Държавата ще определи в националното си законодателство при кои условия ще възникне правосубектността за съответните лица и кои всъщност лица ще имат подобна правосубектност. Д
Първият – дали разпоредбите на чл. 49, във връзка с чл. 54
Изтегляне 53.17 Kb.
|
Свързани:
pr
- Навигация на страницата:
- Вторият преюдициален въпро
- Търговското представителство не осъществява стопанска дейност, за да има самостоятелна сметка и подобен трансфер. Там търговският представител е представител на А
| Първият – дали разпоредбите на чл. 49, във връзка с чл. 54, съдържат в тях гаранция за свободата на установяване, която да дерогира прилагането на национални разпоредби на международното частно право, съгласно които юридическата личност на дружество, надлежно учредено в една държава-член, не може да бъде признато в друга държава –членка, включително и правото да бъде страна по процеса, поради обстоятелство, че дружеството е преместило мястото си на действително управление във втората държава-членка, без това да е вписано по надлежния ред в нейните регистри. Съгласно казуса - Фактът, че си закупил акции и след това си преместил своето действително управление в Германия е изисквало да направиш стъпките и да впишеш това дружество в германския регистър, а за да се впише в германския търговски регистър това дружество е трябвало да се премести и уставото седалище. И понаже не е направено- дружеството не съществува.
Вторият преюдициален въпрос, който е поставен е дали правосубектността на Ю лице и правото да бъде активно легитимирана страна, т.е. ищец в едно производство, следва да се определя, съгласно правото на държавата на местоучредяване. И двата въпроса се въртят около това – дали е възможно приемащата държава, която приема действието, има правото да противопостави своето разбиране за валидно учредено дружество и в този случай да откаже да признае юридическата правосубектност, която е възникнала по силата на чуждо за нея право. В конкретния случай съдът в решението си изхожда от разбирането, че признаването на дружеството от всяка държава членка е необходима предпоставка за упражняване на правото на установяване и поради това те разширяват приложното поле на принципа на взаимното признаване, заявявайки, че ако едно дружество е легално учредено по силата на една правна норма в една държава-членка и отговаря на изискванията за привръзка, то нито една държава-членка не може да му противопостави норма на националното си законодателство, което да ограничи или да не признае неговата юридическа правосубектност и свързаните с това права, които той може да упражнява, именно като такова лице. Тоест ако ти си създаден в Холандия и по холандското законодателство това, че някой ти е купил акциите, но не е преместил седалището и то продължава да стои в Холандския регистър и продължава да бъде активно дружество там, това че в германското законодателство някой възприема тези действия по различен начин, по никакъв начин не следва да бъдат противопоставяни на това дружество и да бъдат нарушени негови права. Трябва да го признаете като такова, първо като съществуващо, то си е легално съществуващо дрежуство и второ- вие трябва да признаете конкретната му правна форма. Ако то е дружество с ограничена отговорност в Холандия, не можете да кажете например че това което там е ООД, по нашето законодателство и Събирателно дружество. Вие го признавате като ООД и му давате същият обем права, каквито имат ООД-та във вашата държава. Ако обаче преместите уставното седалище, това взаимно презнаване ви гарантира възможността да запазите юридическата си правосубектност, да подадете необходимите документи, за да бъдат валидни действията Ви. Това не ви освобождава от задължението в момента в който вземете решение за първично установяване, дотолкова, доколкото ще промените приложимото към вас право, да се приведете в съответствие с императивните норми на съответната държава. Например ако искате да преместите седалището си в България, и вие сте акционерно дружество например в Румъния, капиталът н акционерното дружество е 12 000 евра. В България изискванията за капитал на акционерното дружество са по-високи. Първо РБ на базата на взаимното признаване ще ви признае, че вие сте Ю лице и то същото Ю лице, което е възникнало в Румъния. Вие имате право да подадете съответните документи пред търговския регистър и всички действия, които са извършени до този момент ще ви бъдат признати. Само че когато се вписвате в българския регистър, вие трябва да приведете в съответствие, да веземете решение да увеличите капитала си до изискуемия, защото от момента, в който преместите вашето седалище на територията на РБ, спрямо вас ще се прилага българския търговски закон и вече ще бъдете дружество по българското право, със задълженията, които имате. За разлика от първичното установяване, вторичното предпоставя наличието на правно организационни форми в държава, различна от държавата, в която е седалището, т.е. при вторичното установяване няма преместване на седалището. Разглежданото от нас дружество, което ще упражнява тази свобода, няма да напуска държавата си по произход, а чрез друга правно-организационна форма ще иска да упражнява икономическата си дейност, като тази друга правно-организационна форма ще е в зависимост от решението на центъра. Ако се опитаме да схематизираме първичното установяване - ако имаме дружество А в една държава със седалище в нея, за да упражни правото си на първично установяване, това дружество А ще се възползва от възможността да премести седалището си в другата държава, като то ще престане да съществува в регистрите на първата държава. Като това преместване на седалище е свързано със запазване на континуинитета на юридическата личност. При вторичното установяване отново имаме дружество А, което иска да упражнява своята стопанска дейност на територията на друга държава-членка /например Франция/, само че то не напуска, не премества седалището си, а създава клон, дъщерно дружество или търговско представителство във приемащата държава, т.е. то ще упражнява стопанската си дейност без да променя мястото, където е регистрирано. Неговото седалище си остава там, където е според учредителния акт. От тази гледна точка, при вторичното установяване не настъпва промяна на приложимото право по отношение на дружеството, което се ползва със свободата. При първата хипотеза, ако за А се е прилагало българското право, в момента, в който премести седалището си, спрямо него вече ще се прилага френското законодателство. Докато тук, дори когато А упражни това си право на вторично установяване, към А ще продължи да се прилага българското законодателство. По отношение на някои изисквания, то ще може да се прилага и спрямо клона и това е доста съществено. Въпрос: Ако едно дружество има седалище в България и прави свой клон във Франция и реализира някакви приходи, то ще се облага ли спрямо френското законодателство и къде ще плаща данъци? Отговор: Без да навлизаме в данъчната хармонизация тук има директиви както по отношение на доходите, свързани с дъщерните дружества и дружествата майки, така има и между клона и учредилото га дружество. Хипотезите са различни. Понеже клонът няма самостоятелна юридическа правосубектност, той се облага на базата на консолидирана сметка при дружеството майка. Това е общото правило. Дъщерното дружество обаче има самостоятелна правосубектност. То е създадено във Франция и заплаща данъците си там, като обаче в последствие платеният данък ще се ползва като данъчен кредит, когато то трансферира печалбата си към дружеството майка, като дивидент. Различни са хипотезите. Търговското представителство не осъществява стопанска дейност, за да има самостоятелна сметка и подобен трансфер. Там търговският представител е представител на А, т.е. А издава фактурите, приема плащанията и там се прилагат общите правила. Клонът представлява вътрешно обособена структура, в рамките на едно дружество, като той остава част от него и не е самостоятелно юридическо лице. Възможността едно чуждестранно дружество да учреди клон в България е нормативно уредена в чл. 17А от Търговския ни закон и тази разпоредба влезе в текста на търговския закон през 2005 г., именно като мярка по хармонизиране на националното ни търговско право с достиженията на европейското търговско право. Европейското търговско дружествено право е развито именно на базата на тези разпоредби на учредителните договори. Поради липсата на самостоятелна юридическа правосубектност и наличието на зависимост между клона и дружеството-майка при осъществяването на своята дейност, към клона се прилага приложимото право спрямо дружеството майка, т.е. ако искате да създадете клон във Франция, ще трябва да спазите императивните изисквания за вписване, както и нашия търговски закон, но решението за учредяване, т.е. изискванията към формирането на воля у А, за да създаде клон във Франция, няма да бъдат преценявани през призмата на френското законодателство, а те са по силата на българското законодателство. Как функционира клона, какви са вътрешните отношения – това е изцяло по българското законодателство. Т.е. приложимото право на българското законодателство ще бъде по отношение - какви са правомощията на неговия представител и др. Втората хипотеза на упражняване на вторичното установяване – това е дъщерното дружество. Тази форма е предвидена в чл. 49, там са изброени и 3-те форми в чл. 49 от ДФЕС. За разлика от клона при дъщерното дружество говорим за самостоятелно юридическо лице, т.е. за самостоятелен правен субект, който има качествата на юридическо лице по силата на националното законодателство на държавата, където е учредено. Но дотолкова доколкото дъщерното дружество е обвързано с дружеството-майка посредством контрола, който последното притежава вследствие на дяловете и акциите, то се разглежда като проявление на икономическата дейност на своето дружество-майка. Поради това европейските законодатели са решили да го припознаят като елемент от правото на вторично установяване. От тази гледна точка самостоятелната правосубектност на дъщерното дружество води след себе си до различие в приложимото право по отношение на дадените сделки, защото дъщерното дружество ще се счита за местно лице и към него ще се прилагат всички разпоредби, които са необходими по националното законодателство – както по отношение на обхвата на представителството и възможността да действа, така и по отношение на изискванията, които трябва да бъдат изпълнени от дружеството майка при учредяването на самото дъщерно дружество. Примери как е упражнявана тази свобода на практика и какво тя гарантира: Първото дело, което повдига въпроса за тази свобода е Дейли мейл 81/87 . То е от 80-години на 20 век. Дейли мейл е един от големите издатели на вестници във Великобритания. Дейли мейл желае да премести централното си управление в Холандия. Водещи са данъчните мотиви, защото Дейли мейл е предприел някаква комбинирана сделка по продажба на ценни книжа и обратна изкупуване на собствени акции и Дейли мейл са установили с оглед на данъчната оптимизация на тази сделка, че когато централното управление се намира в Холандия, съгласно действащото тогава Британско данъчно законодателство на такова облагане подлежат само местните дружества с централно управление във Великобритания. Следователно ако се преместите в Холандия, вече няма да сте местно за Великобритания лице, а ще използвате възможността за облагане в Холандия, което е по-ниско. Проблема е че британските данъчни власти възразяват на подобно сделка и налаган ограничение на Дейли мейл да осъществи подобен трансфер на своето централно управление, заявявайки, че те трябва да заплатят част от дължимите такси по отношение на сделката и да приложат ставка като при ликвидация – по-висока. За да отидете в Холандия ще ви обложим част от сделката и то не по регулярния способ, а като получаващи тази сума при ликвидация, където облагането е по-високо. Това нещо е обжалвано от страна на Дейли мейл и Дейли мейл повдига въпроса, че наложеното от Великобритания е ограничение, несъвместимо и е в противоречие именно с гарантирана свобода на установяване, включително на първичното установяване – да се премести централното управление в друга държава членка. Внимателният прочит на Съда и на съдебното решение обаче показва че съдът прави съществена разлика, когато внимателно се чете нормата по отношение на физическите лица и по отношение на юридическите, защото при свободата на установяване забраната за ограничения е адресирана не и до двете държави-членки, а само до приемащата държава. Тоест държавата по произход може да налага изисквания към юридическото лице, което иска да напусне нейната територия, за да го направи. Забраната да налага ограничения е само по отношение на Холандия. Ако Холандия беше наложила изискване, това щеше да влезе в пряко противоречие с нормата на чл. 49, във връзка с чл. 54. Член 49 гарантира правата на дружествата на имиграция, но не в същата степен е гарантирана свободата на емиграция. Тази практика на съда, независимо, че е от 80-години и до днес продължава да бъде споделяна от Съда, включително в едно от последните му решения по делото Картезио, където Съдът преповтори това свое виждане, но в едно унгарско дело. Първото, което трябва да се знае е, че при упражняването на тази свобода, че тя ни гарантира правото да навлезем на територията на друга държава членка и тази държава да не ни противопоставя норми от нейното право. 11 години по-късно в делото Sentros С-212/97, съдът застъпи за първи път едно по-широко тълкуване на правата, гарантирани по силата на учредителните договори. Срещу Великобритания е Дания. Има датска двойка пенсионери, които след като са се пенсионирали искат да осъществяват някаква дейност в сферата на арт… да произвеждат неща, които свободно да търгуват . За целта те желаят да си учредят дружество. В момента, в който повдигат този въпрос в Дания изискванията за капитал на ООД са много високи – като сума и като тежест на правните изисквания. Те отиват на 2 седмична екскурзия във Великобритания, създават летърбокс къмпани, Sentros, нещо което те имат право. Физическите лица, съгласно чл.49, могат да учредяват дружества на територията на ЕС, свободата която е гарантирана вече на физическите лица. Това е със 100 паунда капитал и почти никакви изисквания. Защо се казва летърбокс къмпани, защото цялото и седалище е една пощенска кутия и се изисква само годишно счетоводство. Когато излиза регистрацията, без 1 ден търговска дейност на територията на Великобритания, Sentros открива клон в Дания и започва да осъществява цялата си дейност чрез клона /не дъщерно дружество/ . Това спада към съответните данъчни разпоредби, но когато датските власти установяват че този клон е единственото работещо нещо в това дружество, заявяват че семейната двойка неправомерно е упражнила своето право, че това е шиканиране на законодателството и всъщност те са създали дружество, което е датско и Sentros не е британско и те трябва да спазят всички тежки изисквания на закона, за да приведат дружеството в съответствие с изискванията на законодателството и да го впишат в търговския регистър, да платят всички дължими данъци, които ще бъдат преизчислени в съответствие с това, че не се касае за клон на дружество, а се касае за търговско дружество, което е датско и да си понесат наказателната отговорност. По време на обжалването на тези действия на датските власти, се повдига въпросът дали подобно разбиране на датските власти няма да бъде ограничено и дори премахнато от нормата на чл. 49, във връзка с чл. 54. Отговорът на Съдът на ЕС в това отношение е еднозначен. Нормата на чл. 49, във връзка с чл. 54 първо изисква, негласно тогава, Дания да не прави преценка дали Sentros е действащо или недействащо дружество на територията на Великобритания. Тоест щом Великобритания е възприела, че това е действащо дружество всичко е наред, Дания не може да допълва изискванията, за да може да счете че едно дружество, попадащо в обхвата на тази свобода, има право да се ползва от нея, защото в учредителния договор има изискване само за 2 привръзки , именно законосъобразно учредено, съобразно правилата на една държава-членка и на следващо място да имаме седалище, централно управление или основно място на дейност на територията на ЕС. Никъде не се изисква въпросното дружество, за да може да се ползва от съответната свобода, да е осъществявало стопанската си дейност в някакъв процент или изобщо на територията на държавата си по произход, то свободно може да упражнява дейността си където поиска. Именно в това се крие свободата на установяване. По тази причина е казано: Дания, ако наложи подобно изискване, отказвайки да признае, че съпрузите са упражнили права, гарантирани не от Датското законодателство, а от един съюзен правопорядък, който е по-висок от националния, то в този случай Дания ще осъществи действие, което е в противоречие с нормите и ще наруши учредителните договори, следователно няма да изпълни своето задължение за лоялно сътрудничество. Изтегляне 53.17 Kb. Сподели с приятели:
|