Е издание на Културния център на су „Св. Климент Охридски

Поема за слънцето от писателя от Ямайка, Edward Kamau Braithwaite, рецензия от Mackey (1984).
Сътрудници на Smith (1983) иронично подкопават натурализираните идентичности именно докато конструират място, от което да говорят и което наричат дом. Виж особено Reagon (в Smith 1983: 356, 68).
Trinh T. Minh ha (1986 87). (бел. авт.)

12 чикано. По този начин тя е поставена на дъното на водопад от негативни идентичности, изключена дори от привилегированите потиснати авторски категории, наречени „жени и че рнокожи“, които претендират, че извършват важните революции. Категорията
„жена“ отрича всички небели жени; „чернокож“ отрича всички нечернокожи, както и всички чернокожи жени. Но в действителност не съществува „тя“, не съществува сингуларност, а море от различия между американските жени, които са утвърдили своята историческа идентичност като американски жени на цвета.
Тази идентичност бележи съзнателно конструирано пространство, което не може да утвърди способността за действие въз основа на естествената идентификация, а само въз основата на съзнателното обединение, на сходството, на политическото родство.
9
За разлика от „жената“ при някои течения на американското движение на белите жени, тук няма натурализация на матрицата.
Разсъжденията на Сандовал трябва да бъдат разглеждани като една убедителна формулировка за феминистките, които попадат извън световно разпространеното развитие на антиколониалисткия дискурс; т.е. дискурс, разграждащ „запада“ и неговия най-значим продукт – този, който не е животно, варварин или жена
; мъж – ще рече, създателя на космоса, наречен история. Тъй като ориентализмът е деконструиран политически и семиотично, идентичностите на запада са дестабилизирани, включително тези на феминистките.
10
Сандовал твърди, че „жените на цвета“ имат възможността да изградят ефективно единство, което не копира империализиращите, тотализиращи революционни субекти на предшестващия марксизъм и на феминизмите, които не са се изправ или срещу последствията от безредната полифония, възникваща от деколониализацията.
Кейти
Кинг набляга на границите на идентификацията и на политическите/поетическите механизми за идентификация, изградени при тълкуването на „поетическата творба“, това генеративно ядро на културния феминизъм. Кинг критикува упоритата тенденция сред съвременните феминистки от различни „моменти“ и „разговори“ от феминистката практика да създават таксономии на женското движение
, за да накарат собствените си политически склонности да изглеждат като
телоса на цялото. Тези таксоносмии са склонни да преправят феминистката история
9
Книги (1981, 1984); Hull и др. (1982). Bambara (1981) написва изключителен роман, в който театралната трупа на цветнокожите жени, Седемте сестри, изследва форма на единството. Виж анализа на Butler
Evans (1987). (бел. авт.)
10
Върху ориентализма във феминистки и други разработки виж Lowe (1986); Mohanty (1984); Said
(1978); Many Voices, One Chant: Black Feminist Perspectives (1984). (бел. авт.)

13 така, че тя да изглежда като идеологическа борба между кохерентни типове, трайни във времето, особено онези типови групи, наречени радикални, либерални и социалистически феминистки. Буквално всички останали феминизми са или инкорпорирани, или маргинализирани, обикновено чрез създаването на експлицитна онтология и епистемология.
11
Таксономиите на феминизма създават епистемологии, които контролират отклонението от официалния женски опит. И, разбира се, „женската култура“, както и жените на цвета, са съзнателно изграждани от механизми, предизвикващи сходство. Ритуалите на поезията, музиката и определени форми на академични практики са особено силни. Политиките на расата и културата в американските женски движения са тясно преплетени. Общото постижение на Кинг и
Сандовал е, че се научаваме как да изработим поетично/политическо единство, без да разчитаме на логиката на присвояването, обединяването и таксономическата идентификация.
Теоретичната и практическата борба срещу единство-чрез-доминация или единство-чрез-включване по ирония не само подкопава оправданията за патриархата, колониализма, хуманизма, позитивизма, есенциализма, сциентизма и другите непрежалими –изми, но подкопава и всички
претенции за органична и естествена гледна точка. Смятам, че радикалният и социалистическият/марксисткият феминизъм също са подкопали своите/нашите собствени епистемологически стратегии и това е изключително ценна стъпка за въобразяването на възможните единства. Остава да се разбере дали всички „епистемологии“, такива, каквито западните политически ангажирани хора ги познават, ни провалят в задачата да построим ефективни сходства.
Важно е да отбележим, че усилието да изградим революционни гледни точки и епистемологии като постижение на хора, отдадени на промяната на света, е било част от процеса, показващ ограниченията на идентификацията. Язвителните средства на постмодернистичната теория и конструктивните средства на онтологическия дискурс върху революционните субекти могат да бъдат видени като иронични съюзници при разграждането на западните аз-ове в полза на оцеляването. Ние мъчително остро съзнаваме какво означава да имаш исторически конституирано тяло. Но заедно със
11
Katie King (1986, 1987a) развива чувствително в теоретичен план отношение към работите на феминистките таксономии като генеалогии на властта във феминистката идеология и полемика. Кинг изследва проблематичния пример на Jaggar (1983) за таксономизиране на феминизмите, за да създаде малка машина, произвеждаща желаната крайна позиция. Моята карикатура на социалистическия и радикалния феминизъм тук е също такъв пример. (бел. авт.)

14 загубата на невинността на нашия произход, изчезва и изгонването от Едемската градина. Нашите политики губят опрощението на вината едновременно с наивността на невинността. Но как би изглеждал един различен политически мит за социалистически феминизъм? Какъв вид политики могат да приветстват частичните, спорни, вечно отворени конструкции на персоналните и колективните аз-ове и все още да бъдат верни, ефективни – и по ирония, принадлежащи към социалистическия феминизъм?
Не познавам друго време в историята, когато да е имало по-голяма нужда от политическо единство с цел да се изправим ефективно срещу доминацията на „расата“,
„социалния пол“, „сексуалността“ и „класата“. Не знам също и друго време, когато видът единство, което можем да си помогнем да изградим, да е било възможно. Никой от „нас“ няма вече символната или материална способност да диктува формата на реалността на който и да било от „тях“. Или поне „ние“ не можем да претендираме за невинност при практикуването на такива доминации. Белите жени, включително социалистическите феминистки, откриха липсата на невинност в категорията „жена“.
Това съзнание променя географията на всички предишни категории; то променя свойствата им, както топлината променя свойствата на крехкия протеин. Киборг феминистките трябва да докажат, че „ние“ повече не искаме натурална матрица на единството и че никоя конструкция не представлява цялост. Невинността, и последващото от нея настояване върху жертвеността като единствената причина за проницателността, е причинила достатъчно вреда. Но конструираният революционен субект трябва също да накара хората от късния ХХ век да се замислят. В сблъсъка на идентичности и в рефлексивните стратегии за конструирането им се отваря възможността за изтъкаването на нещо различно от саван за деня след апокалипсиса, който толкова пророчески слага край на историята на спасението.
И марксистките/социалистическите феминистки, и радикалните феминизми едновременно натурализираха и денатурализираха категорията „жена“ и мисленето за социалния живот на „жените“. Може би една схематична карикатура може да изтъкне и двата хода.
Марксическият социализъм се корени в анализ на наемния труд, който разкрива класовата структура. Последствието от наемните отношения е системното отчуждение, тъй като работникът е отделен от своя (sic) продукт. Абстракцията и илюзията властват в знанието, господството властва в практиката. Трудът е изключително привилегированата категория, позволяваща на марксистите да превъзмогнат илюзията и да открият онази гледна точка, която е необходима за

15 промяната на света. Трудът е хуманизиращата дейност, която създава човека; трудът е онтологическа категория, позволяваща знанието на субекта и по такъв начин знанието за подчинението и отчуждението.
С роднинска вярност социалистическият феминизъм е прогресирал чрез съюзяването си с базисните аналитични стратегии на марксизма. Основното постижение и на марксисткия, и на социалистическия феминизъм е, че разшириха категорията на труда, за да включат онова, което (някои от) жените вършеха, дори когато степента на заплащане беше подчинена на по-широкото разбиране за труда по времето на капиталистическия патриархат. В частност женският труд в домакинството и като цяло работата на жените като майки (т.е. възпроизвеждането в смисъла на социалистическия феминизъм) влязоха в теорията на базата на аналогия с марксисткото понятие за труд.
Единството на жените тук почива на епистемология, базирана на онтологическата структура на „труда“. Марксисткият/социалистическият феминизъм не „натурализира“ единството; то е възможно постижение, основано на възможна гледна точка, която се корени в социалните отношения
. Есенциализиращият ход е в онтологическата структура на труда или в нейния аналог, женската активност.
12
За мен трудността се състои в наследството на марксисткия хуманизъм с неговия изключително западен аз. Приносът от тези формулировки е наблягането върху ежедневната отговорност на реалните жени по-скоро да създават единства, отколкото да ги натурализират.
Версията на Катрин Маккинън (1982, 1987) на радикалния феминизъм е сама по себе си карикатура на присвояващите, включващи, тотализиращи тенденции в западните теории на действията за създаване на идентичността.
13
Действително и
12
Централната роля на онези версии на психоанализата, които се концентрират върху обектните отношения, и на свързаните с тях силни универсализиращи ходове при обсъждането на възпроизводството, грижите и майчинството в много подходи към епистемологията подчертават съпротивата на авторите към това, което наричам постмодернизъм. За мен и универсализиращите ходове, и тези версии на психоанализата затрудняват анализа на „мястото на жените в интегралната схема“ и водят до систематични трудности в обясняването или дори в забелязването на главните аспекти при конструирането на социалния пол и на социалния живот, белязан от социалния пол. Темата, съдържаща феминистката гледна точка, е развита от: Flax (1983), Harding (1986), Harding and Hintikka (1983),
Hartsock (1983a, b), O'Brien (1981), Rose (1983), Smith (1974, 1979). За преосмисляне на теориите на феминисткия материализъм и феминистките гледни точки в отговор на критиката виж Harding (1986, стр. 163-96), Hartsock (1987) и H. Rose (1986). (бел. авт.)
13
Правя аргументативна категориална грешка като „модифицирам“ позицията на Макинън с определението „радикален“, създавайки по този начин своя собствена редукционистка критика на изключително хетерогенно писане, което експлицитно използва този етикет, чрез собствения си таксономично заинтересован аргумент относно писане, което не използва определения и което не търпи ограничения и по този начин се присъединява към общите мечти за общ, в смисъла на еднозначен език на феминизма. Моята категориална грешка беше причинена от възложената ми задача да пиша за списание

16 политически е погрешно да се свеждат всички разнообразни „моменти“ и „разговори“ в съвременните женски политики, наречени радикален феминизъм,
до версията на
Маккинън. Но телеологичната логика на нейната теория показва как епистемологията и онтологията – включително тяхното отрицание – заличават или контролират различието. Пренаписването на историята на полиморфното поле, наречено радикален феминизъм, е само един от резулататите от теорията на Маккинън. Главният резултат е създаването на теория на опита, на женска идентичност, която е вид апокалипсис за всички революционни гледни точки. Т.е. тотализацията, изградена в този разказ за радикалния феминизъм, постига своята цел – единството на жените – чрез налагането на опита и на свидетелството за радикалното не-съществуващо
. Колкото до марксисткия/социалистическия феминизъм, мисленето е постижение, не естествен факт. Така че теорията на Маккинън елиминира някои от трудностите, формирани в хуманистичните революционни субекти, но на цената на радикален редукционизъм.
Маккинън твърди, че феминизмът по необходимост е възприел аналитична стратегия, различна от тази на марксизма, доколкото разглежда на първо място не структурата на класата, а структурата на пола/социалния пол и неговите генеративни връзки, особеностите на мъжете и сексуалното присвояване на жените. По ирония,
„онтологията“ на Маккинън конструира несубект, несъщество. Желанието на Другия, а не трудът на аз-а, е произходът на „жената“. Следователно тя създава теория на съзнанието, която подчертава онова, което може да се смята за „женски“ опит – всичко, което определя сексуалното насилие, дори самия пол, доколкото се касае за „жените“.
Феминистичната практика представлява изграждането на тази форма на съзнание; т.е. самопознанието на аз-а-който-не-е.
Само по себе си перверзно, присвояването на пола в този феминизъм все още има епистемологическия статус на труд; а това е именно точката, от която трябва да произтече анализ, способен да допринесе за промяната на света. Но последствието от структурата на пола/социалния пол е сексуална обективация, а не алиенация. В сферата на знанието резултатът от половата обективация, а не алиенация, е последствието от
Socialist Review от определена таксономична позиция, която сама има хетерогенна история, социалистическия феминизъм. Критика, задължена на Маккинън, но без редукционизма и с елегантно феминистко обяснение за парадоксалния консерватизъм на Фуко по повод на сексуалното насилие
(изнасилване), може да бъде открита в de Lauretis (1985; виж също 1986, стр. 1-19). Теоретично елегантно феминистко социално-историческо изследване на семейното насилие, което настоява на комплексното женско, мъжко и детско участие, без да се изпускат от поглед материалните структури на мъжката доминация, расата и класата, може да бъде открито в Gordon (1988). (бел. авт.)

17 структурата на пола/социалния пол. В сферата на знанието резултатите от половата обективация са илюзията и абстракцията.
Жената обаче не е просто отчуждена от собствения си продукт – в дълбокия смисъл на думата тя не съществува като субект, нито дори като потенциален субект, тъй като дължи съществуването си като жена на сексуалното присвояване. Да бъдеш конституиран от желанието на Другия не е същото нещо като да бъдеш отчужден при насилственото отделяне на работника от неговия продукт.
Радикалната теория за опита на Маккинън е крайно тотализираща; тя не толкова маргинализира, колкото заличава авторитета на всяка друга женска политическа реч и действие. Тя е тотализация, създаваща това, което самият западен патриархат никога не успя да постигне – съзнанието на феминистките за несъществуването на жените, освен като продукт на мъжкото желание. Смятам, че Маккинън справедливо твърди, че нито една марксистка версия на идентичността не може твърдо да обоснове женското единство. Но разрешавайки за целите на феминизма проблема за противоречията във всеки западен революционен субект, тя развива една дори още по-авторитарна доктрина за опита.
Ако моето недоволство от социалистическата/марксистката гледна точка е предизвикано от неволното заличаване от тяхна страна на многогласното, неасимилируемо, радикално различие, направено видимо в антиколониалния дискурс и практика, съзнателното заличаване на всяко различие от страна на Маккинън чрез средствата на „есенциалното“ несъществуване на жените не е успокоително.
В моята таксономия, която като всяка друга таксономия представлява повторно вписване на историята, радикалният феминизъм може да включи всички дейности на жените, определени от социалистическите феминистки като форми на труда само ако дейностите могат по някакъв начин да бъдат свързани с пола. Възпроизводството е имало различни нюанси в значението си при двете тенденции, едната вкоренена в труда, другата – в пола, и двете определящи последствията от господството и невежеството в социалната и личната реалност като „фалшиво съзнание“.
Отвъд трудностите, които и марксизмът, и радикалният феминизъм демонстрират по отношение на приносите си към тезите на всеки отделен автор, нито марксистките, нито радикалните феминистки гледни точки показват склонност да приемат позицията на частично обяснение; и двете по правило се постановяват като тоталности.
Западното обяснение изисква поне толкова; как иначе би могъл
„западният“ автор да включи своите други? Всеки се е опитвал да присъедини други

18 форми на господство, като разшири основните си категории чрез аналогия, просто изброяване или добавяне. Притесненото мълчание относно расата сред белите радикални и социалистическите феминистки беше едно голямо, опустошително политическо последствие от този факт. Историята и многогласността изчезват в политически таксономии, които се опитват да създадат генеалогии. Няма структурно пространство за расата (или пък за нещо друго) в теория, претендираща да разкрие конструкцията на категорията жена и на социалната група на жените като еднородно или тотализируемо цяло. Структурата на моята карикатура изглежда така: социалистически феминизъм – структура на класата / / наемен труд / / отчуждение труд, по аналогия – възпроизвеждане, посредством разширяване – пол, посредством допълване – раса радикален феминизъм – структура на социалния пол / / сексуално присвояване / / обективизация пол, по аналогия – труд, посредством разширяване – възпроизвеждане, посредством допълване – раса
В друг контекст френската теоретичка Юлия Кръстева твърди, че жените се появяват като историческа група след Втората световна война заедно с групи като младежите. Нейната датировка е съмнителна; но ние вече сме свикнали да си спомняме, че като обекти на знанието и като исторически участници „расата“ не винаги е съществувала, „класата“ има исторически произход, а „хомосексуалистите“ са доста скорошни. Не е случайно, че символичната система на семейството на човека – и по този начин същността на жената – се разпада в същия момент, в който мрежите за свързване между хората на планетата са станали безпрецедентно много, богати и сложни. „Напредналият капитализъм“ е неспособен да предаде структурата на този исторически момент. В „западния“ смисъл, краят на мъжа е заложен на карта. Не е случайно, че категорията жена в наше време се разпада на жените. Може би социалистическите феминистки всъщност не са виновни за създаването на есенциалистката теория, която потиска своеобразието и противоречивите интереси на жените. Смятам, че в действителност ние сме били виновни, поне чрез несъзнателното си участие в логиката, езика и практиката на белия хуманизъм и чрез търсенето на

19 обща основа за господство, за да подсигурим нашия революционен глас. Сега имаме по-малко извинения. Но със съзнанието за провалите си рискуваме да изпаднем в безгранични различия и да се откажем от объркващата задача по създаване на частична реална връзка. Някои различия са шеговити; някои са полюси в историческите системи за господство. „Епистемологията“ е свързана с това да правиш разликата.

Превод от английски език: Петя Абрашева