Едгар Кейси за сродните души Кевин Дж. Тодеши предговор

Кевин Дж. Тодеши

Сродни души. Две думи, които пораждат очаква­не за романтика, за вечери на свещи, за смях и разходки на лунна светлина, за страстни прегръдки, безусловна любов и сливане в едно. Човек винаги свързва това понятие с отношенията с „другата си половина", с която копнее да се съедини в едно. На­ричат го божествена любов на Земята. Описват го ка­то близнака на индивида, като физическото въплъ­щение на духовната му половина. Връзката между две сродни души представлява абсолютно сливане с друго човешко същество, тя е идеалният съюз, спой­ката, в която мечтите се сбъдват, а индивидуалност­та бива насърчавана да расте и процъфтява — подтиквана от човека, когото наричаме сродна душа.

Кой не желае такава връзка?

Според някои хора в отношенията между сродни­те души няма предизвикателства, конфликти или спорове, налице е само възможност двама души да се изучават взаимно като равни, да споделят радости, да се утешават един друг и да бъдат неразделни, като един. Други, може би по-реалистично настроените, виждат в тях не толкова реалност, колкото цел, към която да се стремят. Но независимо дали я смятат за нещо, което могат да постигнат с усилия, или като предопределение на съдбата, повечето намират, че връзката между сродни души е много по-добра от обикновената. Тя е нещо по-възвишено от отноше­нията, с които са се задоволили останалите. Да по­мислим: ако повече хора бяха намерили сродните си души, нима щеше да има толкова много разводи?

Но какво точно е сродна душа? Къде се е зароди­ла тази идея и защо тя така ни интригува? Макар да бях чувал за нея и преди, за пръв път се случи да я обсъждам преди около двадесет години. Тогава една моя близка приятелка ме слиса с новината, че се раз­вежда с мъжа си, защото е намерила „истинската си сродна душа". Тази хубава жена, съпруга и майка на две деца ми довери, че не се чувствала завършена личност с настоящия си съпруг. От години имала усещането, че част от нея липсва. Беше убедена, че най-сетне е намерила другата си половина. Макар че не ми се искаше да бъда циничен, неволно ми мина през ума, че някога тя чувстваше същото и към чо­века, с когото сега се развеждаше. Може би тук се криеше много повече, отколкото и двамата предполагахме.

Спомням си как се запитах гласно дали е възмож­но индивидът да има повече сродни души. И ако е та­ка, няма ли вероятност съпругът й да е от тях? За­щото, ако човек има само една сродна душа, какви са шансовете изобщо да я намери? Предвид огром­ното население на Земята, перспективата не изглеж­даше особено обещаваща.

В крайна сметка моята приятелка прекрати бра­ка си. Увлечението й към онази нейна сродна душа бе много силно. Тя се разведе, заживя с другия мъж и впоследствие се премести в друг щат. За съжале­ние връзката с нейната половинка не продължи дъл­го. Въпреки безспорното привличане между тях, проблемите им започнаха почти веднага и до шест месеца всичко приключи.

От онези години насам идеята, че всеки човек има поне една сродна душа някъде по света, доби широ­ка популярност в западната култура. Многотиражни книги на безброй автори, сред които Джес Стърн, Брайън Вайс, Шърли Маклейн, Ричард Бах и Томас Мур, привлякоха повсеместно общественото внима­ние. Може би защото представата за сродната душа е неразривно свързана с идеята за прераждането, ко­ято през същия този период започна да се приема от все повече хора. Но тя далеч не е нова, корените й са хилядолетия назад, и то в множество култури.

Според митовете и легендите първоначалната идея за сродната душа е, че в някой момент от исто­рията на света човекът — буквално или метафорич­но, е бил подложен на разполовяване. Накратко ка­зано, някога човешката душа била цяла и завърше­на, но впоследствие по някакъв начин се е раздели­ла на две или повече части. Оттогава всеки човек се чувства непълноценен и се мъчи да постигне завър­шеност, като намери другата си половинка.

Според древногръцкия философ Платон (около 427-347 г. пр.н.е.) хората вечно търсят половинката си, след като някога Зевс ги е разделил на две. В „Симпозиум", един от най-известните си диалози, философът заявява, че отначало човекът е бил дос­та по-различен от сега. Имало три вида човешки съ­щества: мъже, жени и двуполови. Всяко същество имало по четири крака, четири ръце, две лица, чети­ри уши и два полови органа.

Явно в даден момент след сътворението хората станали твърде самонадеяни и започнали да се питат дали не могат да заемат мястото на боговете, ня­кои дори правели планове да се изкачат при тях и да ги прогонят. Идеята предизвикала голяма суматоха в небесните селения и всичките им обитатели започ­нали да обсъждат със Зевс какво трябва да се нап­рави. Лесно можели да унищожат човечеството, но без него биха се лишили от жертвоприношенията, които толкова им харесвали.

Накрая на Гръмовержеца му хрумнало да разре­жат човеците на две. Така не само силата им щяла да намалее наполовина, но броят им да се удвои и бо­говете щели да получават още повече дарове и почит. Всички небесни обитатели приели този план с голя­мо въодушевление. Хората били разполовени, в ре­зултат на което се получили нови същества—с по две ръце, два крака, едно лице, две уши и един полов ор­ган. Освен това, за да не могат да изместят богове­те, Зевс им вдъхнал непреодолим копнеж към друга­та им половина. За да им даде някаква утеха, той им позволил да имат сношения, по време на които да са едно цяло. Съществата, които дотогава били с по два мъжки полови органа, щели вечно да търсят други мъже, за да се съединяват с тях. Онези с по два жен­ски органа щели да намират утеха само в обятията на други жени. Съответно бившите двуполови щели да търсят половинката си измежду хората от другия пол, с което да възпроизвеждат човешкия род.

Макар че Платоновият мистичен разказ вероятно за мнозина звучи като пълна измишльотина, той не е уникален. Подобна идея съществува и в юдео-християнството, описана е в Стария завет. Според пър­ва глава от Битие, на шестия ден от сътворението Бог създава същество „...по Своя образ... мъж и жена ги създаде" (Битие 1:27). Изглежда, Божието тво­рение по произход е двуполово и съдържа субстанци­ята на духа. Не само се казва, че това творение е по Божи образ (дух), но и че след седмия ден от сътво­рението (когато си почивал) Бог изведнъж осъзнал, че „нямаше човек, който да обработва земята"¹. Ре­шил да направи Своето творение-дух „жива душа"², като вдъхне в ноздрите му дъха на живота и така Адам започнал съществуването си в материалния свят. Сетне, понеже не искал човекът да бъде сам, Бог взел от него едно ребро и му направил другарка:

„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпъл­ни мястото му с плът.

И Господ Бог създаде жената от реброто, ко­ето взе от човека..."

В Новия завет Исус напомня на фарисеите, че от­начало при сътворението Бог ги е направил „мъжко и женско... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъ­дат една плът... Така, щото не са вече двама, а една плът" (Матея 19:4-6).

Също както в историята на Платон, първоначал­но човекът е създаден цял, но бил разделен със сът­воряването на жената. Това кара някои да мислят, че човешкото същество е несъвършено и може да от­крие някакъв смисъл в съществуването си — буквален или психологически, само като се слее в любов, връзка или брак.

Освен в Стария завет, в равинската литература съществуват още няколко разказа за сътворението на мъжете и жените. В Мидраш се казва, че отнача­ло Бог е създал Адам „с две лица", но после решил да го разреже на две и се получили женско и мъжко съ­щество. Другаде се твърди, че при създаването си Адам бил двуполов. Подобна идея се открива в индуизма — универсалната душа осъзнава себе си, приисква й е да има другар и затова създава мъжа и же­ната от собственото си същество:

„В началото бил само Азът под формата на човек. Огледал се той и не видял друго, освен се­бе си... Но не сетил радост. Замислил се. Бил твърде голям като мъж и жена едновременно. Затова се разделил на две и така се получили съпруг и съпруга".

Тъй като Изтокът и Западът възприемат цялото като обединение на мъжкия и женския полюс, ян и ин, анима и анимус, мнозина поддържат тезата, че човешката душа поначало е двуполова и в някой мо­мент ще се върне в това си състояние. Независимо от произхода на тази идея за еднократно разделяне на човешките същества, очевидно се смята, че лична­та цялостност се постига само чрез връзка с външ­ни индивиди.

Може би най-старият писмен документ за сродни­те души е на около 5000 години — това е легендата за египетските богове Озирис и Изида. В нея се говори за вечната любов между мъжкото и женското божес­тво, които са едновременно брат и сестра и съпруг и съпруга. Предопределени да бъдат заедно, Озирис и Изида започват своята връзка още в майчината ут­роба, където са заченати заедно и излизат на бял свят като близнаци. Обичат се от самото си ражда­не. Тяхната любов е толкова силна и чиста, че дори смъртта не може да потуши чувствата им и да ги раз­дели.

Озирис бива отвлечен и убит от своя завистлив брат Сет. Въпреки смъртта на своя съпруг, Изида ус­пява да се слее с духа му и зачева детето-бог Хор. То­ва още повече вбесява Сет и той насича трупа на брат си на четиринадесет парчета. Макар и съсипа­на от скръб, Изида показва вечната си любов, като обикаля страната, събира парчетата, сглобява ги и съпругът й оживява. Нейната неугасваща вярност поддържа връзката им жива. За египтяните Изида е богинята на плодородието и майчинството, Озирис е богът на смъртта, а тяхното дете Хор е бог на слън­цето и небето.

През цялата история човешкият стремеж към ця­лост е претворяван в митове, приказки и легенди. То­ва е завладяващата история за принца, който търси момичето със стъклената пантофка в „Пепеляшка". Това е съвършената целувка, която съживява всич­ко в „Спящата красавица". Това е любовта на краса­вицата, която преобразява звяра. Това е легендата за жабока-принц; нуждата на ромеовците да бъдат със своите жулиети; стрелите на Купидон, които откло­няват човека от пътя му. Тези приказки напомнят, че у самотния човек има нещо незавършено и в един момент откриваме, че всички се стремим да постиг­нем цялост.

Безспорно, хората усещат привличане един към друг, но на какво се дължи то? Случайно ли се сре­щат двама души, или е предопределено? Кое ги под­тиква да се стремят към нещо, което не могат да оп­ределят точно, или да търсят някой, когото никога не са срещали? Дали неизбежното пресичане на жи­тейските пътища, което събира човешките същес­тва, не се дължи на някакъв неясен импулс? Това закономерно и целенасочено ли е, или случайно и непреднамерено? Дали е на биологична, емоцио­нална или интелектуална основа, или е нещо пове­че от онова, което сме си позволявали да мечтаем? Играе ли съдбата роля в живота ни? Каква точно е динамиката на сродните души и привличането между тях и какви въздействия оказват тези сили върху хората?

В материалите на Едгар Кейси (1877-1945) — ед­на от най-забележителните личности на XX век, мо­гат да се намерят уникални отговори на тези въпро­си. През 1938 г. една 50-годишна жена идва при не­го, за да го пита за посоката на живота си. Кейси, за чиято дейност се смята, че е най-добре документира­на за всички времена, вече й е бил помогнал да се из­лекува от някакво заболяване. Бивша учителка и съветничка, по онова време посетителката е разведена. Тъй като се интересува дали ще има друга връзка, тя интуитивно задава въпроса, който свързва идеята за сродните души със собствения й стремеж към цялос­тност: „Моля ви, обяснете ми какво означава сродна душа от гледна точка на моето духовно развитие". Кейси отговаря:

„Това са хора, които си съответстват като жлеб и нут, като болт и гайка, т.е. допълват се взаимно. При сродните души физическото привличане е обусловено от умствена и духов­на помощ". 1556-2³

От гледна точка на Кейси при сродните души не става дума само за физическо или сексуално привли­чане, а за отношения, неразривно свързани с проце­са на духовно развитие и израстване на другия. Та­зи предпоставка е изследвана в много от неговите материали.

Въпреки документирания му ясновидски талант, някой може да попита какви прозрения за съвремен­ните сродни души може да ни донесат неговите тъл­кования. Знае се, че той е направил последното през 1944 г., много преди да се появи каквато и да било информация по темата. И все пак, поради естество­то на работата си и въпросите, които са му задавали хора като нас, Кейси може би е уникален експерт по въпроса.

Цели четиридесет и три години той е давал инту­итивни консултации, наричани тълкования, на хо­ра от всякакви религии и обществени прослойки. В стотици, ако не и в хиляди случаи е изследвал отно­шението на личните връзки върху духовното разви­тие на човека. Всъщност една от основните постановки в неговите материали е, че ние най-често опоз­наваме себе си чрез другите. Независимо дали нау­чаваме какво е любов, когато някой ни стане скъп, или изграждаме търпението си в предизвикателства­та на живота, отношенията с околните ни карат да осъзнаем недостатъците и способностите си. Имен­но личните връзки ни показват в каква насока трябва да работим и с какво разполагаме. Кейси е смятал, че точно в динамиката на тези отношения осъзнаваме истинската си същност и неразривната си връзка с Бога.

Може би най-уникалното в неговите материали по темата за сродните души е, че дават изчерпателен анализ на стотици връзки в рамките на преражданията. За двадесет години Кейси е направил близо 2000 „житейски тълкования", в които е изследвал ду­ховното развитие на хората в различните им живо­ти, както и връзките между тогавашните и сегашни­те им отношения с други лица. Например, когато един тридесет и пет годишен мъж запитал дали е имал връзки с настоящата си съпруга и в предишни прераждания, получил следния отговор: „Често сте били другари и преди — в беди и радости" (2421-2).

Според Кейси връзката със сродна душа представ­лява продължителни взаимоотношения с друг инди­вид, които душата подновява в серия прераждания. В източника на информация, който наричал „Хрони­ките Акаша" или „Книгата на живота", той е можел да види развитието на връзките във времето и опис­ва как влиянията и решенията от минали животи въздействат върху настоящия. Но вместо философ­ски трактати, тълкованията му са давали на хората практически съвети, които те можели да прилагат.

Взети заедно, материалите на Кейси са един от най-значимите източници на информация за динамика­та на всички човешки взаимоотношения, целта на нашите преживявания с други хора и естеството на самата душа.

Поради дълбоко вкорененото ни желание да наме­рим съвършения партньор, онази наша половинка или специален човек, който да направи живота ни пълноценен, днес се ширят множество погрешни схващания. За някои идеята за сродните души в тъл­кованията може да се стори доста по-различна от по­пуляризираната в съвременното общество. За Кей­си сродната душа в никакъв случай не е другата по­ловина на човека, без която той не е цялостен. При­вличането, което усещаме, е на духовно ниво, но не защото другият е неповторимото ни допълнение, а защото по някакъв начин ни подтиква да станем ця­лостни.

В безкрайния процес от връзки, преживявания и различни прераждания душата има свой план за лично израстване и развитие. Вярно, че й е предоп­ределено да бъде цяла, както се твърди в оригинал­ната история за Сътворението, но Едгар Кейси е вяр­вал, че накрая всяка душа ще постигне сама своята цялостност. Така погледнато, връзката със сродна душа всъщност помага на човека в духовното му развитие и неизбежното постигане на духовната му завършеност.

Вирджиния Бийч, Вирджиния

Кевин Дж. Тодеши

Макар че отначало не възнамерявала да се изявя­ва като актриса, това й се удавало с лекота. Тъй като обичала музиката, смятала да се занимава с ци­гулка и се записала да учи в Чикагския музикален колеж. Ала скоро желанието й да свири угаснало и тя решила да тръгне на курсове по актьорско майстор­ство. Станала актриса много по-лесно, отколкото си представяла. Сякаш била родена за сцената. Един продуцент я видял в първата й пиеса в колежа и й предложил роля на невинно момиче в пътуващата си театрална трупа. След тази трупа дошъл Ню Йорк, къ­дето веднага я взели в голяма постановка. Всички вра­ти се отваряли пред нея. Мнозина смятали, че й е пи­сано да бъде суперзвезда. Трябвало да се чувства удов­летворена, но не било така. След ролята в „Санчо Пан-са" никое от предложенията не й допадало. Чудела се дали трябва да отдава всичките си сили на театъра, или й е дошло време да се омъжи. Била влюбена и по­някога притегателната сила на дома и брака й се стру­вала по-силна от желанието да бъде на сцената.

Колкото и невероятно да звучи, година по-късно изоставила кариерата си на актриса, омъжила се и се посветила на съпруга и децата си. Копнежът по теа­търа намалявал, а желанието да бъде с мъжа си се увеличавало. Роуз била намерила своята сродна душа и срещата им щяла завинаги да промени живота й.

Макар и млада, тя вярвала, че нищо не става слу­чайно. Животът някак успявал да сглоби ситуации­те и преживяванията в божествен сценарий с потен­циални входове и изходи. Най-често ролята й била просто да наблюдава и да се вслушва, за да не про­пусне знаците. Участие в продукция на Бродуей със заглавие „Смей се, клоуне, смей се", преди ролята й в „Санчо Панса", я било довело до споменатия жи­тейски кръстопът. Докато играела в пиесата, тя се запознала с двама души, които щели да окажат го­лямо влияние върху живота й; единият бил театра­лен критик, а другият—тридесет и две годишен биз­несмен.

В една почивка между репетициите тя отишла на пристанището да чака своя роднина, която щяла да пристигне с презокеански лайнер. Тъй като била привлекателна, общителна и дружелюбна, Роуз ско­ро завързала разговор с чакащия до нея висок достолепен господин. След размяната на любезности младата жена установила, че той се интересува от те­атър. Споменала за малката си роля в постановката „Смей се, клоуне, смей се" с Лайънъл Баримор в глав­ната роля. Господинът обещал да отиде да я гледа. Впоследствие се оказало, че той е Джон Корбин, гла­вен театрален критик на „Ню ЙоркТаймс".

След едно от представленията Роуз получила зад кулисите бележка от друг мъж, някой си Брайънт Гудман. Техни общи приятели го били помолили да я посети. Мъжът се сторил приятен на Роуз и заедно със сестра си тя го поканила на вечеря, по време на която Брайънт започнал да говори за мистицизъм, за минали прераждания и за приятеля си медиум от Дейтън, щата Охайо, на име Едгар Кейси. Макар че обичала да разговаря на религиозни и философски теми, актрисата за пръв път чувала за прераждания и в един момент се запитала: „Господи, в какво се за­бърках?". Въпреки това двете със сестра й намира­ли Брайънт за очарователен, при все че не вярвали дори на една от думите му.

Времето минавало и след като участието й в „Смей се, клоуне, смей се" приключило, благоприятната критика на Джон Корбин й отворила още врати. Така я наели за главната женска роля в „Санчо Панса". Продължила да се вижда с Брайънт и полека-лека започнала да се увлича по него. Той бил интересен, забавен човек и талантлив търговец. Все пак не вяр­вала на приказките му. В по-голямата си част разго­ворите им се състояли от невероятни разкази за съ­щия онзи Едгар Кейси, който по думите на Брайънт можел да постави диагноза, докато спял, а освен това да дава чудесни съвети за бизнеса (Брайънт се къл­нял, че разчита много на тях). Също така виждал как събитията и връзките от минали прераждалия вли­яят върху сегашното. Затова Роуз не разисквала със семейството си тези неща, когато им разказвала за човека, с когото се среща.

По-късно обаче трупата тръгнала на турне и един от градовете, през които минала, бил Дейтън. По нас­тояване на Брайънт Роуз поканила Едгар Кейси и жена му Гъртруд да гледат пиесата, за да може да се запознае с тях. Оказало се, че семейство Кейси страшно харесали постановката, и младата актриса попитала дали не може да погледа как работи Едгар. На следния ден за пръв път станала свидетел на тъл­кование, направено на петгодишно дете, чийто сто­мах по някаква причина не можел да задържа нищо. След всяко хранене момиченцето започвало да пов­ръща и бавно умирало от глад. Лекарите опитали всичко, но без успех и накрая родителите се обърна­ли за помощ към Едгар Кейси.

Точно както й било описвано, Кейси легнал на ка­напето и се унесъл. Гъртруд му казала, че в това със­тояние на транс той ще трябва да прегледа детето, и му поръчала да „намери" момиченцето. То било в къ­щата (но не в същата стая) и не след дълго той заговорил: „Да, имаме тялото". Секретарката му записва­ла всичко дума по дума.

Роуз наблюдавала процеса с голяма доза скепти­цизъм. Не можела да повярва, че един човек е в със­тояние да разбере физическите проблеми на друг (ка­мо ли да види нещо толкова отвлечено като минало прераждане). И все пак семейство Кейси се отнася­ли много сериозно към работата си, а родителите приемали с благоговение всяка негова дума. Едгар Кейси им казал какво не е наред с детето и препоръ­чал неща като диета, главно от зрели банани, и физикално лечение. Макар да била слушала често за ра­ботата на този човек, сега, когато видяла всичко с очите си, Роуз се почувствала някак нелепо.

Тя слушала и все повече се ядосвала. Кейси не бил лекар; доколкото знаела, дори не бил завършил гим­назия. Не направил, нито възнамерявал да прави физически преглед на детето. Преди това Гъртруд й била споменала, че съпругът й няма никакво меди­цинско образование или обучение. Най-малкото този човек практикувал медицина без разрешително. Ами ако препоръката му застрашавала живота на детето? Тази мисъл я тревожела и възмущавала. Терзания­та й обаче не пречели на останалите в стаята да слу­шат и гледат спящия Кейси, без да задават никакви въпроси.

Когато тълкованието приключило, Роуз напусна­ла къщата възможно най-учтиво — все пак била ак­триса, — но изпълнена с ярост към семейство Кейси и отвратена от Брайънт, задето вярвал на всичко то­ва. За нейно облекчение няколко седмици по-късно получила вести от родителите на детето и с изнена­да научила, че дъщеря им се е оправила напълно.

Момиченцето най-сетне можело да приема нормал­но храна—очевидно тълкованието на Кейси било ус­пешно. Роуз започнала да се пита дали Брайънт не е прав за него.

През пролетта на 1926 г. актьорският състав на „Санчо Панса" се върнал в Ню Йорк. Макар да има­ло голям успех, турнето свършило и пиесата била свалена от сцена. Роуз имала големи затруднения да избере следваща роля. Никоя не й изглеждала под­ходяща. Започнала да се пита какво изобщо иска да направи с кариерата си. Същевременно Брайънт искал да се оженят. Тя го обичала и безспорно усе­щала привличане към него, но наистина ли искала да замени театъра с дом, готвене и бебета? Едва ли можела да съчетава успешно семейство и кариера. Понякога идеята за брак й допадала, но друг път й изглеждала крайно безинтересна. На моменти теат­ралната слава й била много приятна, но не я удовлет­ворявала нито пълно, нито трайно. За пръв път Роуз не знаела какво да прави с живота си.

За да й помогне да се ориентира, Брайънт й пред­ложил сеанс при Едгар Кейси. По онова време, под­помогнато от някои много влиятелни нюйоркски бизнесмени, семейство Кейси се били преместили във Вирджиния Бийч, за да основат болница, в която Едгар да работи. Роуз вече била чула много разкази за нещата, които този човек незнайно как можел да прави, затова се съгласила.

И сякаш всичко не било достатъчно чудновато, Ро­уз научила, че процедурата ще се извърши, докато семейство Кейси са във Вирджиния Бийч, а тя и Бра­йънт — в Ню Йорк. Очевидно на Едгар не му било нужно да са в един град, за да долови проблемите й.

Когато тълкованието най-сетне пристигнало, Роуз била удивена от неговата точност. Всякакви остан­ки от съмнения, които имала към този човек и него­вите способности, мигом се разсеяли. Тя написала на семейството писмо, в което ги уведомила, че инфор­мацията й е била повече от полезна и интересна. Без да познава историята на живота й или настоящата й дилема, спящият Кейси по някакъв начин успял да направи блестящ анализ на характера, чувствата и талантите й. Роуз била дълбоко впечатлена и ведна­га го помолила да отдели време и на други членове на семейството й.

В нейното тълкование се казвало, че може да пос­тигне големи успехи в музиката, литературата, жи­вописта, театъра или дома. Едгар Кейси обсъждал накратко преражданията й по време на заселването на Америка, в Англия, Германия, светите земи и Гър­ция. Музикалните си наклонности била развила като певица в Германия, била близка с известен компози­тор и споделяла любовта си към музиката с много хора. Актьорският й талант бил най-силно изразен в едно прераждане в Елада, била с прелестна осанка и доставяла голяма наслада на хората с различните си роли. Склонността й към философията можела да бъде проследена до Халдея, където работела в храмо­вете. В същия период била развила и вродената си привързаност към дома и семейството. Кейси пос­тоянно обяснявал връзката между днешните й таланти и чувства и предишните й прераждалия на Земята.

Освен това пишел, че ако останела актриса, до ед­на година щяла отново да получи голяма роля, коя­то да задоволи нуждата й от себеизява. Всъщност, уверявал я той, някъде между двадесет и осем и три­десетгодишната й възраст кариерата й щяла да пре­търпи още по-голям възход. Можело да постигне зна­чителни успехи и в семейството, но на този етап от живота нямало да се справи добре и с двете. Трябва­ло да избира. Не я съветвал кой път да поеме, казвал само, че трябва да вземе решение. Привличането, което изпитвала към Брайънт, се дължало на мно­жеството връзки между двамата в минали прераждания. Познавали се в различни превъплъщения и по време на пуританството в Америка, и в Англия, и в светите земи.

По-късно Брайънт получил своето тълкование, ко­ето бил поискал, за да разбере какъв би бил резулта­тът от един брак между него и Роуз. Отговорът гла­сял: „Какъвто си го направят!". За по-голяма конк­ретност Брайънт се поинтересувал дали тя притежа­ва този тип женственост и качествата, които са най-подходящи за успешен живот с него. Кейси отвър­нал: „Може и така да стане. Никой в началото не е идеално подходящ за другия, освен ако не е предоп­ределено през вековете да се съберат". Брайънт опи­тал отново да получи отговора, който търсел, и запи­тал: „Ще бъдат ли винаги съвършено щастливи?" Кейси заявил: „Не, няма да бъдат винаги щастливи, но могат да направят така, че винаги да са доволни. Удовлетворението и щастието са различни елемен­ти, но и двете са продукт на ума — и все пак между двама души трябва да има физически условия, за да са съвместими, или умът да се приведе в такова със­тояние, че и двамата да са доволни" (257-15).

Накрая Брайънт попитал направо: „Правилен ли е изборът ми на това момиче?", и получил положителен отговор. Поради чувствата си един към друг и пот­върждението в тълкованията, на 17 април 1927 г. Роуз и Брайънт се оженили.

В повечето случаи Едгар Кейси не уточнявал да­ли дадено лице е подходящо за брачен партньор. С типичния си маниер, когато една двадесет и пет го­дишна жена го попитала дали приятелят й е човекът, за когото би трябвало да се омъжи, той отвърнал: „Да, той е един от мъжете, за които можеш да се омъ­жиш!" (3834-1). Друга се интересувала дали е срещ­нала мъжа, за когото трябва да се омъжи, и отгово­рът бил: „Вече си срещала неколцина, за които мо­жеш за се омъжиш!" (3180-2).

Очевидно имаме по повече от една сродна душа— някой, с когото сме били заедно преди и бихме мог­ли да създадем положителна връзка в настоящия си живот. По-късно Роуз и Брайънт научили, че в ми­нали прераждания са имали бракове и с други хора; настоящата им връзка била просто една от възмож­ностите. Тя обаче им позволявала да си помогнат взаимно в развитието си.

Когато клиентка попитала Кейси какъв е шансът да се омъжи и ще срещне ли сродната си душа, той й отвърнал: „Не е вярно, че конкретен човек може да се нарече сродна душа, понеже са много..." (2487-2). В друг случай, през 1942 г., млада жена поискала да разбере дали има и друг човек освен годеника й, за когото би могла да се омъжи и с него да бъде „също толкова щастлива, ако не и повече". Получила след­ния отговор: „...можем да намерим по двадесет и пет до тридесет такива, ако решим! Всичко става, както си го направиш!" (1981-2). Сетне тьлкователят доба­вил, че в живота й определено имало някои неща, върху които да „поработи заедно с бъдещият си съп­руг", а това можело да стане най-добре в рамките на брака. Рано или късно, щяла да се сблъска с тези проблеми. Кейси я посъветвал да го направи ведна­га, вместо да го отлага за бъдещи периоди.

Един тридесет и две годишен тенекеджия и съп­ругата му често имали проблеми. Стигали дори до разговори за развод и родителските права над де­тето. В опит да излекува брачните си отношения, съпругът поискал тълкование. От информацията ставало ясно, че в предишен живот двамата са били заедно, провалили са се и сега им е дадена още една възможност да успеят. Мъжът попитал: „Какво мога да направя, за да стане бракът ни по-щастлив и хар­моничен?". Кейси му отговорил: С жена си, както и с другите си дела, се дръж както искаш да се държат с теб. Не моли за повече, отколкото даваш. Не давай повече, отколкото ти искат, и не искай повече, отколко­то ти дават. Бракът изисква единство в целите. Ако няма единство в целите, не ще има хармо­ния. Това може да се постигне, но не само с егото. Защото, не забравяй, преди си се прова­лил с гръм и трясък — и си си платил за това! По-добре оправи нещата сега или следващия път ще бъде сто пъти по-зле!" (5001-1).

Според Кейси главната цел на сродните души, брака и всяка доживотна връзка с друг човек е два­мата да израснат, да се развият и да си помагат в ду­ховната трансформация. Разбира се, хората усещат привличане един към друг поради общите си преживявания в миналото, но онова, което ще направят със своя минал опит (който Кейси нарича „кармична па­мет"!), зависи изцяло от постъпките и решенията им в настоящето. Тълкованията подсказват, че всеки чо­век има множество сродни души, с които би могъл да изгради успешни отношения в сегашния си живот. Очевидно всеки избор води до различни възможнос­ти и преживявания, а определено някои са по-добри от други.

Друг от случаите на Кейси от архивите му от 1940 г. Четирима мъже проявили интерес към учителка по математика и тя искала да разбере кой е най-доб­рият кандидат за женитба. Кейси й отговорил, че греши, като смята само един за възможния идеален съпруг. Не й казал да избягва някого от тях или да се сближи с друг, а я уверил, че в различни периоди от пребиваването й на Земята тя е била и с четири­мата си ухажори, но „някои са й помагали, а други са я спъвали". Предложил й да следи сънищата си, защото от тях можела да получи „предупреждения" за някои от мъжете. За да направи своя избор в нас­тоящето, тя трябвало да реши кой от кандидат-съпрузите ще й помогне да стане по-добър човек, да да­де израз на свой духовен идеал и да живее в служба на другите.

В тълкованията се твърди, че привличането меж­ду хората винаги има някаква цел. В основни линии тя е да се решат минали проблеми и предизвикател­ства и да се продължат положителни взаимоотноше­ния, започнати в предишни прераждалия. Добри или лоши, нашите взаимоотношения продължават оттам, откъдето сме ги прекъснали. Съществува приемственост на минали поведенчески модели, цели и идеали. Привличането, което може да изпитва­ме към даден човек в живота си, става според Кейси на душевно ниво, независимо дали преживяванията ни с този човек в предишните прераждания са били „радости или скърби". В крайна сметка решението дали е добре двама души да се посветят един на друг до края на живота си, трябва да се основава на не­що повече от физическо привличане и желание.

В много от тълкованията си Кейси съветвал кли­ента да не сключва брак с дадено лице въпреки чув­ствата на двойката. Причината за този съвет неиз­менно била, че подобен съюз няма да е полезен за ду­ховното развитие на единия или и на двамата. В дру­ги случаи бракът се явява неподходящо решение по­ради своята ненавременност. През 1937 г. на роди­телите на едно 14-годишно момиче е казано, че дъ­щеря им ще поиска да се омъжи много млада, защо­то в предишен живот останала стара мома. Не бива­ло да й позволят, защото резултатите щели да са пла­чевни (1406-1). В други тълкования клиентите били съветвани да не пристъпват към брак, докато не си изяснят накъде ще тръгнат в живота си. Очевидно всяка от посоките носи със себе си различни брачни възможности.

Двадесетгодишно момиче попитало дали трябва да се омъжи за приятеля си и отговорът бил: „Нико­га" (1754-1). Кейси предсказал, че връзката им неиз­бежно ще приключи с раздяла и развод. Според не­го двамата се познавали от последния си минал жи­вот по време на Гражданската война в Америка. По онова време живеели някъде около Уилямсбърг, ща­та Вирджиния, и връзката им носела ту щастие, ту разочарования. Сега, поради някогашните нерешени проблеми, жената усещала емоционален порив да се сближат още повече. Но тълкованието предупреж­давало: „Най-добре ще е, ако никога не се омъжваш за него — иначе идеалите ти ще бъдат разрушени!". Кейси я насърчавал да поддържат приятелство и да учат един от друг каквото могат, но да не се женят. Тъй като желанието, стремежът един към друг и любовта може да идват и от душевно ниво, как може да се различи потенциално трайната връзка от она­зи, в която има само привличане, породено от мина­ли нерешени проблеми? Според Кейси висшият израз на истинската любов е „действено отдаване", в което човек не мисли какво ще получи в замяна. Желание­то е чувство или състояние, при което индивидът иска да привлече към себе си някого или нещо, а истинска­та любов се проявява в емоция, енергия или действия, насочени към другите, но без мисъл за получаване. Като общо, целта на всички връзки е духовното раз­витие. По тази причина хората, които искат да раз­берат дали една връзка е само кармичен дълг, или е целенасочен настоящ съюз, могат да се запитат: „Тя прави ли ме по-добър човек? Поставя ли пред мен пре­дизвикателства, кара ли ме да полагам усилия? Насърчава ли ме да стана по-уравновесен и всеотда­ен? Кара ли ме да проявявам най-доброто от себе си?" В тълкованието на един двадесет и девет годишен мъж, който през 1937 г. поискал от Едгар Кейси най-добрите мотиви за брак (1173-11), се твърди, че съ­ществува огромна разлика между физическото жела­ние и умствено-духовното сътрудничество и другар­ство. Ако се основава главно на желание и плътска страст, бракът няма как да бъде успешен. Добрата връзка трябва да носи в себе си взаимен духовен подтик, който да обединява двойката в служба един на друг и на Бога. Според Кейси здравословната връз­ка предполага физическа любов, но тя съдържа не­що много повече—духовни идеали, цели и стремежи, които са също толкова важни.

Често човек може да реши, че на света съществу­ва една-единствена съвършено сродна душа за него. Това не е вярно, сродните души не се ограничават са­мо в отношенията между мъж и жена, те се проявя­ват и в еднополови връзки. И което е още по-важно, всеки от нас има множество различни видове връз­ки със сродни души. В настоящето някои от тях мо­же да са с роднини, приятели, с които се чувстваме особено близки, и дори с колеги, с които сме се съб­рали, за да постигнем някаква голяма цел. Сродна­та душа е човек, към когото усещаме привличане, за­щото сме били заедно в миналото. В такава връзка имаме възможност да окажем неоценима помощ в личното развитие на другия.

За съжаление някои хора погрешно заключават, че връзката със сродна душа е съвършена и в нея ня­ма никакви трудности или предизвикателства. Те често се чувстват неудовлетворени, задето не са ус­пели да изградят подобни отношения в живота си. В тълкованията на Кейси се казва, че сродната душа ще ви изправи пред проблеми и препятствия, а вие ще й отвърнете със същото. Сродната душа е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейс­ките предизвикателства и трудности дори когато ви се струва, че той е техният източник. С други думи, сродната душа в повечето случаи отразява или ни позволява да съзрем собствените си силни страни и слабости.

Доколкото е известно, Брайънт и Роуз са имали много успешна връзка, която е продължила повече от четиридесет години—до 1968-а, когато той почи­нал. През тези години имали немалко проблеми, спо­рове и трудности, преживели обичайните преврат­ности на брака. От самото начало станало ясно, че свекървата не харесва Роуз и не одобрява избора на сина си. Тълкования, направени впоследствие, раз­крили, че тази враждебност се дължи на ревност и съперничество в минал живот.

В първите няколко години съпрузите се сдобили с двама синове. В тълкованията за тях се казвало, че по-големият е с вроден талант за лекар, а по-малки­ят — за политик. Брайънт поискал съвет за отглеж­дането и възпитанието им и Кейси му отговорил, че най-важното в това отношение са не властта, сила­та или дори правилата, а двамата с Роуз да бъдат пример за момчетата си. Тоест, цялото семейство би­ло събрано с определена цел. Заедно, те можели да си помагат в постигането на онова, за което са роде­ни. След връзките, които четиримата имали в мина­лите си прераждания, съвместният живот сега им давал възможност да станат по-добри хора.

Тълкованията насърчили Роуз и Брайънт да се оженят, но те срещнали и немалко предизвикател­ства. Макар да преуспявал финансово, Брайънт спо­делил с приятели, че загубил 500 000 долара, поне­же не се вслушал в някои съвети на Кейси. Втората световна война донесла на семейството трудности и недоимък, но то се сблъскало и с характерните за времето предразсъдъци поради еврейския си произ­ход. Момчетата преживели редица проблеми, наред с обичайните за детството — никнене на зъби, настинки и съперничество между братята. По-малкият преболедувал от скарлатина, дребна шарка и ане­мия, освен това обаче пробол дясното си око с ножи­ци и роговицата се разкъсала. Лекарите и поредица­та тълкования успели да спасят зрението му. По-го­лемият пък неколкократно чупел кости, изкарал дребна шарка, възпаление на сливиците и пневмо­ния, тормозели го циреи.

Едно от най-големите предизвикателства за се­мейството дошло, когато светлината на прожекто­рите започнала да липсва на Роуз. Брайънт отделял почти цялото си внимание на търговските си дела и ролята на съпруга и майка естествено не я задо­волявала. Поради финансовото им положение и биз­неса на съпруга си тя често вземала дейно участие в обществения живот. Това й носело известно удов­летворение. Заради работата си Брайънт обаче често отсъствал от града. Вместо да пропуска свет­ските събития, младата жена позволявала да я придружават приятели-мъже, с което съпругът й не бил съгласен. Споровете между двамата очевидно не ги довели до решение, затова си направили тъл­кование.

Години преди това Кейси им бил казал, че докато работят заедно, всеки ще кара другия да проявява най-доброто от себе си и „да постига нещата, които носят мир, радост и щастие — живот, който си зас­лужава да се живее..." (903-3). Посъветвал ги да по­казват любовта си един към друг и да поставят дру­гарството си на първо място. Любовта на Роуз към сцената трябвало да отстъпи крачка, както бизнес-делата и грижите на Брайънт не можели да бъдат негов приоритет. Домът трябвало да бъде тяхната първа и най-важна работа. Двамата били насърче­ни да поддържат любовта си жива, да намират радост и спокойствие в присъствието на другия, да почитат Бога и да Му служат и никога да не повта­рят грешките в отношенията си.

В новото тълкование Кейси напомнял, че най-важната им задача в момента е отглеждането на де­цата, особено във „формиращите" години. Трябвало да се съсредоточат главно в дома и всеки да съживи в себе си нагласата, с която са започнали съвместния си живот. Очевидно и Роуз, и Брайънт си били поз­волили да забравят кое е най-важното в брака им. Вместо да им каже точно какво да направят, Кейси ги съветвал отново да поставят брака си на първо място. И така проблемът бил решен — с повече съв­местни усилия.

С течение на времето Роуз започнала да се инте­ресува от парапсихология и подкрепила финансово лекции и програми, които събирали на едно място водещи учени и парапсихолози. За период от над двадесет години тя съдействала за провеждането на една доста успешна серия от лекции в Ню Йорк и изиграла ролята на катализатор в изучаването на метафизика, йога и работата на Едгар Кейси. В тези занимания бившата актриса открила славата, коя­то й липсвала, и същевременно успяла да помогне на много хора. Брайънт пожънал още по-големи успе­хи в бизнеса и производството на мебели. Освен това в продължение на години бил спомоществовател на Емануеловия храм, най-голямата синагога в страна­та, както и на работата на Кейси. Двамата с Роуз имали доста възможности да работят заедно извън дома си и мнозина смятали връзката им за идеална.

Междувременно големият им син станал изтъкнат психиатър, а малкият — преуспял адвокат.

Роуз доживяла над деветдесет. Няколко години преди смъртта си, докато размишлявала за семейс­твото и даваната им от Кейси информация, тя каза­ла: „Не само забелязваш моделите и целите на собс­твения си живот, но и осъзнаваш възможностите да помагаш на другите в работата им". Връзките меж­ду сродни души дават възможност за личностно из­растване, удовлетворение и служба на другия.

През 1940 г. една тридесет и девет годишна дома­киня, майка и счетоводителка научила от тълкова­нието си, че тя и съпругът й постигат големи успехи в „срещането" и преодоляването на сенките, които са останали между тях от миналото. Работейки заедно, всеки от тях израствал духовно и се развивал, а връз­ката им добивала все по-положителни измерения. Кейси ги насърчил да продължават в същия дух, за­щото „всеки може да бъде подкрепа и упование за другия" (1857-2). На друга двойка пък казал, че ще им трябват поне десет години, докато изградят иде­ална връзка (случаи 4159 и 459), но ако работят заед­но, ще го постигнат.

През 1942 г. на двама млади, обмислящи брак, би­ло казано, че като съпрузи ще имат големи възмож­ности да си помогнат. Зад гърба си имали история от много общи прераждания, в които връзките им били от различно естество. По време на живота им в Персия между тях имало конфликт, понеже се съб­рали под фалшиви самоличности. В този в древен Египет били израснали в семейства с противопоста­вящи се религии, но се научили да работят заедно. За настоящето Кейси им казал: „Значи и единият, и другият имат слабостта да се поддават на характе­ра на другия". Посъветвал ги да си сътрудничат за доброто и на двамата. „Тогава, ако има съгласие, ако има съгласуваност между идеали и цели и се работи върху едно нещо, може да се получи чудесно другар­ство!" После обаче им напомнял: „Но може да се пре­върне и във взаимно подценяване" (1981-2).

Млад нюйоркски адвокат получил тълкование за предстоящия си брак. Той търсел духовни напът­ствия и съвети, за да постигнат успехи и двамата с годеницата му. Кейси му казал, че това би станало, ако поставят сегашните си чувства на първо място: „Защото сега умовете, телата и желанията им са в пълна хармония". Насърчил ги да си припомнят единството в целите всеки път, когато в брака им се появят спорове, защото съгласието и щастието ни­кога не се получават наготово. Казал им да се допъл­ват взаимно. Освен това ги предупредил, че целите им ще се разединят, ако някой от двамата се поддаде на егоизъм или поради себични причини забрави кое е най-важно във връзката им. От този ден ната­тък трябвало да се научат да разчитат един на друг. Когато младежът попитал дали с бъдещата му съп­руга се обичат истински, Кейси отвърнал:

„Понастоящем да. Но помнете и двамата, лю­бовта е отдаване; тя е израстване. Може да се отглежда или да се остави да изсъхне. Нужна е всеотдайност и от двете страни. Не забравяйте, съюзът на телата, умовете и духа в такъв брак трябва винаги да бъде не за желанията на аза, а за пълно единство. Любовта расте; любовта устоява; любовта прощава; любовта разбира; любовта гледа на трудностите като на възмож­ности. Не стойте и не чакайте другият да дава и прощава; нека винаги имате единство в цели­те и се допълвате взаимно" (939-1).

Като малък Едгар Кейси често имал съновидение, което му подсказвало колко важно ще е единството в целите за неговия бъдещ брак. В съня си вървял през поляна заедно с жена, която го държала за ръ­ка. Лицето й било скрито зад воал и не можел да я ви­ди, но двамата били много влюбени. Стигали до по­точе с кристалночиста вода. Прекрачвали го и про­дължавали нагоре по един хълм, където ги спирал някакъв мъж. Бил само с набедрена препаска, кожа­та му била с цвят на бронз, а на краката и раменете му имало крила. Очевидно това бил Меркурий, вес­тителят.

Той им казвал да се хванат за ръце и те се подчи­нявали. После поставял върху ръцете им дълга иви­ца златоткан плат и заявявал: „Заедно всичко се пос­тига, а поотделно — нищо". След това изведнъж из­чезвал, а Едгар и жената продължавали пътя си и стигали до кален път, който не знаели как да преко­сят. Докато се чудели, Меркурий отново се появявал и им казвал да се хванат за ръце и да използват златоткания плат. Двамата веднага изпълнявали съвета му, калта мигом изсъхвала, пътят ставал проходим и двойката стигала до някакви високи скали. Едгар започвал да дълбае камъка с нож, за да се изкатерят, като тръгвал пръв и издърпвал жената след себе си. Заедно стигали да върха на скалата и сънят свърш­вал.

Кейси сънувал този сън години преди да срещне Гъртруд, която станала негова съпруга. Майка му би­ла убедена, че според съня синът й ще постигне мно­го, след като се събере с жена си. Едгар и жена му сключили брак през 1903 г., но сънят продължил да се появява. Накрая през 1926 г., когато отново го съ­нувал, Кейси си направил тълкование, за да разбере значението му. Така разбрал, че ще сънува това все­ки път, когато в живота му предстоят предизвика­телства или значителни промени. Поредната поява на съня била с цел просто да му напомни, че може да се справи с всичко, стига двамата с Гъртруд да са единни, защото „заедно всичко се постига".

Като сродни души, Едгар и Гъртруд са били заед­но много пъти в минали прераждания. Главната цел на настоящия им живот била да съсредоточат съв­местните си усилия в ясновидството, което се пре­върнало в призвание на Едгар. Според тълкования­та информацията, получавана от него, доста наподо­бявала онази, която той разпространявал преди хи­ляди години по време на прераждането си в древен Египет. Там бил висш жрец, а Гъртруд — жрица и негова съпруга, изпълнявала ролята на говорител пред широките маси дори когато той се разболял до­толкова, че не можел да изпълнява задълженията си. Очевидно общото им дело трябвало да продължи.⁵

Едгар Кейси разчитал много на Гъртруд и в този живот. Преди тя да поеме воденето на сеансите му, други хора често злоупотребявали с него, докато бил в състояние на транс. Например някой пробол бузата му с игла за шапка, за да се увери, че не се прест­рува, други искали здравно тълкование, но когато Кейси заспивал, питали за резултатите от предстоя­щи конни надбягвания. Присъствието на жена му га­рантирало, че нищо такова не може да се случи.

Двамата често получавали помощ от тълковани­ята. Гъртруд например била излекувана от туберку­лоза, а неговите проблеми с храносмилането и отде­лителната система, които го съпътствали през по-голямата част от живота му, били облекчени. Съв­местният им живот бил посветен на дарбата на Едгар като медиум. Не им било лесно, тъй като голя­ма част от информацията звучала твърде необичай­но. Темите за холистичното здраве, прераждането, тълкуването на сънища, медитацията, интуицията и други, разглеждани в тълкованията, днес са нещо обикновено, но по онова време те често били приема­ни с недоверие.

В нощта преди смъртта му секретарката на Кей­си — Гладис Дейвис, станала свидетел на една сцена между съпрузите, от която останала толкова трогна­та, че я записала в архивите (случай 294-8, доклади). Едгар се чувствал крайно отпаднал и му било много зле. Лежал в леглото си, а жена му се навела над него да го целуне. Гладис е записала следното:

„Той каза:

— Знаеш, че те обичам, нали? — А когато я ви­дя да кима, запита: — Откъде знаеш?

— О, просто зная—отвърна тя с прелестната си лека усмивка.

— Не разбирам откъде може да знаеш, но наис­тина те обичам. — Сетне Едгар продължи замислено: — Всъщност, когато обичаш някого, ти се жертваш за него, а какво съм пожертвал аз за теб?

Тази сцена бе толкова красива, че се разпла­ках. .. защото много добре разбирах, че Гъртруд винаги го е подкрепяла и е поставяла желани­ята му над своите, когато е ставало въпрос за работата."

Може би най-интересното във взаимната отдаденост на Гъртруд и Едгар е едно негово преживяване през февруари 1941 г. Главният източник на инфор­мация за тълкованията му са Акашовите записи — сбор от данни, нещо като вселенска компютърна свръхсистема. Този архив, който Кейси наричал и „Божията паметна книга", съдържа информация за историята на всяка отделна душа—минали прераждания, настоящи преживявания и бъдеще. Веднъж, докато правел тълкование, той сънувал, че се рови из Акашовите записи и вижда какво е щяло да се случи с него и съпругата му, ако не са се били оженили — „тя е щяла да умре от туберкулоза през 1906 г., а аз през 1914-а от стомашни проблеми" (случай 294-196, доклади).

Едгар Кейси е вярвал, че всички наши връзки но­сят потенциала да се превърнат в значими преживя­вания. Или казано с езика на тълкованията, „те не са шанс, а осъществяване на Божията цел" (1722-1). В крайна сметка тази цел е душевно израстване на две­те страни. В присъствието на значими хора или връзки в живота ни няма нищо случайно. Хората се събират, защото са били заедно и в миналото. Нищо, което научаваме един от друг, не се забравя, а всички грешки в отношенията ни трябва да бъдат попра­вени.

На всеки се дава цял един живот с възможности да стане по-добър човек чрез отношенията си с други­те. Дали тези възможности ще бъдат използвани, за­виси единствено от свободната ни воля, но тях вина­ги ще ги има.

В качеството си на съветник, философ и духовен консултант Едгар Кейси е дал на хиляди хора уни­кални отговори на въпроси, засягащи динамиката на човешките взаимоотношения. От цялата тази информация става ясно, че човекът е същество, кое­то вечно се стреми към лична цялостност. Всичко, което привличаме към себе си, е просто неизбежен резултат от предишни наши избори, решения и поуки, водещи към въпросното събитие и момент във времето. Материалите на Кейси за връзките между сродни души ни дават необикновен поглед върху непрекъснатата им динамика във времето и пространството и върху различните ни преживява­ния и прераждалия на Земята. Все пак най-удиви­телното в информацията е онова, което научаваме за същността на душата, връзките ни един с друг и неопровержимия факт, че сме свързани със своя Творец по още неразгадани от човечеството начини.