Втора глава Случаи със сродни души

Същевременно Асако, писателка и авторка на тек­стове за песни, вече почти се била отказала от на­деждите да си намери другар в живота. Макар и мно­го успяла в професията си, на тридесет и пет годишна възраст все още била неомъжена и около нея не се въртели никакви ухажори. Според критериите на голяма част от японското общество тя бързо се пре­връщала в стара мома. Но се случило така, че общи приятели уредили двамата да се срещнат на нового­дишно тържество.

Това бил един от малкото празници, на които Тоби присъствал същата година. Срещата между два­мата протекла доста добре. Асако му се сторила привлекателна, чаровна и интелигентна, но когато общите им приятели го осведомили за професионал­ните й успехи, той веднага отхвърлил всякакви пред­положения за нещо по-сериозно. Сметнал, че в срав­нение с нея е твърде семпъл. Също така се бил заклел никога повече да не се занимава с жени, така че цяла­та тази идея му се струвала невъзможна. На всичко­то отгоре тя била „далеч отвъд възможностите" му. Асако пък го намирала за достатъчно приятен, но не виждала в него нищо повече от приятел. Но душите на двамата явно имали предвид нещо друго.

На 1 януари сутринта Тоби и Асако се събудили едновременно след сън, за който решили, че е важен. Японците вярват, че първият сън от новата година е от голямо значение за живота на човека. Тъй като Асако присъствала в съня на Тоби, той й се обадил да й го разкаже. За свое удивление научил, че тя току-що се е събудила след почти същия сън. Двама­та били уверени, че най-малкото са усетили някаква „силна духовна връзка". Тоби твърди:

„В съня си я заведох в дома на родителите ми в Япония. В действителност къщата е мъничка, съвсем по японски, но насън изглеждаше като цяло имение. Първо й показах банята, после пе­ралното помещение и накрая няколко стаи за гости. За моя изненада тя бе сънувала почти същия сън—че някакъв непознат мъж я завеж­да в имение в японски стил и й показва първо банята, сетне пералната машина и накрая ед­на голяма стая за гости".

Заради съня и въпреки първоначалните си мне­ния двамата решили да продължат да се виждат. Са­мо след няколко месеца се оженили, а две години след първата среща им се родила дъщеричка. Спо­ред Тоби двамата имали чувството, че се познават от дълго време, макар че сключили брак сравнително скоро след запознанството си и след като всеки от тях преодолял неохотата си. Асако пък съобщава за странното си и напълно неочаквано усещане, че „той е другата половина на душата ми".

В един случай от досиетата на Кейси млад мъж на име Ханс бил готов да се ожени почти веднага след като се запознал с Катрин, но младата жена явно имала някои колебания.

Той работел за голяма датска компания, занима­ваща се с международна търговия. Роден в Дания през 1914 г., през 1936-а той се преместил в Съеди­нените щати, а през 1943-а станал управител на клона в Сиатъл. Срещнал Катрин през май 1943 г. в качеството си на датски консул и по негови думи между тях веднага пламнала искра.

Катрин била родена през 1917 г. в Масачузетс. След като завършила училището по вътрешна деко­рация в Ню Йорк, двете с леля й (която я била отгле­дала) отишли на гости на свои приятели в Сиатъл.

По време на гостуването им Пърл Харбър бил атаку­ван и те били принудени да останат — веднага били въведени дажби за бензина, така че нямало как да съберат толкова гориво, че да се върнат на изток. По тази причина двете започнали да организират жи­вота си в Сиатъл.

Катрин станала председател на младежка група в независима църква в града и в това си качество по­канила Ханс да изнесе лекция. Като консул той бил готов да говори с всекиго по темата „Дания под на­цистки ботуш". Лекцията била уредена по телефона и двамата се срещнали пред входа на църквата точ­но преди уговорения час. Когато посегнал и докоснал ръката й, Ханс усетил, че „нещо се случи с мен и раз­брах, че трябва да я видя отново". От този момент за­почнал да я ухажва. Бил на двадесет и девет, а тя — на двадесет и шест.

Катрин обаче не желаела отношенията й с Ханс да надраснат приятелството. В момента се виждала с Ричард — млад мъж, който споделял много от ней­ните интереси, но и с него не мислела за нещо по-се­риозно. Обичала да има приятели, но бракът й се струвал друга работа.

Леля й Бета преди това била направила тълкова­ние, според което поради свои минали преживява­ния племенницата й се разкъсва между желанията да бъде обичана и да остане свободна. В последното си прераждане Катрин била изкусна в работата с текстил — тъкане, десениране, шев и бродерия. По време на живота си в Рим ръководела и организира­ла различни групи хора. Оттам добила любов към игрите и спортовете на открито. Преродена в Персия, също имала влияние върху много хора и представители на различни нации. Същевременно се занима­вала с тъкачество, брокати и коприна. Като древна египтянка работела в храмовете, където помагала на хората да намират посоката в живота си. Но явно в повечето си предишни прераждания се занимавала с украсяване и дизайн.

Тази информация очаровала младата жена, защо­то вече имала специалност по десениране на платове и декорация и дори била спечелила стипендия да декорира едно училище—факт, с който Кейси не бил запознат предварително. Той се сприятелил с леля­та, която през 1943 г. му писала за двамата мъже, ко­ито се интересували от племенницата й и за нейна­та неохота да започне връзка. Бети обяснявала: „Две­те момчета са внимателни, духовно богати, обичат природата и така нататък; приличат си в страшно много отношения — и двамата ще станат чудесни съпрузи за която и жена да се оженят". За Ханс до­бавила:

„Отначало ми се струваше, че намеренията му не са сериозни — но се оказа, че не е така. Той е много влюбен в Катрин; всъщност й пред­ложи брак, но тя му отказа. Но след като го на­рани, и чувствата й се събудиха (за пръв път), затова Ханс реши, че е прибързал и трябва да почака — с надеждата, че ще успее да я убеди. Преместиха го в Сан Франциско... и той се на­дява, че до Нова година Катрин ще отиде при него.

Катрин писа на Ричард за Ханс, за излизани­ята им заедно — плуване, езда и др., и изведнъж в писмата му започна да се долавя тревога. Но той не изразява чувствата си и тя смята, че за него е само добра приятелка".

Колкото до чувствата на Катрин към Ханс, леля­та смятала връзката им за обикновено приятелство. Макар че обичала да бъде с него — да се разхождат, да яздят или просто да разговарят—тя не се интере­сувала от брак. Ханс трябвало да се задоволи с при­ятелство, основано на любовта им към спортовете на открито, сходните философски възгледи за живота и общите им интереси към духовността. През януари 1944 г. Бети писала на семейство Кейси, за да ги осведоми за последните събития:

„Ханс беше преместен... Той е толкова добро момче и е така влюбен в Катрин. Нямам пред­става защо тя не отвръща на чувствата му—до­колкото виждам, Ханс може да й донесе много щастие. Може би Катрин не съзнава какво всъщност е Любовта. Горкичкият Ричард... тол­кова е отчаян — иска ни се да го склоним да си направи тълкование, но в сегашното му душев­но състояние никой не може да му повлияе. Много е тъжно... Разбира се, Катрин се разтре­вожи и опита да му пише писма, с които да го насърчи да превъзмогне депресията. Но поне за момента изглежда безнадеждно" (случай 1770-8, доклади).

Поради интереса си към работата на Кейси Кат­рин и Бети дали на Ханс биографията му, онасловена „Има една река". След като я прочел, младият мъж бил убеден, че е срещал Катрин и преди, в „далечното минало", така че поискал тълкование. Кейси оба­че бил много ангажиран и сеансът се състоял чак през април 1944 г. Бети го очаквала с нетърпение, понеже вярвала, че „то може би ще накара Катрин да анализира истинските си чувства".

Тълкованието потвърдило талантите на Ханс. Животът му бил предопределен да премине в много пътувания, международни връзки, търговия и дип­ломатически изяви. Казвало се още, че той е много интелигентен и способен да се справя с големи отго­ворности и важни отношения, освен това притежа­ва вродена дарба за водач:

„Защото същността е живяла така, че да й бъдат поверявани и да е в състояние да ръково­ди делата на големи организации, корпорации, държави или народи. Избере ли същността сво­ите духовни и умствени идеали... нищо не ще я спре да превърне това материално преживява­не в светлина и помощ за другите, както и да донесе хармония, спокойствие и развитие в това свое пътуване" (4053-1).

В предния си живот Ханс се занимавал с корабна търговия между Дания и Съединените щати. По вре­ме на прераждането си в Персия ръководел преноса на стоки от Египет до пустинята Гоби. В древен Еги­пет бил избран от правителството за представител на страната. Освен другите прераждания, в които очевидно се познавали, по време на живота им в Пер­сия Катрин му била съпруга. Тогава тя станала не­гов приятел, другар и доверен съветник, към когото Ханс често се обръщал за напътствия и съвети.

Освен това в тълкованието се казвало, че той ви­наги ще уважава и почита своята другарка в живо­та. Кейси потвърждавал, че би било добра идея Катрин и Ханс да се оженят в настоящето и да продъл­жат отношенията, които са имали някога в Персия. Очевидно в миналите им преживявания заедно би­ли останали доста недовършени неща. Според Ханс именно съветите в тълкованието накарали „Катрин да капитулира и през октомври 1944 г. се оженихме".

След сватбата Ханс станал търговски аташе и по­могнал на родината си, като осигурил големи коли­чества от най-спешно необходимите й стоки, главно гориво и торове. През 1947-а, когато Дания получи­ла заем от 40 милиона долара от Международната банка за възстановяване и развитие, той бил избран да осъществява връзката между страната си и бан­ката, освен това бил упълномощен да тегли и изпла­ща пари от заема. След войната по една възстанови­телна инициатива на плана Маршал между 1948 г. и 1953 г. Дания получила около 280 милиона долара икономическа помощ. Ханс участвал в преговорите за разпределянето на тези фондове и бил натоварен с надзора върху всички финансови аспекти на тази операция. В края на 1953 г. той станал представител на датската месарска промишленост за Съединени­те щати.

Веднъж заявил: „Бизнесът изискваше да пътувам много в чужбина; през цялото това време Катрин ми вярваше безрезервно — и аз й отговарях със същото. Така [всяко] мое завръщане у дома беше като меден месец".

През 50-те години Ханс написал: „Гледам на про­фесията като на средство, чрез което да изпълня по-добре целта на живота си. Освен това не просто получавам средства, с които да си ку­пя дом и да храня семейството си, а където мога да изразя целта си..." През 1964 г. Дания му присъдила рицарско звание за изключителни заслуги в месарската индустрия.

През годините Катрин и Ханс осведомявали фон­дация „Едгар Кейси" за развитието на съвместния си живот. През 1998 г., след повече от половин век брак, Катрин им писала: „Между нас съществува голямо съгласие. Мисля, че сме били заедно в много прераждания и сме успели да изгладим различията си, а се­га всичко върви по мед и масло". Разбира се, семей­ството имало и своите трудности. В писмото си Кат­рин добавяла: „Не може да имаш четири деца и да не се сблъскаш с никакви предизвикателства". Напри­мер един от синовете им направил опит за самоу­бийство и по-късно престанал да крие хомосексуал­ните си наклонности, а дъщеря им се влюбила в мъж от друга раса и поискала да се омъжи за него—и две­те ситуации във време, когато обществото се мръще­ло на подобен род връзки. Но Ханс и Катрин посре­щали всичко „взаимна подкрепа, подкрепа за дете­то, прилагане на духовните вярвания и повече бла­госклонност и великодушие. Поддържахме се един друг във всички трудности, с доверие и молитви".

Поглеждайки назад, Ханс написал за брака си: „Съвместният ни живот беше прелестно хармони­чен. Винаги сме се подкрепяли и не сме се карали". Естествено, имало и разногласия, „но те бяха изяс­нявани с разумен и учтив тон". За децата пък казва: „Спрямо тях винаги сме били единен фронт. Усили­ята им да изкрънкат нещо от единия въпреки волята на другия винаги бяха посрещани с думите: Как­во каза мама (татко)? Това е и моят отговор.

Животът им заедно представлявал общи усилия, насочени към децата, дома, пътуванията и отдадеността на духовния път във взаимно съгласие. От Ханс Катрин научила да бъде „не толкова неприми­рима, да не виждам всичко само в бяло и черно. Ста­нах по-освободена, добих способността да се забав­лявам и понякога да се измъквам от пуританското си чувство за дълг". Усещала, че той й е помогнал да уравновеси живота си. Ханс пък се научил от Катрин на „търпение, да разбирам колко важни са цветовете и подредбата и на дълбока обич. Всеки от нас проя­вяваше доверие и лоялност към другия. Катрин на­учи датски и го използваше често при посещенията ни в Дания, а аз подкрепях и насърчавах творчес­ките й способности".

Неведнъж по време на съвместните им пътувания хората, които се запознавали с тях, отбелязвали за връзката им: „Чудесно е да видиш двама души, влю­бени след толкова много години"; „Двамата сте страшно приятни, истинско вдъхновение за нас"; „Какъв чудесен пример сте" или „Толкова ни е при­ятно с вас".

Ханс обобщава: „Съвместният ни петдесет и чети­ри годишен — до момента — живот е една непрекъс­ната приказка за любов, разбиране и вярност". А формулата за създаване на успешна връзка? „Давай шестдесет процента и очаквай четиридесет". Катрин прибавя: „Приемай и не обръщай много внимание на дребните дразнещи навици, а цени дълбочината и топлотата на обичта, която превъзхожда всичко ос­танало".

Една не толкова успешна история за сродни души може да се види в разказите на Анна и Дейв Мичъл. През 1935 г. двадесет и осем годишният писател Дейв поискал тълкование относно възможността да се оже­ни за своята любима, с която се срещал от шест годи­ни. В тълкованието Кейси потвърдил, че двамата са били заедно в няколко предишни прераждалия и в настоящото могат да постигнат много, „ако усилията им бъдат правилно насочени" (849-12). Имали да вър­шат много работа заедно, но всичко можело да се пос­тигне „в търпение, в толерантност, в любов". Очевид­но на душевно ниво двамата усещали силна зависи­мост и отговорност един към друг. В различни момен­ти от миналите си прераждания всеки от тях оказвал благотворно или унищожително въздействие върху личностното израстване на другия. Кейси ги съветвал да се оженят, но никога да не забравят, че бракът е „спогодба петдесет на петдесет" и трябва да запазят единството в целите си. Към края на тълкованието прибавял: „Внимавайте и двамата с егото и неговите интереси, които не зачитат другия".

По-малко от две седмици след сватбата Дейв из­пратил на Едгар Кейси писмо, в което му благодарял за помощта:

„Ние, разбира се, сме щастливи до полуда, но освен всичко останало искаме да Ви благода­рим за тълкованието — не всичко ще е розово, но със знанията и помощта, които дойдоха от Вас, се надяваме да го понесем..."

С течение на годините Дейв и жена му получили няколко тълкования за връзката си, за неговата писателска кариера, за миналите си прераждалия и дори за дъщеричката, която им се родила две годи­ни след сватбата. В едно от тях се казвало, че върху сегашния им живот най-силно влияние оказват съв­местните им прераждания в Англия и древен Египет. В Египет държавата избрала Анна за съпруга на Дейв — ситуация, която го възмутила дълбоко. Не че изпитвал неприязън към новата си съпруга, просто негодувал, че властта може така да се бърка в лични­те му дела. Анна пък се чувствала обидена от отно­шението на съпруга си.

В последния им минал живот, който протекъл в Англия, Дейв бил католически свещеник, а Анна — монахиня, и двамата били привлечени един към друг. Очевидно той имал голямо влияние над нея и въпреки съпротивата й я убедил да наруши клетва­та си за безбрачие. Тя още не му била простила за случилото се. Интересното е, че в настоящия живот и двамата получили строго католическо възпитание. Разликата се изразявала в това, че Анна била много отдадена на религията, докато отношението на Дейв към католицизма било почти враждебно. В тълкова­нието се казвало, че въпреки антагонистичните ми­нали влияния помежду им, ако поработи върху отно­шенията си с Дейв, Анна ще има възможност да „донесе повече удовлетворение, повече разбиране, повече щастие за себе си и другите" (1102-1). Той пък бил съветван да вложи всичката си енергия в дома и семейството.

Въпреки шестгодишната им любов, скоро след сватбата разногласията започнали да подкопават разбирателството. „Бунтът" на Дейв срещу католи­цизма все повече натъжавал Анна. По едно време той бил убеден, че „тя няма да миряса, докато не възп­риема отново католическата вяра с цялата си душа" — събитие, което не смятал за особено вероятно. Мо­же би защото била нарушила клетвата си за безбра­чие по време на живота си в Англия и се чувствала пренебрегната в прераждането си в Египет, Анна ня­мала същото желание за чести полови сношения ка­то съпруга си. В резултат той започнал да я нарича „фригидна", а тя намирала възгледите му за жените архаични и примитивни. Дейв се опитвал да доми­нира над нея, както правел и в миналите им прераж­дания. Сега обаче Анна била по-независима и увере­на в себе си. Вместо да работят заедно върху реша­ването на проблемите си, той се съсредоточил вър­ху интелектуалните стремления и писателската си кариера и двамата започнали все повече да се отчуж­дават. Между тях се настанила неприязън.

Две години след като се оженили, Дейв бил пова­лен от болест, която според лекарите представлява­ла комбинация от „артрит, гръбначномозъчен менингит и детски паралич". Тя скоро го осакатила до такава степен, че можел да движи само ръцете си, но не и да се обслужва. Сякаш като възмездие заради нарушените им клетви за безбрачие, за полови отно­шения не можело да става и дума. И двамата се чув­ствали много нещастни. Анна отказвала да се разве­де с него, защото религията не й позволявала, а Дейв подхвърлил пред приятели, че се отвращава от бра­ка и ако някога пак остане сам и някоя жена се опи­та да го впримчи, вероятно ще я убие. За него сама­та идея да бъде женен била немислима. Освен това той казвал: „Абсолютно съм убеден, че монашеският живот е единственият път към истинското щастие".

Вместо да работят заедно върху разногласията си, двамата непреклонно твърдели, че другият е този, който трябва да се промени.

Поради болестта си Дейв трябвало да постъпва в заведения като Болницата по ставни заболявания и „Джон Хопкинс". Анна се чувствала задължена да го посещава, но той нито изпитвал охота да я вижда, нито имал някакво желание да се прибере у дома. Въпреки че живеели разделени, Дейв продължавал да пише, за да издържа семейството си, но лекарите му били забранили да седи повече от един час днев­но пред пишещата машина. За да използва макси­мално това време, той измислял и редактирал наум по 1000 думи, преди да ги запише. Болките били смазващи. Прикован в инвалидната количка, той се подложил на множество експериментални лечения, без да се споменава, че постоянно бил на лекарства като аспирин, кодеин, кортизон, успокоителни, раз­лични наркотици и по собствените му думи — „брендито".

Наложило се отново да заживее при жена си точ­но когато баща й получил удар и се парализирал. Та­ка тя се озовала с двама инвалиди, за които трябва­ло да се грижи. За Дейв положението било просто не­поносимо. През 1941 г. той получил тълкование в от­говор на въпроса си как би могъл да работи със съп­ругата си. Ето част от тълкованието:

„Защото те са необходими един на друг, за да постигнат онези цели, за които са се родили в сегашния живот.

Колкото до практическото приложение, то ще е каквото си го изберат. Трябва да сътрудничат един на друг. Както те го разбират. Но трябва да има приложение" (849-6).

Няколко месеца преди това Кейси бил казал и на Анна: „Двамата имат нужда един от друг" (1102-5).

През следващите десет години Дейв имал не едно подобрение и влошаване. Въпреки тежкото си забо­ляване, с помощта на приятели той предприемал доста пътувания както за да се лекува, така и зара­ди писателската си кариера. Дори през 1949 г. посе­тил Средния изток и записал личните си впечатле­ния от новата държава Израел. През годините на болестта си успял да напише всичко на всичко седем книги, безброй литературни рецензии и различни статии за списания. Изглеждал най-щастлив, кога­то е далеч от дома и когато е зает с писане. Анна пък се чувствала най-добре с дъщеря си.

Накрая, по време на едно от влошаванията на бо­лестта и поредното семейно помирение, лекарите предложили да му направят серия от операции. Още от самото начало Анна била против. Дейв обаче дър­жал на тази идея. След една от хирургическите интер­венции обаче получил бъбречна недостатъчност и през януари 1953 г. починал. Бил само на четириде­сет и пет. Въпреки съветите от тълкованията на Кей­си и многобройните ситуации, които ги насърчавали да работят заедно, Дейв и Анна очевидно не успели да преодолеят, да излекуват и да разрешат проблемите от миналите си прераждания като сродни души. В някой бъдещ момент неизбежно ще трябва отново да се срещнат и да преминат през същите уроци.

Следната съвременна история на Брайън и Мери идва да покаже, че не е .задължително една двойка да получи тълкование от Едгар Кейси, за да надзърне в миналите си преживявания; че сънищата и лична­та интуиция са не по-малко важни. През януари 1988 г. Мери се преместила да живее в среден по го­лемина университетски град, за да започне нов жи­вот с дъщеря си Нанси. Едва тридесет и шест годиш­на, тя била вдовица от няколко години — първият й съпруг починал от рак. Решила да завърши някакво образование, да си намери нова работа и да започне всичко отначало. Още същата вечер след пристига­нето си тя съзряла Брайън на една от лекциите и вед­нага усетила, че го е познавала и преди. По-късно на­учила, че той е с две години по-голям от нея и скоро е изоставил свещеническата си служба, за да започ­не нов живот в университетското градче. Ето какво си спомня Мери от първата им среща:

„Имах чувството, че го познавам отнякъде, и веднага усетих, че ме привлича. Знаех, че ще го опозная по-добре. Това не ме радваше за момен­та, понеже бях пристигнала едва същата сут­рин и имах да свърша някои работи, преди да се установя, да се ориентирам в обстановката и да започна да опознавам нови хора. Точно в то­зи момент не ми се искаше да отделям време и енергия за подобни неща. Умът ми беше зает с мисли за настаняването, намирането на рабо­та и записването на дъщеря ми в училище".

Малко след това Мери сънувала нещо, което й под­сказвало, че въпреки това ще започне връзка. Присънило й се, че присъства на събиране. Познато семейство влязло с нея в някаква стая за среши и тримата седнали заедно. Столът до Мери бил празен, все едно го пазела за някого. Няколко души понечи­ли да седнат на него, но тя ги отпращала с думите, че мястото е заето. По едно време станала и отишла да поговори с жена, която имала дарбата да тълкува сънища. Тя й казала, че някога сама сънувала про­рочески сън, според който щяла да срещне съпруга си. После заговорили за някакво старо викторианско писалище с множество скрити чекмедженца. В едно от тях двете намерили карта на Съединените щати. Мери запомнила, че Мисисипи е отбелязана много ясно, а ясновидката й посочила местност до реката в северната част на страната и й казала, че там ще намери каквото търси. Мери й благодарила и тръг­нала към мястото си. На стола до нейния седял мъж. Не знаела името му, но двамата с него и приятелите й започнали да се черпят с поднесените закуски.

Два дни по-късно Мери и Брайън се срещнали слу­чайно пред университета и решили да обядват заед­но. По време на разговора им той споменал, че е роден на север, в градче до Мисисипи. През следва­щите няколко седмици у Мери започнало да се затвърждава убеждението, че двамата са живели заедно във викторианска Англия. Също така усеща­ла, че са се срещали и преди, в някое прераждане, в което той е бил неин син.

Започнали да излизат, но не всичко било гладко. Нанси, дъщерята на Мери, не одобрявала връзката им, а и двамата често спорели. При едно от поредни­те си скарвания решили да не се виждат повече. Но раздялата им траяла само няколко дни.

С течение на времето у Мери започнало да се загнездва убеждението, че всъщност продължават връзката, която са имали в Англия през ХГХ век. Смя­тала, че тогава двамата са имали извънбрачни отно­шения. В съзнанието й се появявали картини как Брайън, по онова време проповедник, й обещава да напусне жена си и да отплават заедно за Америка, където да започнат нов живот. Ала не се явил на уре­чената среща и Мери напразно чакала на пристани­щето. По онова време бил на тридесет и девет — горе долу на възрастта му в момента.

Интересното е, че по-късно той се консултирал с медиум във връзка с проекта, по който работел. Ме­диумът потвърдил някои от „спомените" на Мери от миналите им прераждания. Не по-малко интригува­що е, че в сегашния си живот Брайън бил привлечен неудържимо от жена, която не можел да притежава, понеже била омъжена. И Брайън, и Мери имали чув­ството, че тя е преродената съпруга, на която няко­га изневерявал.

Година след първата им среща двамата заживели заедно и започнали да градят своята „доживотна връзка". Дъщерята на Мери веднага се заела да пра­ви почти всичко възможно, за да ги раздели. По ду­мите на майка й:

„Нанси постоянно се опитваше да го въвле­че в битки за надмощие с надеждата да го про­гони или аз да избера нея пред него. Вместо да попада в клопките й, Брайън не й обръщаше внимание. Никога не ме накара да се чувствам длъжна да застана на негова страна или да из­бирам между двама им, а ме насърчаваше да градя стабилни отношения с нея. Помагаше ми да видя положението през нейните очи и подкрепяше решенията ми. Никога не правеше опити да ми се налага във възпитанието й. Като стоеше настрана и не пришпорваше нещата, той ми помогна да й помогна. Не се разправя­ше директно с нея, което щеше да има опусто­шителен ефект, тъй като тя е голяма бунтарка и щеше да му се нахвърли с всичкия си гняв и враждебност. Вместо това й даваше голяма под­крепа и с течение на годините тя започна да го цени и обича. Не съм сигурна каква може да е кармичната връзка между нас тримата, но съм сигурна, че е много силна. С Брайън се опит­вахме да я приемаме съзнателно, с любов и раз­биране, макар че невинаги успявахме. Голяма помощ в тези свои стремежи получихме от общите си духовни ценности, вярвания и жи­тейска философия".

Днес, десет години след началото на съвместния си живот, двамата смятат, че връзката им е по-сил­на отвсякога. Ходили са до Англия, Египет и Гърция — местата, където според тях са живели заедно в ми­нали прераждания. И Брайън, и Мери са убедени, че е било предопределено да се преместят в универси­тетското градче, за да се срещнат. Сигурни са, че „нямаше да се съберем, ако не бяхме живели заедно и преди. И двамата имахме нужда да израснем и стигнем до онзи етап от развитието си, в който ще сме готови да се справим с конфликтите, нуждите и възможностите, които ни даде нашата връзка".

Тя го е научила да се отваря емоционално и да го­вори спокойно за чувствата си—нещо непривично за него. Като я гледал как работи с Нанси, той разбрал „какво всъщност е безусловната, непресъхваща лю­бов". Мери смята, че Брайън приема по-непредубедено другите и е в състояние да не обръща внимание на слабостите им. „Той ме научи да не бъда така отрицателно настроена и да не съдя околните, а да гледам на тях като на хора, които се опитват да израснат, и да им помагам в техните усилия". Всеки от двамата е внесъл усещане за равновесие в живо­та на другия.

Според Брайън работата им като двойка е непре­къснат процес:

„Мисля, че безусловната ни любов се засили, след като видяхме по-тъмните, дразнещите и неприятните си страни. Въпреки че ги изпи­тахме на свой гръб, между нас има любов и ние приемаме тези свои особености като необходи­ма част от цялото. Това е потвърждение, че вър­вим в правилната посока в духовното и емоци­оналното си израстване, но пътят ни още не е приключил".

Мери е убедена, че и с първия си съпруг са били сродни души, но връзката им е била по-различна от тази, която сега има с Брайън:

„Смятам, че с първия ми съпруг също бяхме сродни души. Помагахме си да израснем в мно­го отношения. Аз му помогнах да приеме бо­лестта си и предстоящата смърт, както и свър­заната с тях борба. От него пък научих какво е да помагаш някому да приеме трагедията - на физическо, емоционално и духовно ниво. Той ми показа и как да бъда всеотдайна, да поста­вям нуждите на другия над своите. Бях прину­дена да се развия като личност след смъртта му, защото останах сама и трябваше да го при­ема, да го преживея и отново да се изправя на крака.

Ала част от мен се загуби в тази връзка. Ни­то веднъж не се почувствах като личност, със собствена цел, качества и слабости. Изцяло се отъждествявах със съпруга си, бях се сляла с него. Когато почина, бях съсипана и ми тряб­ваха години, докато разбера коя съм, докато развия индивидуалността си. Ако не го бях пос­тигнала, връзката ми с Брайън едва ли щеше да оцелее досега. Той не обича безволевите же­ни. Макар че е кротък, много добре знае кой е и какво иска. Мога да отнемам голяма част от времето му с моите изисквания, без да се раз­бунтува. Просто става по-мълчалив, хладен и самовглъбен. Реакцията му е абсолютно проти­воположна на онова, от което се нуждая, за да се чувствам свързана с него. Докато първият ми съпруг насърчаваше и обичаше моята зави­симост, Брайън би се задушавал от нея. Пове­чето ми познати смятат, че съм много силна и властна личност. Станах такава с течение на го­дините, но то не е в природата ми и част от мен винаги иска да се облегне на някого. Брайън обаче насърчаваше обратното".

Други двама души, Ед и Сюзън, още при първата си среща разбрали, че са намерили „истинската" лю­бов. Мъжът имал два неуспешни брака зад гърба си, а жената — един, и се смятала за „яростно независи­ма". И двамата имали деца. По думите му, той усетил, че за пръв път е с „правилната" жена. Тя пък твър­ди, че чувствата й към него са точно такива, какви­то винаги е търсела.

Макар че между тях безспорно съществувало прив­личане, връзката им невинаги била идеална. Скоро след сватбата Сюзън решила да го напусне за един месец, за да преразгледа брака и посоката, в която се развива животът й. Ед решил, че ще я обича и вина­ги ще е благодарен, задето са се събрали, независимо дали тя ще се върне при него. Така и станало. По-къс­но той се сблъскал с трудности в работата, с нереше­ни проблеми от минали връзки и с усещането, че губи посока, съпътствано с поддаване на алкохола. Едно от най-големите им предизвикателства било да намерят разрешение на проблема, че всеки искал да е на пред­на позиция в двучленния им отбор.

Но любовта им устояла. Тълкованията от медиум гласели, че в някои свои предишни прераждания са били семейство, а в други — брат и сестра. Но какви­то и да са били миналите им връзки, двамата очевид­но запазили „обичта си един към друг и взаимната подкрепа в духовното си развитие".

Сега, години след началото на връзката им, Ед се чувства по-пълноценен, а Сюзън най-сетне е добила усещане, че е посветена на един човек, и е изостави­ла някои от предишните си „защитни механизми". Той е преодолял зависимостите си, а тя най-сетне смята, че може да се успокои. През годините всеки е помагал на другия в отношенията с децата му. Десе­тилетие след сватбата си, те продължават да се оби­чат и да се радват на своята взаимност.

Друга двойка, Боб и Даян Аарън, след повече от четиридесет години брак все още се чувстват непъл­ноценни един без друг. По неговите думи той вина­ги е знаел, че ще се ожени за истинската си любов. Но когато срещнал Даян, не бил „особено впечат­лен". Намирал я за мила, привлекателна, интели­гентна и приятна, но нямал намерение да се вижда с нея. Шест месеца по-късно двамата се срещнали „случайно" и Боб решил все пак да я покани да из­лязат. След три месеца се сгодили, а след още шест се венчали.

Съвместният живот им донесъл голямо удовлетво­рение. Макар че общуването в брака не протичало съвсем гладко, между тях винаги имало „усещане за безусловна любов". Станали родители на четири деца, чието отглеждане поначало предизвиква не­съгласия и конфликти. Боб и Даян обаче успявали да се нагаждат и да бъдат единни. Тя казва: „Винаги съм показвала на децата си, че любовта към съпру­га ми е на първо място и искам един ден и те да из­питват същото към своите половинки. В съвместния си живот се научихме да поставяме любовта пред необходимостта да доказваме правотата си".

Макар да не е сигурна кога, Даян е убедена, че двамата с Боб са били заедно в много прераждания. „Ние наистина мислим като един. Усещането е за синхронност и спокойствие. Това не е първият, нито ще е последният ни живот заедно". Сетне, размиш­лявайки върху връзката им, тя добавя: „Работихме добре съвместно, допълвахме се със способностите си, изпитвахме нужда да сме заедно и желание да споделяме и съпреживяваме духовното си разви­тие".

Сред предизвикателствата през последните ня­колко години са как да приемат внезапните новини за хомосексуалността на сина им и за диагноза рак на Боб. Но дори и сега те посрещат трудностите с мно­го разговори, молитви, безусловна любов и пълно взаимно посвещаване.

Колкото до различията, Боб отбелязва: „Различи­ята като че ли допълват брака ни. Двамата можем да разрешим всеки проблем и да обмислим всяка въз­можност". Двойката твърдо вярва, че посвещаването на духовността е здравата основа на връзката им.

Но не само мъж и жена могат да бъдат сродни ду­ши. Пам и Кристин имат връзка вече над десет го­дини. Срещнали се на стълбите в службата си. Пам моментално усетила привличането помежду им и си казала: „Това е тя!". Скоро след това двете започна­ли да излизат.

В началото на връзката им сънувала, че с Крис­тин са на някакво игрище. Изведнъж отнякъде се по­явила приливна вълна, която се насочила към тях. Точно преди да ги връхлети, двете се хванали за ръце. Когато водата отминала, видели, че стоят на същото място, все така хванати за ръце и с лице ед­на към друга. Сънят се оказал пророчески. През пър­вия уикенд заминали заедно (игрище), когато дошла вестта, че бащата на Кристин неочаквано е починал от инфаркт (приливна вълна). Момичетата прекра­тили почивката си и отпътували за дома на Кристин. Години по-късно Пам добавя: „Освен това сънят сим­волизираше силната ни връзка—ние просто се хва­нахме за ръце и останахме така".

Няколко месеца след първата им среща двете за­живели заедно. Между тях съществувала дълбока привързаност и се разбирали чудесно. Често заявя­вали, че им е писано да са заедно. Въпреки това Пам все не можела да се отърси от страха, че може да за­губи Кристин. Една нощ се събудила от някакъв кошмар и известно време се чувствала объркана.

„Събудих се посред нощ, като се чудех кой ли лежи до мен. В главата ми веднага се появи ми­сълта: „Всичко е наред, това е А..." Чувствах, че човекът до мен е мъж и името му започва с А. В съзнанието ми изплува образът на войник от Гражданската война (на страната на Севера) и останах с усещането, че двамата вероятно сме били заедно, може би като братя. Изведнъж се ядосах, задето в онзи живот той беше загинал петнадесет години преди мен".

Пам осъзнала, че всъщност човекът, който лежи до нея, е Кристин. Сънят обаче им помогнал да си обяснят част от своята връзка, както и страха на Пам да не загуби Кристин.

Освен вероятното им прераждане по време на Гражданската война, двете смятат, че в друг минал живот може да са били близнаци и затова връзката им е толкова силна. Същото чувство било причина и да потискат донякъде личната си изява, защото ни­коя не искала да е много по-различна от другата. Що се отнася до трудностите, те смятат, че най-големи­те предизвикателства са били смъртта на бащите им и периодът, когато Пам се увлякла по друга жена. Двете са разрешили тези проблеми, защото държат да не загубят онова, което вече са намерили. Освен това са научили много една от друга. Пам казва:

„Кристин ми показа какво е търпение, упо­ритост и вярност. Аз обикновено съм неспокой­на и неудовлетворена от ежедневието, докато Кристин го приема в движение и намира радост във всеки момент. Аз скачам от едно нещо на друго, а тя е склонна да се задълбочава. Колко­то до това на какво аз съм я научила... може би, че в живота има златни, непланирани момен­ти, на които просто трябва да се оставим. Съ­що така съм й показала, че когато предполага най-доброто за хората, това позволява и на тях, и на нея да се променят и израстват".

Кристин, от своя страна, казва:

„Личното ми развитие спечели много от приключенския дух на Пам и способността й да вижда нещата от различен ъгъл, което се дъл­жи на силно развитата й интуиция. Тя обича да експериментира с нови неща — макар че това никога не продължава дълго. Аз пък съм склон­на да се занимавам с нещо, докато не го усвоя професионално, а това отнема много от време­то ми. Смятам, че в това отношение нашите енергии, взети заедно, ни помагат да намира­ме равновесието, докато се развиваме — всяка се научава да бъде малко повече като другата. Най-големият подарък, който всяка от нас е дала на другата, е постоянството. С каквито и предизвикателства да се сблъскаме (дори в от­ношенията си), ние оставаме неизменно заедно и се подкрепяме взаимно".

Джон и Пеги Карлсън, друг случай от архивите на Кейси, се срещнали в колежа. Събрал ги интересът им към музиката. Родителите на Джон били християнски мисионери в Китай и той бил роден там, а Пеги израс­нала в малко градче в Мичиган. С тези предпоставки статистическата вероятност да се срещнат била астрономически малка, но то все пак се случило.

Докато Джон бил още малък, семейството му се върнало в Съединените щати и впоследствие той за­писал да учи богословие в масачузетски колеж. В един момент решил да прекъсне следването си, за да учи в колежа „Нортланд" в Уисконсин. Горе-долу по същото време Пеги била завършена пианистка и сту­дентка в двегодишен колеж, когато хорът от „Норт­ланд" дошъл една вечер да пее при тях. Пианистът обаче не се явил и тя била поканена да го замести. След концерта диригентът бил непреклонен, че я иска в „Нортланд", и тя се прехвърлила там, като дори получила работа в администрацията на коле­жа. За пръв път видяла Джон на снимка:

„Един ден в офиса преглеждах картоните на приходящите студенти. Когато стигнах до този на Джон, спрях и се загледах в снимката му. Веднага разбрах, че ще се омъжа за него. Прос­то го знаех. Не го обичах, тъй като изобщо не го познавах. Просто по някакъв начин осъзнах, че ще е той".

Срещнали се, когато се наложило да пеят заедно в хора. Всъщност трябвало да поработят доста, тъй като Джон имал затруднения в усвояването на своя­та партия. От този ден нататък музиката щяла да бъде важна част от съвместния им живот. Скоро след това се оженили. Преди сватбата майка му казала на Пеги: „Ако се омъжиш за сина ми, животът ти няма да е лесен, но и никога няма да е скучен". Думите й се оказали пророчески.

По онова време свекървата се занимавала с писа­телска дейност и била рецензирала биографията на Кейси „Има една река" за едно методистко издател­ство. Така Джон и Пеги се запознали с работата на този забележителен човек и получили тълкования от него, които потвърждавали, че двамата са били за­едно в много свои прераждания.

Джон имал чудесен глас. Тълкованието го насър­чавало да го развие в пеенето и реториката, като се насочи в духовната област. Очевидно в някой минал живот той бил използвал музиката за сладострастни цели и сега лесно можел да се поддаде на подобни из­кушения. Кейси казал, че целта на настоящото му прераждане е да довърши работата, която е започ­нал през раннохристиянските години в Лаодикея. Очевидно тогава преживял голяма част от смутове­те, застрашавали устоите на църквата, но успял да запази вярата си. Тази сила на убежденията си бил запазил и сега.

Преди прераждането му в Лаодикея Джон бил под­чинен на Исус, писаря Мойсей. През този си период на Земята бил много добре запознат със закона и имал дълбоко уважение към духовността. Същевре­менно обаче бил склонен да набляга по-скоро на бук­вата на закона, отколкото на духа му. Освен това, когато се ядосвал, често избухвал и вземал прибър­зани решения. Кейси го съветвал да се научи на самообладание.

В египетското си въплъщение Джон свирел по храмовете на инструменти като арфа и цимбал. Но вместо с музиката си да служи на другите, той я из­ползвал, за да събужда похотливи страсти, и се обър­нал към египетските „котли с плът"⁶. Така че във връзка с любовта му към музиката Кейси го предуп­реждавал: „Не й позволявай да те изкуши, както в дните ти в Египет..." (3188-1). В настоящето тя тряб­вало да му бъде само хоби, което да подпомага духов­ните му стремления.

Пеги също подпомагала запазването на ранно-християнската църква в Лаодикея. По онова време тя пеела псалми, като вдъхновявала другите. В тълко­ванието се казвало, че за да запази хармонията и сплотеността в своя дом, трябва да използва същи­те свои музикални дарби. Колкото до връзката й с Джон, Кейси я предупреждавал: „При всичките му дейности ще бъде трудно да го задържаш в правия път" (5070-1). По времето на Исус Навин Пеги била една от сестрите на Раав, които приели в дома си шпионите, изпратени в Йерихон да сринат града. Исус и хората му я спасили заради добротата й. След това била приета в юдейското племе и познала чуде­сата на Йехова. Преди това, по време на преражда­нето си в древен Египет, работела в един от храмо­вете, където подготвяла жените за майчинството.

Поради някои от предишните си занимания, сега на Пеги й било трудно да добие самоуважение и уве­реност в собствените сили. В тълкованието й се казвало да поработи върху стеснителността си. Една от главните й цели в този живот била домът — да съз­даде благоприятна среда за отглеждането на децата си. Трябвало да използва любовта си към музиката във връзка с духовната работа на съпруга си. На няколко пъти тълкованието я предупреждавало, че ще й е трудно да го държи в правия път. Освен това в миналото била използвала музикалната си дарба доста безсмислено в зала за танци. Така че, когато попитала дали определен университет е подходящо­то място да завърши магистърска си степен, й било казано: „Ако там ще те научат как да изградиш дом, направи го; ако ще те научат как да забавляваш, заб­рави го".

Още докато била в колежа, Пеги имала преживя­ване, което потвърждавало живота й като сестра на Раав. Веднъж гледала филм за библейските героини Ноемин и Рут. Историята така я завладяла, че дълго не излизала от ума й. Много след това се разплаква­ла, щом се сещала за нея. Отначало не разбирала защо изпитва такива дълбоки чувства, докато един ден в часа по религия не осъзнала, че щом е била една от сестрита на Раав, значи е била леля на Рут и е преживяла лично цялата история.

Джон и Пеги имали пет деца. От самото начало подходите им към тях силно се различавали. Джон бил възпитан много строго. Освен това като дете му давали много наставления и дълги списъци със за­дачи. Поради това с години изпитвал нужда да пра­ви такива списъци за себе си, жена си и децата си, дори Пеги казала веднъж пред приятели: „До гуша ми е дошло от списъци!". На всичкото отгоре бил много строг и избухлив. Пеги се отличавала с повече непринуденост и не смятала, че дисциплината е чак толкова важна. На моменти, когато децата били мал­ки, тя чувствала нужда да ги защитава от неговите гневни изблици. С годините той се научил да бъде по-мек, а тя станала малко по-строга и организирана.

С времето Джон защитил различни научни степе­ни и станал отличен преподавател, писател, църко­вен съветник и психотерапевт. Освен това бил добър оратор и вдъхновявал публиката си където и да оти­дел по света. Въпреки многобройните му таланти, точно както предсказал Кейси, на жена му често й било трудно да го държи „в правия път". Докато живеели в щата Ню Йорк, Джон преподавал в един хубав университет. Този период от съвместния им живот бил един от най-любимите за Пеги. Тя и деца­та били щастливи, а главата на семейството някол­ко години поред бил обявяван за най-добрия препо­давател. Заради способността му да вдъхновява мла­дите хора да се записват в религиозните факултети, деканът поискал от него да работи с първокурсниците. Джон обаче предпочитал да се занимава с по-се­риозните специализанти и вместо да потърси ком­промис, един ден просто напуснал. Пеги се чувства­ла съсипана, защото трябвало да се разделят с уни­верситета, с дома и приятелите си, но Джон бил не­преклонен.

По-късно съпругът й бил преподавател в друго висше училище, тя и децата се установили и отново се чувствали щастливи, но Джон решил да напусне също толкова внезапно. Поискал да работи върху книга за университета, а от управата били решили, че той трябва да създаде факултета и програмата му. Джон отново не направил никакво усилие за компромис. Веднъж Пеги казала пред други хора: „Изпитвах истинско страхопочитание към него — когато каже­ше нещо, то беше факт. И точка. Дори не си правех труда да го разпитвам".

Колкото до личните им отношения, на два пъти Джон не бил особено удовлетворен от работата си. И в двата случая се бил увлякъл по друга жена. Отначало Пеги се чувствала опустошена и можела един­ствено да плаче. Първия път, когато се случило обаче, друг мъж проявил интерес към нея и тя каза­ла на съпруга си: „Ако я искаш, можеш да я имаш. Но тогава и аз ще имам връзка с друг". Още същия ден съпругът й се отказал от увлечението си. Годи­ни по-късно историята се повторила и Пеги му зая­вила: „Бракът ни приключи — отстъпвам те на нея". Джон пак се отказал от извънбрачната връзка. Вед­нъж Пеги споделила, че тези две случки са помогна­ли повече на самоуважението и увереността й от всичко друго. От своя страна, въпреки изкушенията, Джон не можел да си представи да живее без нея.

Той пътувал много и искал съпругата му винаги да е с него. Околните ги смятали за неразделни. Джон все по-често споделял мислите си с нея. По-късно тя казала: „Никога не съм имала усещането, че той се отегчава да разговаря или да споделя с мен".

През 70-те години двамата основали малък науч­ноизследователски център с идеална цел, предназна­чен да подпомага църкви, пастори и отделни хора, работещи за духовността и религиозното образова­ние. По думите на Пеги, с Джон стигнали до убежде­нието, че „съпругът и съпругата трябва да направят нещо заедно; нещо, в което да бъдат екип. То трябва да е извън децата и съвместния живот, да е в служба на другите". Такова било тяхното отношение и любовта им към музиката — тя играела важна роля в целия им съвместен живот чрез хоровете, църкви­те и образователните програми, в които двамата взе­мали участие. С течение на времето Джон и Пеги за­почнали да чувстват, че връзката им е много важна, нещо като „договор", одобрен от Бога. И по силата на този договор всеки имал да научи много от другия. Пеги твърди:

„Жалко, че не мога да помогна на младите двойки да осъзнаят, че хората не се събират по някаква случайност. Едно от трудните неща на партньорството е, че в повечето случаи привли­чаш човек, който е доста по-различен от теб. Отначало смяташ, че той не те уважава или си му безразличен, понеже не харесва същите не­ща като теб. Научи се да уважаваш, да цениш различията. Остави се другият да учи теб и никога не забравяй какъв късмет е да имаш партньор".

В края на съвместния им живот, размишлявайки върху над петдесетгодишния им брак, Пеги казала:

„От Джон се научих на съзнателност. Иначе съм склонна да живея за момента. Приемам каквото ми поднася животът и давам каквото мога. През първата половина от живота си жи­вях както дойде. Джон ме научи да бъда съзна­телна. Помогна ми да оценя това качество. Да оценя чувствата и религиозните преживява­ния. Научих се да се наслаждавам на човешката топлина и на онова, което се случва в момен­та. Той ми помогна да разбера, че човек може да има голямо влияние върху положението си в живота. Аз пък го научих да се отпуска. Да се доверява. Да разчита на човека до себе си. Да вярва, че Бог ще ни осигури всичко, от което се нуждаем. Той винаги е имал онова наследено от Депресията мислене: „Утре може да няма как­во да ям, така че най-добре днес да се натъпча". Освен това смяташе, че вещите втора употреба са най-доброто, което можем да имаме".

На смъртното си легло Джон вдигнал поглед към жена си, уловил я за ръката и казал:

— Пеги, не се боя от смъртта, но не искам да те на­пускам. Не искам да те загубя.

Пеги само му се усмихнала и отвърнала:

• 
  Виж, ти си роден в Китай, а аз — в едно затън­тено кътче на Мичиган и все пак успяхме да се на­мерим. Не се тревожи, пак ще се срещнем.