Дворецът на бълхите
Изтегляне 3 Mb. Pdf просмотр
|
| АПАРТАМЕНТ №7: АЗ В 5:45 се събудих от алармата на часовника, но идеята, която снощи толкова бях харесал, ми се стори абсолютно откачена. Тъй като още не се бях разсънил, отново се опитах да заспя, но напразно. Станах и погледнах през прозореца. Още не се бе развиделило съвсем. Внезапно изпитах желание да опитам. Ако не друго, поне щяхме да се посмеем с гадната Етел. Взех плика, който още снощи бях приготвил, и без да вдигам шум, слязох долу. В момента, в който отворих входната врата, усетих студения полъх на утрото и веднага след това — лека миризма на боклук. Кой знае, може пък планът ми да се окаже сполучлив. Ако успеех да разкарам поне един от онези, които си хвърляха боклука тук, щях да съм доволен, че съм свършил нещо полезно не само за обитателите в Двореца на бълхите, но и за целия град. За първи път, откакто се преместих тук, улицата пред блока ми се видя хубава. От ъгъла се зададоха две добре охранени улични кучета. Тичаха на зигзаг между двата тротоара. Щом стигнаха до оградата, намалиха ход, недоволно подушиха боклука и като не намериха нещо, което да си заслужава, хукнаха надолу по улицата. Докато гледах след тях, за миг си помислих, че някой ме наблюдава. Вдигнах глава: освен апартамент №9 навсякъде в Двореца на бълхите бе тъмно. Една сянка бързо премина пред прозореца на хола на последния етаж. Най-напред светнаха поред всички лампи, след което, кой знае защо, угаснаха точно в обратната последователност. Стана ми неудобно. Докато се оглеждах наоколо, осъзнах колко е шантаво това, дето бях замислил да направя, и се притесних. И все пак не исках да се откажа. Планът ми бе върха на дивотията, но може би така беше по-добре. Когато някоя простотия дълго време изкарва хората от кожата им, нито разумните правила, нито въведените норми или наложените забрани могат да я спрат, а само нещо напълно откачено. Качих се на тротоара и когато се обърнах към оградата, съзрях чифт зли, изпепеляващи очи. Бях виждал тази котка и преди. Погледнах я с открита омраза. Понеже наруших спокойствието й, тя се 234 протегна, стана и тежко, тежко закрачи по оградата. Стигна до другия край, там спря и продължи да ме наблюдава. Извадих кутията от плика и с триста зора отворих капака. Снощи, като отидох да купя боята с идеята да бъде в тон с естеството на работата, помолих продавача да ми даде тревистозелен цвят, но зеленото се оказа доста по-светло. Когато обаче застанах с четка в ръка пред зида, ме застигна друг проблем. Разбира се, че знаех какво да напиша, но си блъсках главата как да го напиша, за да бъде по-въздействащо. Един камион с хляб с грохот мина зад мен. Спря, остави в бакалията отсреща една пълна касета и продължи нататък. Явно трябваше да действам по-бързо и написах най-простичкото изречение, което ми дойде на ум, като повтарях всяка буква по два пъти. Докато аз се занимавах с тази работа, отвратителната котка бавно поклащаше катранено–черната си опашка и следеше изключително внимателно всяко мое движение. Когато приключих, се дръпнах две крачки назад и погледнах все едно бях купувач. Не беше зле. Наистина светлозеленото се открояваше съвсем ясно. Тъй като не успях да разположа буквите равномерно, накрая се бяха понаблъскали и все пак резултатът не бе никак лош. Надписът беше достатъчно голям, така че да се вижда от средата на улицата. Намигнах на котката, прибрах четката и боята и се върнах в Двореца на бълхите. Тъкмо като влизах, някой се канеше да излезе навън. Последният човек, който предполагах, че мога да срещна в този безумно ранен час, бе възрастната жена от апартамент №10. Тя също се притесни от неочакваната среща. Докато се опитвах да загърна горната част на плика, който носех, се втренчих в това, което носеше тя. Държеше четири големи чанти, които изглеждаха празни. Бяха леки като пера и тя самата бе лека като перо… Задържах вратата. Възнагради с изискано „Благодаря!“ вялата ми усмивка и енергично продължи напред. Щом се прибрах, излязох на балкона. Имах намерение да стоя там и да наблюдавам през целия ден какво въздействие ще окаже надписът върху хората. Но сънят, който бях прекъснал, отново ме плени. |