва да предположим – би следвало да се извърши под формата на оправдаване. Така продължителността на наказателното производство би била ограничена приблизително до две години. Освен това прокуратурата не би могла по-нататък да повдигне отново обвинение за същото престъпление, тъй като това би нарушило принципа non bis in idem, заложен в чл. 4 от Протокол 7 от Европейската конвенция. Проблеми, свързани с изискването за равенство на средстватаПосочени ни бяха два особени примера за възможни несъответствия между българското законодателство и съдебна практика от една страна, и стандартите, заложени в чл. 6 от ЕКЗПЧОС, и по-специално изискването за равенство на средствата – от друга. Участие на свидетели в съдебното производство На вниманието ни се представиха случаи, при които съдът решава делото без участието на свидетели, посочени от защитата, когато същите не са се явили в съда поради болест. В същото време обаче се твърди, че ако свидетелите са посочени от прокуратурата, делото обикновено се отлага. Ако приемем, че гореописаните случаи се осъществяват на практика, то подобно отношение от страна на съда несъмнено би било в нарушение на чл. 6. То противоречи на изричната разпоредба на втората част от чл. 6(3)(d), съгласно която всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има право да “изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението”. Тъй като тази разпоредба е тясно свързана с принципа за равенство на средствата като елемент на “справедливия процес”, при разглеждането на оплаквания по т. (d) Съдът често взима предвид и двете разпоредби заедно. Дори и да оставим настрана изискването за равенство на средствата, според нас целта на т. 3 (d) ще бъде постигната, единствено ако съдилищата предоставят на подсъдимия и на неговия защитник достатъчно възможности за разпит на свидетели, налагайки ограничения единствено в случаи на явна злоупотреба или на неправилно упражняване на правото на разпит. Във всеки случай, Европейският съд е ограничил свободата на преценка на националните съдилища в това отношение, изисквайки от тях да мотивират решенията си за отхвърляне на исканията на подсъдимите за призоваване на свидетели (решението Vidal от 22 април 1992 г.) Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|