Единайсет минути

И с една гръмотевица разсякъл съществото на две, създавайки по този начин мъжа и жената. Това довело до увеличаване на населението на земята, като в същото време объркало и отслабило хората, защото те трябвало да търсят своята загубена половина, да я прегърнат отново и чрез тази прегръдка да си възвърнат някогашната сила, способността да избягват предателствата, да издържат при дълго ходене и измерителен труд. Прегръдката, при която две тела отново се сливат в едно, ние наричаме секс.

- Истинска ли е тази история?

- Според гръцкия философ Платон, да.

Мария го гледаше очарована и споменът за случилото се предишната нощ изчезна напълно. Тя виждаше насреща си един мъж, изпълнен със същата вътрешна светлина, ко­ято той бе открил у нея, да разказва разпалено тази стран­на история с блясък в очите - блясък, който вече се дъл­жеше не на възбудата, а на радостта.

- Мога ли да те помоля за нещо?

Ралф отговори, че може да го помоли за каквото и да било.

- Можеш ли да обясниш защо, след като боговете са разделили създанието с четирите крака, някои от хората са решили, че прегръдката не е нищо друго освен сделка, която вместо да им дава енергия, им я отнема?

- За проституцията ли говориш?

- Именно. Можеш ли да разбереш кога сексът е пре­станал да бъде нещо свещено?

- Щом искаш, ще го направя - отговори Ралф. - Но никога не съм мислил върху това и ми се струва, че никой не го е правил; може би няма нищо писано по въпроса.

Мария не издържаше повече на напрежението.

- Случвало ли ти се е да мислиш, че жените, и по-спе­циално проститутките, са способни да обичат?

- Да, случвало ми се е. Случи ми се през първия ден, когато бяхме седнали в кафенето и когато видях светлина­та ти. Тогава, решавайки да те поканя на кафе, избрах да повярвам във всичко, включително и във възможността да ме привлечеш обратно в света, от който си бях тръгнал преди много време.

Сега вече нямаше връщане назад. Мария Учителката трябваше веднага да й се притече на помощ, в противен случай щеше да го целуне, да го прегърне, да го моли да не я изоставя.

- Да се върнем към гарата - каза тя. - Или пo-скоро да се върнем към тази стая, към деня, в който дойдохме тук за пръв път, когато ти призна, че аз съществувам, и ми направи подарък. Това беше първият ти опит да влезеш в душата ми, без да знаеш дали си добре дошъл. Но, както се разказва в твоята история, човешките същества били разделени и сега търсят отново тази прегръдка, която да ги слее в едно. Това е нашият инстинкт. Но също така и причината да понасяме всички трудности, с които се сблъскваме по време на това търсене.

Аз искам да ме гледаш, но искам също да ме гледаш така, че да не забелязвам. Първото желание е важно, за­щото то е скрито, забранено, несподелено. Ти не знаеш да­ли срещу теб стои загубената ти половина, тя също не знае, но нещо ги привлича и е важно да повярват, че това е истина.

Откъде ли ми идват всички тези мисли? Идват от дъ­ното на сърцето ми, защото бих искала винаги да е така. Тези мечти идват от собствената ми мечта на жена.

Тя смъкна леко презрамката на роклята си, така че да от­крие една част, съвсем малка част от върха на гърдата си.

- Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.

Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също та­ка черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с аб­сурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той сами­ят продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше рабо­тата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: ,Аз съм щастлив!"

Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат ра­бота, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе из­питал най-простичка радост, без да желае каквото и да би­ло, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине себе си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опи­ти да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.

Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тяло­то й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.

В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина" той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходи­мо, за да може един ден да седне с нея на брега на езеро­то, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Бе­ше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.

Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсре­доточи отново върху играта, която двамата бяха измисли­ли. Жената срещу него беше права: виното, огънят в ка­мината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.

Жената беше с рокля с презрамки и беше открила една­та си гърда, той можеше да види кожата й, пo-скоро тъм­на, отколкото светла. Пожела я. Пожела я много силно.

Мария забеляза промяната в погледа на Ралф. Да по­чувства, че е желана, я възбуждаше повече от всичко дру­го. Това нямаше нищо общо с традиционното: искам да се любим, искам да се оженим, искам да стигнеш до орга­зъм, искам да имаме деца, искам обещания. Не, желание­то беше волно чувство, носещо се свободно в пространст­вото, трептящо, даващо на хората воля да се сдобият с не­що, а това беше достатъчно - тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалище­то й. Желанието беше в основата на всичко останало. Именно то я бе накарало да напусне родината си, да открие един нов свят, да научи френски, да преодолее пред­разсъдъците си, да мечтае за покупката на ферма, да оби­ча, без да иска нищо в замяна, да събуди жената в себе си само заради погледа на един мъж. С премерени бавни движения тя свали и другата презрамка и роклята се плъз­на по тялото й. След това разкопча сутиена си. Остана го­ла до кръста, опитвайки се да отгатне дали той ще се на­хвърли върху нея, ще я прегърне, ще й се закълне в любов, или е достатъчно чувствителен, за да може самото жела­ние да му достави същото удоволствие, сякаш я е обла­дал.

Обстановката около тях започна да се променя: шумо­вете вече не съществуваха, камината, картините, книгите бяха започнали да изчезват и бяха заменени от някакъв вид транс, при който съществува единствено неясният обект на желанието и нищо останало няма значение.

Мъжът не помръдна. В началото тя забеляза известна свенливост в погледа му, но това не продължи дълго. Той я гледаше и във въображението си я галеше с език, праве­ха любов, потяха се, прегръщаха се, редуваха нежност със страст, викаха и стенеха заедно.

В действителност обаче не казваха нищо, и двамата стояха неподвижни и това я възбуждаше още повече, за­щото така беше свободна да мисли каквото си поиска. Молеше го да я гали, разтваряше крака, мастурбираше пред него, използваше едновременно романтични и вул­гарни думи, сякаш между тях нямаше никаква разлика, достигаше многократно до оргазъм, събуждаше съседите, събуждаше целия свят с виковете си. Пред нея се намира­ше мъжът, когото обичаше, който й доставяше наслада и радост, с когото можеше да бъде самата себе си, да гово­ри за сексуалните си проблеми, да каже колко много би желала да остане с него до края на нощта, на седмицата, на живота.

От лицата и на двамата започна да се стича пот. Заради камината е, казваше мислено единият на другия. Но както мъжът, така и жената в тази стая бяха достигнали собствените си граници, използвайки цялото си въобра­жение, изживявайки заедно цяла вечност от красиви мо­менти. Трябваше да спрат. Още една крачка, и тази магия щеше да бъде развалена от действителността.

Много бавно - защото краят е винаги по-труден от на­чалото - тя сложи отново сутиена си и скри гърдите си. Светът се върна на мястото си, предметите наоколо за­почнаха постепенно да изплуват, тя вдигна роклята си, ко­ято беше паднала до кръста й, усмихна се и леко докосна лицето му. Той хвана ръката й и я притисна към лицето си, без да знае колко време трябваше да я държи така и с как­ва сила трябваше да я притиска.

Тя изпита нужда да му каже, че го обича. Но това ще­ше да развали всичко, можеше да го уплаши или - което беше по-лошо - можеше да го принуди да й каже, че и той я обича. Мария не искаше подобно нещо: свободата на нейната любов се състоеше в това да не иска и да не очак­ва нищо.

- Който е способен да чувства, знае, че е възможно да изпиташ удоволствие дори преди да си докоснал другия. Думите, погледите, всичко това съдържа тайната на тан­ца. Но влакът пристигна и всеки трябва да продължи своя път. Надявам се да мога да те придружа в това пътуване до... всъщност докъде?

- До завръщането ми в Женева - отговори Ралф.

- Който умее да наблюдава и открива човека, за кого­то е мечтал, знае, че сексуалната енергия се появява пре­ди самия секс. Най-голямото удоволствие не е сексът, а страстта, с която го правиш. Когато страстта е много го­ляма, сексът е естествен завършек на танца, но той нико­га не е основният момент.

- Говориш за любовта като учителка.

Мария беше решила да говори, защото това беше нейната защита, нейният начин да каже всичко, без да се об­вързва с нищо.

- Който е влюбен, прави любов през цялото време, до­ри и когато това в действителност не се случва. Когато те­лата се срещнат, това е само капката, която кара чашата да прелее. Могат да останат заедно часове, цели дни. Мо­гат да започнат да танцуват днес, а да свършат утре или дори, ако удоволствието е много голямо, никога да не свършат. Това няма нищо общо с единайсетте минути.

-Какво?

- Обичам те.

- Извинявай. Не знам какво говоря.

- Нито пък аз.

Тя стана, целуна го и излезе. Вече можеше да си отво­ри сама вратата, тъй като според бразилското поверие до­макинът трябваше да го направи само когато гостът си тръгва за пръв път.

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

Снощи, когато Ралф Харт ме погледна, отвори една врата, сякаш беше крадец; но когато си тръгна, не взе нищо от мен, напротив, остави аро­мат на рози - на гости ми беше не крадец, а годе­ник.

Всяко човешко същество изживява собствено­то си желание; то е част от неговото съкровище и въпреки че представлява емоция, която би могла да прогони някого, обикновено ни приближава до хората, които са най-важни за нас. Душата ми из­бра тази емоция, която е толкова силна, че може да зарази всичко и всички около мен.

Всеки ден избирам истината, с която искам да живея. Опитвам се да бъда практична, да дейст­вам ефикасно, професионално. Бих желала обаче винаги да мога да избирам желанието за мой спътник. Не по задължение, нито за да смекча са­мотата в живота си, а защото е хубаво. Да, мно­го е хубаво.

В „Копакабана" редовно идваха около трийсет и осем момичета, от които Мария поддържаше някакви приятелски отношения само с една, с филипинката Ния. Момичетата се задържаха в бара средно от шест месеца до три години - защото или получаваха предложение за женитба, или ставаха нечии постоянни любовници, или вече не успяваха да привлекат вниманието на клиентите и Милан тактично им намекваше да си потърсят работа другаде.

Ето защо беше много важно всяка една от тях да уважа­ва клиентелата на останалите и никога да не се опитва да съблазнява мъжете, които влизаха в бара и се отправяха към масата на дадена проститутка. Освен че беше нечест­но, можеше да се окаже и опасно: предишната седмица ед­на колумбийка извади незабелязано от чантата си бръснач, постави го върху чашата на една югославянка и й каза със съвсем спокоен глас, че ще я обезобрази, ако тя приеме от­ново поканата на някакъв банков директор, който често се отбиваше в заведението. Югославянката отвърна, че мъ­жът е свободен и ако я избере, тя не може да откаже.

Същата тази вечер мъжът влезе в бара, поздрави колумбийката и се отправи към масата на другата. Пиха по едно питие, танцуваха и югославянката намигна на съперничката си, сякаш й казваше: „Виждаш ли? Той избра мен!" - нещо, което Мария сметна за прекалено провоки­ращо.

Това намигване обаче съдържаше в себе си много неизречени неща: той ме избра, защото съм по-хубава, за­щото бях с него миналата седмица и на него му е хареса­ло, защото съм млада. Колумбийката не реагира. Когато югославянката се върна след два часа, тя седна до нея, из­вади бръснача от джоба си и поряза лицето на съперница­та си близо до ухото: раната не беше дълбока, нито опас­на, само колкото да остави малък белег, който да й напом­ня завинаги за тази вечер. Двете се вкопчиха една в друга, бликна кръв, клиентите се изплашиха и си тръгнаха.

Когато дойде полицията и се опита да разбере какво се е случило, югославянката каза, че си е порязала лицето с чаша, паднала от една полица (в „Копакабана" нямаше по­лици). Това беше законът на мълчанието, наричан от ита­лианските проститутки „омерта": всички спорове на ули­ца „Берн", от любовта до смъртта, трябваше да бъдат разрешени на място, без намесата на правосъдието. Пра­восъдие раздаваха самите те.

Полицаите знаеха за „омертата" и разбраха, че жената лъже, но решиха да не се занимават повече със случая -арестуването на една проститутка, завеждането на дело срещу нея, изхранването й в затвора щяха да струват твърде скъпо на швейцарския данъкоплатец. Милан бла­годари на полицаите за бързата им намеса и им каза, че се касае за недоразумение или за клевета от страна на конку­ренцията.

След като полицаите си тръгнаха, Милан забрани на двете проститутки да идват повече в бара му. В края на краищата „Копакабана" беше семейно заведение (опреде­ление, което Мария така и не успя да разбере) и трябваше да пази репутацията си (което я заинтригува още повече). В бара не трябваше да има кавги, защото най-важният за­кон бе да се уважава чуждият клиент.

Вторият по важност закон бе този на пълната дискрет­ност, „също като в швейцарска банка", както казваше Милан. Именно затова можеше да се има доверие на клиен­тите - защото бяха подбрани така, както една банка под­бира своите, въз основа не само на банковата им сметка, но и на съдебното им досие, на липсата на криминални проявления.

Понякога изникваха недоразумения, в редки случаи клиенти отказваха да платят, държаха се грубо или за­плашваха момичетата, но с течение на годините, през ко­ито Милан бе полагал усилия, за да създаде заведението и да опази добрата му репутация, той вече умееше да разли­чава неблагонадеждните клиенти. Нито една от прости­тутките не знаеше какъв бе неговият критерий, тъй като неведнъж го бяха виждали да казва на добре облечени клиенти, че тази вечер в заведението няма места (въпреки че беше празно) и че няма да има и през следващите (то­ест, не идвайте повече тук, ако обичате). Виждали го бяха и да черпи с шампанско небрежно облечени, брадясали мъже. Съдържателят на „Копакабана" не съдеше за кли­ентите по външността им и в крайна сметка винаги се оказваше прав.

Когато се касае за търговски отношения, и двете стра­ни трябва да са доволни. Повечето от клиентите бяха же­нени или заемаха висок пост в някоя фирма. Освен това и някои от проститутките, които работеха тук, бяха омъже­ни, имаха деца, ходеха на родителски срещи и знаеха, че не рискуват нищо: ако някой от родителите посетеше „Ко­пакабана", щеше да си мълчи, за да не се компрометира той самият, ето така действаше „омертата".

Съществуваше колегиалност, но не и приятелство. Ни­кой не говореше много за собствения си живот. В малко­то разговори с колежките си Мария не бе открила нито горчивина, нито вина, нито тъга, а само примирение. Как­то и един странен, предизвикателен поглед, сякаш се гор­дееха със себе си, провокирайки света, независими и са­моуверени. Всяко новопристигнало момиче, което се задържаше една седмица в бара, вече бе считано за „професионалистка" и получаваше инструкции да съдейства за запазването на браковете (проститутката не бива да бъде заплаха за стабилността на едно семейство), никога да не приема покани за срещи извън работното си време, да из­слушва изповеди, като рядко изказва собственото си мне­ние, да стене в момента на оргазма (Мария бе открила, че всички го правят, но в началото не й бяха казали, защото това бе една от тайните на професията), да поздравява по­лицаите на улицата, да заверява редовно трудовата си книжка и да си прави медицински изследвания, и най-накрая да не си задава прекалено много въпроси за морална­та и легалната страна на това, което върши.

Преди пристигането на клиентите Мария често може­ше да бъде видяна с книга и вече бяха започнали да я на­ричат „интелектуалката" на групата. В началото се инте­ресуваха дали не чете любовни истории, но след като ви­дяха, че чете трудни и скучни неща като икономика, пси­хология, а наскоро и книги за управление на ферма, я оста­виха на спокойствие и тя необезпокоявана продължаваше да учи и да си води бележки.

Тъй като имаше много постоянни клиенти и ходеше в „Копакабана" всяка вечер, дори и когато имаше малко по­сетители, Мария спечели доверието на Милан и завистта на колежките си; говореше се, че бразилката е амбициозна, аро­гантна и мисли само как да спечели повече пари. Послед­ното наистина беше вярно, но Мария би искала да запита останалите дали и те не са там със същото намерение.

Така или иначе, клюките не убиват - те са част от жи­вота на всеки, който преуспява. Най-добре беше да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху двете си единствени цели: да се завърне в Бразилия на определена­та дата и да купи ферма.

Мислеше за Ралф Харт от сутрин до вечер и за пръв път една отсъстваща любов я правеше щастлива - макар и да се разкайваше малко, че му го е признала с риск да изгуби всичко. А и какво ли би могла да изгуби, след като не искаше нищо в замяна? Спомни си как сърцето й се бе разтуптяло, когато Милан бе споменал, че той е - или е бил - специален клиент. Какво означаваше това? Почув­ства се измамена, изпитваше ревност.

Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това чо­век не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост.

„Най-силна е онази любов, която може да прояви сла­бостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква - защото и болката е част от един естествен процес." На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усеща­не е част от процеса, който ни помага да се чувстваме доб­ре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смя­таме, че упражнението не дава желания ефект.

Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.

Въпреки това понякога тя си даваше сметка, че се пи­та къде е той, защо не я търси, дали не му се е сторила глупава историята за влакчето и потиснатото желание, да­ли не е избягал завинаги, защото тя му е признала любов-

та си. За да не позволи на тези толкова хубави чувства да се превърнат в страдание, тя си изработи метод: когато си спомнеше за някоя положителна емоция, свързана с Ралф Харт - камината, виното, някоя идея, която би искала да обсъди с него, или чисто и просто сладката тревога кога ще се появи отново, - Мария прекъсваше това, което вър­шеше в момента, усмихваше се на небето и му благода­реше, че е жива и че не очаква нищо от мъжа, когото оби­ча.

А щом сърцето й започнеше да недоволства заради отсъствието му или заради погрешните неща, които бе из­рекла, докато бяха заедно, тя си казваше: „Ти искаш да мислиш за това, така ли? Добре тогава, прави каквото же­лаеш, а аз ще се посветя на по-важни неща."

Мария продължаваше да чете, а когато се разхождаше, обръщаше по-голямо внимание на всичко около себе си: цветове, хора, звуци, най-вече звуци - на собствените си стъпки, на страниците, които разлистваше, на колите, на дочутите откъслечни разговори, и така неприятното чув­ство постепенно изчезваше. А ако се появеше отново след пет минути, тя правеше същото, докато тези спомени, от­начало приети, но после любезно отхвърлени, изчезнеха за по-дълго време.

Една от тези „отрицателни мисли" бе вероятността да не го види повече. С малко практика и много търпение тя успя да я превърне в „положителна мисъл": когато той си тръгне, за нея Женева ще има лицето на мъж с много дъл­га коса и старомодна прическа, детска усмивка и сериозен глас. А ако след много години някой я попиташе как е из­глеждал градът, където е живяла в младостта си, тя би могла да отговори: „Красив, способен да обича и да бъде обичан."

Из дневника на Мария в ден, когато в „Копакабана" има­ше малко клиенти:

След дългото ми общуване с хората, които ид­ват тук, стигнах до извода, че използват секса ка­то някакъв вид дрога: за да избягат от действи­телността, да забравят проблемите си, да се от­пуснат. Но като всички останали наркотици и сексът е вредна и разрушителна практика.

Ако някой иска да се дрогира, независимо дали със секс или с нещо друго, си е негов проблем; по­следствията от действията му ще бъдат добри или лоши в зависимост от това, което той сами­ят е избрал за себе си. Но ако искаме да успеем в живота, трябва да разберем, че онова, което е „поносимо", е съвсем различно от онова, което е „хубаво".

Противно на мнението на моите клиенти сек­сът не може да бъде практикуван по всяко време. Във всеки от нас има скрит часовник и за да пра­вят секс двама души, стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час по едно и също време. А това не се случва всеки ден. Влюбе­ният не е зависим от половия акт, за да се чувст­ва добре. Двама души, които са заедно и се обичат, трябва да сверяват часовниците си с търпение и постоянство, с игри и „театрални" представле­ния, докато разберат, че правенето на секс е мно­го повече от една среща; то е „прегръдка" на ге­ниталиите.

Всичко е от значение. Когато човек живее ин­тензивно, той използва пълноценно цялото си вре­ме и не чувства липсата на секс. Когато прави секс, той го прави поради излишък, защото чаша-

та с вино е толкова препълнена, че прелива, защо­то е абсолютно неизбежно, защото той откликва на повика на живота, защото в този момент, са­мо в този момент той успява да изгуби контрол над себе си.

П.П. Току-що препрочетох написаното: боже господи, ставам прекалено интелектуална!!!