Донка Александрова стивън тулмин за реторическата аргументация

С настъпването на Гутенберговата епоха се разширява влиянието на пис­мената култура за сметка на устното слово. Преди 1600 г. реториката и логиката се разглеждат като "законни области на философията", т.е. "на реториката никой не гледа като на второстепенна и следователно по-ма­ловажна област". Средновековните учени и педагози проявявали особен интерес към Аристотелевата Никомахова етика, Политика и Реторика, откривайки в тях "чувствителност към обстоятелствения характер на прак­тическите изводи". Хуманитарното знание запазвало "калейдоскопичното разнообразие и контекстуалната зависимост на човешките дела". При ана­лиза на публичните изказвания, които са в състояние на убедят една ауди­тория, се отделяло достатъчно внимание както на външните условия, така и на характеристиките на отделните речеви актове.

Ст. Тулмин свързва началото на Модерността с 30-те години на XVII век, когато "Нютон завършва решаването на интелектуалните задачи, които

I

ралилей формулира в научните термини, а Декарт - като методологични _йзводи". [31] Предложените от Галилей и Декарт рационални методи на изследване поставят началото на нов исторически период във философията _и европейската цивилизация - Модерността, и формират неговата основна характерна черта - "рационалността", която е твърде различна от "разум­ността".

Ст. Тулмин прокарва разделителна линия между "идеята за Рационалността (като израз на необходимостта и сигурността) и по-практическата идея за Разумността (или възможността да се живее както и в пред-модерните времена, без абсолютни необходимости и несъмнени факти". [32] Привлечен от "въпросите на практическата мъдрост", повлиян от изследванията на своите приятели в областта на медицината, инженерните науки, икономи­ката и етиката, вниманието му се насочва към изследването на човешките действия, трудовите отношения и пр. За да "свери часовника си" с Арис­тотел и неговата практическа философия, препрочита отново неговата Ни­комахова етика, както сам той казва - в нова "клиническа" светлина. Ана­логията му помага да открие, че в такива практически области като меди­цинската етика, екологията и др. след 1960 г. се забелязва възроден интерес към ценностите, които за известен период са били игнорирани от филосо­фията. Той стига до извода, че в бъдеще рационалните изисквания на науч­ния технологизъм ще бъдат балансирани с внимание към изискванията на човешката ситуация, в която интелектуалните и практически умения мо­гат да бъдат използвани разумно". [33] Хуманитарните науки (сред които политологията, социологията, реториката и др.) имат свои специални ме­тоди и техники, свои специфични критерии за успех и неуспех. Грешат онези учени, които прилагат механически методите на естествените науки към хуманитарното знание. Защото "да бъдеш рационален във всяка сфера, да отсъждаш правилно в нея значи да прилагаш тези методи, за които се е оказало, че работят най-добре в нея... Да се изисква нещо друго е просто проява на ирационализъм". (подч. - Д.А.)

Декартовият рационализъм е в основата на търсенето на достоверността и истината извън времето и пространството. Формулират се универсални термини, необходими за теоретично-ориентирания стил, на който са чужди "отклоненията" на "вечно зеленото дърво" на практиката. В започнатия от Декарт философски спор въпросът: "Кой на кого дава това доказателство, на кой форум и какви примери използва?" - вече не се отнася до филосо­фията, а до реториката. От гледна точка на Модерността рационалните достойнства на доказателствата не могат да почиват върху факти, отнасящи се до това как се възприемат от човека... По такъв начин изследователската програма на модерната философия отстранява всички въпроси на аргу­ментацията (между отделни хора в специфични ситуации, занимаващи се с конкретни случаи, в които се обсъждат различни неща) в полза на дока­зателствата, които могат да се запишат и преценяват като писмени. [34]

Това развитие на нещата има своите исторически аналогии. В античността Платон порицава софистите за това, че използват реториката, "за да предс­тавят лошите аргументи като добри". Аристотел отвръща на това обвине­ние, като разглежда условията и обстоятелствата, при които аргументите са убедителни, като въпроси, които философите могат да поставят с чиста

съвест. Чак до XVI в. философите ги обсъждат без сянка на съмнение, че ва тези въпроси са не-рационални, още по-малко анти-рационални. Седем- надесети век обаче премахва тази добра практика. Той възражда Плато-новата клевета срещу реториката толкова успешно, че след това разговор-_r.~. ните употреби на думата "реторика" стават обидни, намекващи за това, че реторичните изводи имат място само при използването на нечестни трикове в устния спор. (До днес сериозно изучаващите реториката трябва да обяс­няват, че терминът не носи непременно негативен смисъл.) След 30-те години на XVII в. традицията на модерната философия в Западна Европа се съсредоточи no-скоро върху формалния анализ на версиите от писмени твърдения, отколкото върху обстоятелствените достойнства и недостатъци на изказваните аргументи. В рамките на тази традиция формалната логика се приема, реториката се изключва. [35]

2. От частното към универсалното

Ст. Тулмин вижда в стремежа на учените (и преди всичко на философите) към мащабност, универсалност и обективност на извода втората отличи­телна черта на рационализма, респективно на Модерността. Ситуационните анализи, прилагани от древните и средновековните философи и теолози са забравени. Отстъпено е и от предупреждението на Аристотел (Никомахова етика), че: "Доброто няма универсална форма, която да е независима от конкретния въпрос или ситуация: правилното морално съждение винаги отчита подробните обстоятелства на конкретния случай". [36]

Реториката през XVII век търпи постоянните упреци на логиката също както казуистиката от страна на моралната философия. Блез Паскал също участва в критиката на "ситуационната етика" (case ethics). Неговата поре­дица от анонимни Писма от провинцията е насочена срещу метода, из­ползван от йезуитите-казуисти в обвинението им към Антоан Арно, близък приятел на Б. Паскал (40-те години на XVII век). Йезуитите анализирали специфични конкретни "случаи на съвестта" (casis consientiae). Дълго след неговата саркастична критика ситуационната етика остава непризната от академичната общност. Модерните философи приближават понятията за Добро и Справедливост до тези за Бога и Свободата, като всички те се приемат за универсални и извънвремеви.

3. От локалното към общото

Вече беше отбелязано, че стилът на Ст. Тулмин е силно повлиян от исто­ризма. При изместването на фокуса на научния интерес от "местното" към "общото" той отново се взира в противопоставянето между Платон и Аристотел. Докато за първия задачата на философа е да открие общите принципи на "политическото здраве", лежащи извън локалните особености, то Аристотел схваща по-широко политическата философия. Според него човешкият живот не се поддава на абстрактни обобщения. Разнообразието на политическите дела е неизбежен аспект на гражданския живот и следо­вателно подходящо за "философско изследване". [37]

Последната характерна черта на Модерността се свързва с отказа на уче-с ните през XVII век от времевостта на решенията и действията. Докато

през предходния век "времето е същността" и проблемите на теологичес-ката, правната и медицинската практика били решавани по формулата "pros ton kairon" ("както случаят изисква"), през XVII век последователите на ^артезианската школа изключват преходното, времевото, променливото и се насочват към "изясняване на постоянните структури, лежащи в основата _на всички променливи явления в природата". [38]

Изброените от Ст. Тулмин характеристики на рационалността през пос­ледните три века (1650-1950) -от устната към писмената реч, от локалното към общото, от частното към универсалното и от времевото към извън­времевото - отразяват историческия преход от "практическата философия" към теоретическите концепции. Естествено е при този преход от фило­софското знание да отпаднат ситуационната етика, поетиката и реториката, а заедно с нея "реторическата сила на устното разсъждение" да загуби статуса си на ковачница на научните истини.

За първи път се разкъсва и противопоставя логическия на реторическия анализ - реториката, дискурса и аргументацията, разглеждани от Аристотел като неделимо цяло заедно с логиката, се обезценяват и забравят. Този факт има сериозни и трайни последици в европейската култура до средата на XX век. Това противопоставяне между логиката и реториката се пре­връща в най-яркия израз на идейната битка между Рационалността и Ра-зумността, подали си ръце най-после в епохата на пост-модерна.

За теоретическите и практическите аргументи

Да се върнем отново към книгата на Ст. Тулмин Употребите на аргумен­тацията (1958). В тази относително малка по обем книга заедно с книгата на Хаим Перелман и Люси Олбрехт-Титека - Новата реторика: Трактат по аргументация, изготвена в Брюксел през същата година, са първите лястовици, възвестяващи ренесанса на реториката, независимо от редуци­рането на предмета й до теория на аргументацията. За половин век Упот­ребите на аргументацията е преиздавана около 20 пъти. Тя оказва влияние върху хиляди изследователи не само в областта на философията и логиката, но и върху лингвистиката, правото и дори компютърната теория. Проблемът, пред който се изправя Тулмин е, че логиката на Аристотел с нейните елегантни математически силогизми просто не е приложима към реалния свят. Формалната логика почти никога не се прилага като такава във всекидневното общуване. "Всички хора са смъртни; Сократ е човек; Следователно, Сократ е смъртен" се разбира от всички. Но приложението на силогистичното мислене твърде често е затруднено от недостатъчното познаване на логическите закони и принципи, дори от невъзможността да се приложат подходящите доводи. Дори самата дума "факт" идва от ла­тинския глагол facere, който означава "да направя", т.е. фактът е нещо, което някой е направил или установил чрез наблюдение, опит или е аргу­мент, който не съществува в материалния свят, а е плод на духовните усилия на някого.

Естествено, предизвикателството да се изправиш срещу валидността на логиката, е огромно. Неминуемо авторът се изправя пред потенциалните обвинения в релативизъм, заблуждение, дори в съзнателна лъжа и агнос-тицизъм, т.е. до всички онези характеристики, с които през последните ,

десетилетия на XX век някои автори отричаха на философията правото да се нарича "наука".

Ст. Тулмин рискува и помирява логиката с реториката. Той посочва, че съществуват начини на разсъждение, които не се покриват с логическата силогистика, но се използват във всекидневния ни живот навсякъде. До­казва, че всяка професия си има свои собствени форми на аргументация. Той признава, че съществуват множество схеми или модели на възможна аргументация и завършва книгата си с предложението: "трябва подробно да се изследва логическата история, структура и modus operandi на науките през очите на естествениците, без предубеждения или пред­разсъдъци, внесени отвън. Това означава да се открият и да се опишат аргументите във всяка област такива, каквито са, да се познае как те работят..." [39]

В книгата си Употребите на аргументацията Ст. Тулмин разглежда два вида аргументи: субстанциални (substantial) и аналитични (analitical). т.е. както се разкрива от анализа те са реторически (практически) и логически (теоретически).

Субстанциалният аргумент включва извода, до който се достига от данни и доказателства, свързани със ситуацията на комуникативния акт, докато заключението на един аналитичен аргумент, в противоположност, не отива по-далеч от материала, съдържащ се само в неговите предпоставки. Онези, които използват аналитични аргументи, се опитват да обосноват техните твърдения върху непроменливи и универсални принципи. Онези, които из­ползват субстанциални аргументи, изграждат своите твърдения в кон­текста на една конкретна ситуация, а не вследствие на абстрактни, универ­сални принципи.

Тридесет години след издаването на Употребите на аргументацията Ст. Тулмин в съавторство с А. Джонсън публикува книгата Оклеветяването на казуистиката: История на моралното разсъждение (1988), в която подробно разграничава теоретическите (аналитичните аргументи) от практическите (субстанциалните или реторически аргументи).

Авторите твърдят, че разграничаването между двата типа аргументи лежи върху основата на две много различни интерпретации на етиката и морала: едната, която "търси вечните, неизменни принципи, чиито практически приложения не подлежат на изключения или квалификации; а другата, която се занимава със специфичните детайли на частните морални случаи или обстоятелства". По този начин аргументът, който "търси вечните, неиз­менни принципи" е аналитичен, докато аргументът, който "отдава най-голямо внимание на специфичните детайли от частните морални случаи и обстоятелства" е субстанциален (практически) аргумент [40].

В действителност тези типове аргументи представляват идеализираната формална логика, от една страна и от друга - практическото, всекидневно разсъждение, което е обект на изследване от реториката. Теоретическият или аналитичен аргумент се състои от Платоновия идеал за дедуктивната формална логика. Той води до универсалните истини, независимо от кон­текста; с други думи - той е де контекстуализиран.

Ст. Тулмин прави както критически, така и исторически анализ на теоре­тическия и практическия аргумент. Критическият анализ показва непри­ложимостта на теоретическия аргумент към всекидневните разсъждения, докато от друга страна историческото обяснение разкрива защо господс­твото на универсалния подход към аргумента не беше отхвърлено през цялото историческо развитие - от древна Гърция до съвременността.

Изходната точка за критическото обяснение на Ст. Тулмин се съдържа в неприложимостта на теоретическия аргумент към оценяването на практи­ческия аргумент. През по-голямата част от историята на запада, и в част­ност на модерния период, философите предполагат съществуването на предшестващи и неизменни стандарти, които се прилагат като критерии, за да се отсъди адекватността на концепциите и специално на научните идеи. Според Ст. Тулмин тези предположения "налагат върху философите определена епистемична картина на Човека - Рационален познавач, из­правен пред природата на изменящия се обект на познанието" [41]. През различни исторически периоди философите са се бунтували срещу поня­тието на неизменяемите стандарти, но не били в състояние да приведат примери, които да не бъдат изцяло релативистични.

Отговорът на този проблем се състоял или в развитието на стандарти, които можели да разделят "точните аргументи от неточните", или да приз­наят, че такива стандарти са съотносителни към хората, времето и мястото, където се развиват аргументите. В съчиненията на двама учени през пос­ледните години на модерния период - Готлоб Хреге и Р. Г. Колинууд (Gott-lob Frege and R.G.Collingwood), наблюдаваме двата най-противоречиви подхода към оценяването на научните идеи.

Г. Фреге, по описанието на Ст. Тулмин, подхожда като формален логик, който твърди, че изясняването на идеите трябва да бъде моделирано по математически път.

Р. Колинууд от своя страна се свързва с релативизма, като се опитва да избегне проблемите на абсолютните стандарти.

Ст. Тулмин критикува и двата подхода, защото, независимо от това, че Г. Фреге е успял да обясни математиката чрез "абсолютистките" (точните, неизменни) понятия, то тези понятия (математическата дисциплина) много трудно биха могли да се приложат към политическата теория.

'Абсолютистката реакция към разнообразието на нашите идеи по този на­чин освобождава себе си от комплексността на историята и антропологията само на цената на несъответствието..., (докато релативистката реакция на Р. Колинууд)... се грижи старателно да не допусне дефектите на историческото несъответствие, но докато прави това, също греши, като не си позволява никак-

а за оационалното съждение" [421.

Ст. Тулмин, както и всички останали учени от XX век, които преоткриват теоретическата стойност на античната реторика, отново се позовава на Аристотел и неговата способност да разпознава "разликата между инте­лектуалното постигане на теорията (или episteme), усвояването на изкуст­вото и техниката (techne) и мъдростта, която е нужна, за да се накара тех­никата да работи в конкретните случаи, свързани с действителни проблеми (т.е. phronesis). Аристотел споделя надеждата на Платон, че е възможно да се открият истини, които се отнасят по принцип ("в цялост") за човеш­ките същества, както и за естествените неща. Той обаче разбира, че шансът ни да действаме мъдро в практическата област зависи от готовността ни не просто да мислим точно и формално съгласно извънвремевите изиск­вания на интелектуалните формули, но и от вземането на решения pros ton kairon - т.е. така, както случаят изисква". Именно реторическият кон-гекст ("както случаят изисква"), зависимостта на аргументите от това кой и излага, на кого, в каква ситуация и други въпроси на реторическата :итуация у Аристотел са пряко свързани поради интимните връзки между ;тиката и реториката: Аристотел разглежда етиката не като "област на георетичен анализ, а на практическа мъдрост и е грешка да гледаме на нея сато на универсална или абстрактна наука". Тази връзка между науката за корала и реториката е направена от Стагерит поради отчитания от него {)акт, че всяка етическа постъпка е "позиция на даден вид човек, при дадени )бстоятелства, в специални отношения с други конкретни хора". Тази "ре-орическа" по същество позиция (т.е. отчитаща влиянието и взаимодейст-шето на всички компоненти на комуникативната ситуация), е защитавана фез вековете от Пирон, Секст Емпирик, Монтен, Л. Витгенщайн и пр. С фуги думи към нея стигат само онези от учените и практиците, които финадлежат към групата на трансдисциплинарното и мултидисциплинар-юто мислене, какъвто е и самият Ст. Тулмин.

"ой е убеден, че "днес реториката играе важна роля в социалните науки 43]. Това е следствие от масовия интерес към тази наука през втората юловина на XX век: философите от Англия и САЩ се отдръпват от фор-{алната логика и се насочват към изучаване на "формите на живот и 'ечевите контексти, макар че тези автори рядко признават, че контекстите а изказването по традиция се изучават от реториката. В Германия Гадамер асочва интересите си към разговора, Хабермас анализира комуникацион-ите процеси; във Франция Мишел Фуко е привлечен от ролята на властта а формиране на легитимния социален дискурс; Жак Дерида изследва де-трукцията на обществото; Жан-Франсоа Лиотар съзира в постмодерната итуация отражение на обща агонистика, на която се подчиняват речевите ктове. Всички те подчертават ролята на "езиковите игри" в убеждаването, .е. в управлението на обществото. Други учени, като американският про-

ul ninnnn

риката дори в такава далечна от хуманитарното знание област като ико-
_номиката (в книгата сн Реторика на икономиката). [44] А

q развитието на технологиите и масовите средства за осведомяване след СТИ Втората световна война въпросите на устните изказвания в областта на _аКадемичната философия, психологията, социологията и пр. изместват пие- РЕ1 мените твърдения, задълбочават се изследванията върху ролята на гово- др римия език и формирането на възможностите на детето да мисли и действа (руските психолози Л. С. Внготски, А. Р. Лурия, А. А. Леонтьев и др.).

Ст. Тулмин си поставя задача да покаже погрешността на "Евклидовия модел" за построяване на научните теории, според който се "постулират принципи, които служат като аксиоми, а определени факти на наблюдението се интерпретират като дедукции от тези принципи в дадената ситуация". Той обобщава, че "Евклидовата геометрия никога не е била добър модел ja научните теории изобщо; нито пък може да се даде добро общо обяснение на връзките между наблюденията и теориите, като се третират те като формални връзки между различните пропозиции". [45] За Тулмин са еднакво неприемливи както Кантовия универсализъм (въ­веждането на "универсалните морални максими, което е рефлексия на Де-картовия идеал за рационалност в логиката и натурфилософията); така и настояването на Карл Попър, че критериите за научната рационалност са универсални, т.е. че е възможно да се вложи едно, прието веднъж завинаги съдържание на термина "научен" - "навсякъде и по всяко време". Ако искаме да обобщим Тулминовата теория за практическия (реторичес-кия) аргумент, трябва да подчертаем следните три факта:

2. Критиката на Ст. Тулмин към релативизма се основава на аксеологичес-

3- Ст. Тулмин характеризира практическия аргумент в духа на Аристоте-ловия реторически силогизъм (ентимемата). Затова практическите аргу­менти са вероятни по своята природа, те зависят от извода (индукцията), видоизменят се при различните ситуации и контекст, т.е. винаги трябва да бъдат адаптирани към техните аудитории.

В англоезичните изследвания на аргументирането често не се прави разлика