АПАРТАМЕНТ №2: СИДАР И ГАБА

226
Сърцето му започна лудо да бие. Колко ли бе дълбока локвата,
къде ли беше дъното й? Може би след крачка или две щеше да потъне… Представи си как дупката го засмуква и го глътва, а от него остава само баретката с елена. Ето, майка му и баща му минават край дупката, спорейки разпалено, и след време, когато осъзнават, че единственото им дете го няма, започват трескаво да го търсят. Колкото повече мислеше за това, толкова по-хубаво му ставаше. Защото най- после всички щяха да си платят за клетвите, с които го засипваха, за тежките думи, с които го нараняваха… Изпитваше наслада, като си представяше как приятелите и роднините му ще се разкайват за мъката, която са му причинили, когато разберат, че е умрял.
Но още преди да преполови мечтите си, беше стигнал до края на локвата. С нежелание излезе от калта, която стигаше почти до коленете му. Заудря крака в земята, за да отърси мръсотията, и свърна зад ъгъла.
Изведнъж спря. Точно срещу него на тротоара лежеше новородено кученце. Гласът, от който преди малко настръхваше, не идваше от онази смъртоносна дупка, а от слабичкото животинче. Нямаше кръв по козината му, нито пък рани, нито следи от гумите на микробуса, който миг преди това отмина с бясна скорост. Лицето на Сидар помръкна.
Разбра, че смъртта, за която преди малко мечтаеше, е толкова близо,
колкото и далеч от него, и се почувства глупаво. Фантазиите, в които се бе вкопчил, бяха напразни. Само засъхналата кал по панталоните му и болката, която изпитваше кутрето, бяха реални. Всичко останало беше безсмислено. Имаше семейство, но бе самотен; не обичаше никого и никой не го обичаше; бе подценяван и подценяваше всичко; не умееше да бъде щастлив и не смяташе, че някога ще се научи; беше на единайсет години, но за всички си оставаше малко дете; никой не го питаше какво мисли, а дори да го питаха, нямаше мнение по който и да е въпрос.
Разбира се, можеше да извика майка си и баща си или някого друг да му помогнат; можеше да опита сам да помогне на кученцето.
Но не направи нищо. Пъхна ръце в джобовете и просто зачака.
Уморени и намусени родителите му се приближаваха — това бе животът. Недалече пред него кученцето бавно изчезваше в забрава —
това бе смъртта. Сидар не искаше да има нищо общо нито със смъртта,
която го отхвърляше, нито с живота, от който сам се изолираше. Да можеше да затвори очи и да се скрие зад палтото, зад ръкавиците,

227
баретата и шалчето. Напипа нещо меко в левия си джоб. Беше курабийка.
— Момичетата могат да останат при мен, но момчето трябва да бъде с баща си — каза тази сутрин баба му.
Когато влезе в кухнята, двете жени стояха с гръб. Подреждаха в порцеланови чинийки курабийките, които току-що бяха изпекли.
— Дръжте ме в течение — измънка баба му. — Щом ви прекарат телефон, първо потърсете някоя сладкарница.
Майка му се канеше да отговори, но в този момент забеляза
Сидар, който бе застанал зад тях, и побутна с лакът баба му.
Когато в нов дом прекарат телефон, както му направиш сефтето,
така ще върви нататък. Затова, преди да се обади на близки и приятели,
човек трябва да потърси някоя сладкарница, та оттам насетне всички телефонни разговори да бъдат сладки. После, за да има пари за следващите разговори, трябва да звънне в някоя банка, обменно бюро или на златар. Ако пък иска да се сдобие с нов дом — да потърси агенция за недвижими имоти, а за кола — да звънне в автосалон. Но вещите и парите не са толкова важни. И тъй като всички позвънявания са главно за удоволствие, обаждането в сладкарница е въпрос на дълг.
Сидар се бе отегчил. Добре че този път не стояха много.
Възрастните тръпнеха от вълнение, а децата така и не разбраха с какво тази събота се различаваше от всички останали. Каквато и да бе причината, на вратата започна нескончаемо сбогуване и не ставаше ясно кой кого целува и защо. Едно нещо бе сигурно — момичетата оставаха при баба си. Сидар не се възпротиви. Толкова бе доволен, че ще прекарва уикендите далеч от крякането на сестрите си, че дори не възрази на майка си да му сложи тази ужасна момичешка барета. Но тъкмо когато навлечен и увит като пашкул се канеше да излезе навън,
баба му го дръпна към себе си и го притисна до гърдите си, които стигаха до пъпа й. И докато го стискаше в обятията си, напъха нещо в джоба му. „Да си хапнеш по пътя“ — му бе казала тя, подсмърчайки и сочейки към небето, сякаш пътят, за който говореше, бе някъде на луната. Внезапно дъхът й секна и остана без глас. Замръзна на прага и препречи вратата като грамадна каменна статуя. Всички от семейството се запромъкваха през тесния коридор като забравени на простора дрехи и един по един излязоха навън.

228
Още от дете Сидар се смущаваше от прекалена любвеобилност.
Когато успя да се отърве от прегръдката на баба си, от леката миризма на пот, силния аромат на лимонов спирт и набухватели, хукна навън.
От този момент нататък бродеха по улиците — най-отпред той, а зад него майка му и баща му.
Когато забеляза курабийката, която Сидар извади от левия си джоб, кученцето веднага престана да скимти. За миг останаха втренчени един в друг. Сидар го намрази, гледаше го с отвращение.
След малко щеше да умре. Ала желанието му да изяде проклетата курабийка проблесна като искра в помътнелите му черни очи.
След няколко минути майка му и баща му се подадоха иззад ъгъла. Видяха го да стои до едно кученце, което береше душа, и с безразличие да хрупа нещо. Съзирайки това бездушие, двамата, чиито нерви и без друго бяха опънати от проведения разговор, не можаха да се сдържат. Майка му закрещя, а баща му го удари.
Най-накрая желанието му се сбъдна. Ето че майка му и баща му се бяха върнали към обичайното си състояние. Както и да е. Но потискащото чувство, което го човъркаше, докато вървяха, вместо да намалее, се засили още повече. Сидар се разплака, само че болката и душата му не бе причинена нито от шамара, нито пък от хулите, които чу. Всъщност в онази последна съботна утрин в Истанбул вярата му, че животът, на който бе свикнал, ще продължи, се разби завинаги на пух и прах.
Същата вечер за първи път се качи на самолет. С времето щеше да разбере защо майка му и баща му бяха толкова развълнувани, преди да минат паспортната проверка, и защо така набързо бяха напуснали
Турция. През цялото време гледаше приветливата стюардеса, която се усмихваше на всички, и в края на полета, когато самолетът започна да се снишава, видя сред спокойната тъмнина долу стотици блестящи светлини — Швейцария!
Два месеца по-късно напуснаха пансиона за политически емигранти и веднага щом се настаниха в самостоятелна къща, която щяха да делят с едно сирийско семейство, първата работа на майка му бе да се обади по телефона. Говореше през сълзи с дъщерите си и от вълнение повтаряше едно и също; не потърси сладкарница, нито

229
магазин за мармалад, нито фабрика за шоколад. Фактът, че от новия телефон се обади най-напред на близките си и проведе, изпълнен с горест разговор, бе предзнаменование за лошите новини, които впоследствие получаваха от Истанбул при всяко позвъняване. Дори когато пет години по-късно баба им почина, а момичетата дойдоха в
Швейцария, нещата не се промениха. Каквото бе сефтето на телефона,
такива бяха и телефонните разговори. Всеки път от Истанбул идваше някаква неприятна вест, а дори и да нямаше вест, те подхващаха някаква тема, която ги изпълваше с безкрайно отчаяние.
След единайсет години Сидар щеше да се върне в Истанбул съвсем сам.

230

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: