231
Пъпките, които в началото бяха само на челото и брадичката й, се увеличиха двойно и плъзнаха по цялото й лице.
Внезапно чу тиха музика. Остави огледалото и застана на колене.
Залепи ухо на пода с лице към размазаната хлебарка. Имаше навика в различни часове на деня да подслушва на пода. Стаята й се падаше точно над хола на кльощавото момче, което живееше на приземния етаж. От време на време чуваше странно топуркане сякаш младежът се разхождаше по тавана или пък й пращаше закодирани съобщения.
Веднъж бе чула стенания примесени с кучешки лай. Застана търпеливо пред прозореца, за да види как изглежда гостенката. И видя. Беше обута с широк като чувал панталон, който всеки момент щеше се свлече от кръста й. Късо подстриганата й рижа коса отгоре бе направена на фитилчета. Беше дребничко момиче. Щом излезе от блока, направи няколко крачки и запали цигара. Нямаше пъпки и беше ясно, че няма и тревоги.
„Всеки човек прекарва живота си в
търсене на своето огледало— бе казал някакъв мъдрец, — за да може в него да открие себе си“.
Но както в рая дървото туба е обърнато с корените нагоре, а клоните му са под земята, така някои огледала обръщат отраженията наопаки.
В момичето, което бе дошло в дома на Сидар, Зелиш
Огненотемпераментова видя пълна противоположност на своя образ.
Стига да
можеше, мигом щеше да изчезне и да се превърне в нея.
— Какво, по дяволите, правиш на пода?
Зелиш Огненотемпераментова скочи на крака и погледна замислено по-големия си брат. Тази вечер Зекерия бе дошъл на вечеря заедно с жена си и децата си. Без да му отговори, бавно излезе от стаята. В гостната всички бяха седнали на масата, хапваха супа и гледаха новините. В единия край бяха сложени трите парченца кадаиф,
изпратени от възрастната вдовица от апартамент №10.
Зелиш седна в ъгъла и се загледа в екрана. Шестнайсетгодишна майка, която бе напъхала тридневното си бебе в найлонов плик и бе го оставила в
боклука на един супермаркет, се опитваше да се скрие от камерите. Горкото бебе цял ден бе стояло в контейнера и привечер,
понеже се бе разплакало, случайни минувачи го бяха спасили.
Полицаите бяха занесли бебето в управлението, бяха го нахранили и нарекли с името Съдба.
232
Изведнъж Съдба изпълни екрана. Лицето й бе зачервено.
Непрекъснато плачеше и колкото повече плачеше, толкова повече лицето й се зачервяваше. Зелиш Огненотемпераментова бе плувнала в пот. Когато се опита да се отърве от този противен цвят, беше твърде късно. Докато Съдба минаваше от
ръце на ръце в управлението,
картината се затъмни. Но тъмното и без това бе червено.
Зелиш Огненотемпераментова бе припаднала.