Единайсет минути

Сервитьорката на бара слушаше, изплашена. Химикът като че ли не обръщаше внимание на това, което ставаше. Но може би го бе казала под влияние на алкохола, поради усещането, че скоро ще се превърне отново в провинциал­но бразилско момиче, или заради удоволствието да може да каже открито какво работи и да се посмее на реакциите на шокираните посетители, на критичните погледи, на скандализираните физиономии.

- Разбрахте ли ме добре, господин Харт? От горе до долу, от главата до петите аз съм проститутка и това е най-ценното ми качество, най-голямата ми добродетел!

Той нищо не отговори. Дори не помръдна. Мария усе­ти как възвръща самоувереността си.

- А вие сте художник, който не разбира своите моде­ли. Може би седналият там разсеян химик, който спи в момента, всъщност е железопътен работник. И всички ос­танали хора на вашата картина изобщо не са това, което си мислите. Ако не беше така, никога нямаше да твърди­те, че виждате „особена светлина" в една жена, която, как­то установихте по време на рисуването, НЕ Е НИЩО ДРУ­ГО ОСВЕН ПРОСТИТУТКА.

Последните думи бяха произнесени бавно, на висок глас. Химикът се събуди, а момичето на бара донесе смет­ката.

- Това няма нищо общо с проститутката, а с жената, която си - отговори Ралф също така бавно, но тихо, необръщайки внимание на сметката. - В теб има светлина. Светлината, която се излъчва от силната воля, от някого, който жертва важни неща в името на други, считани от него за по-важни. Очите ти, тази светлина блести в очи­те ти.

Мария се почувства обезоръжена; не бе приела пред­извикателството му. Повярвала бе, че иска само да я съ­блазни. Забранила си бе да мисли - поне през следващи­те деветдесет дни, - че на земята съществуват интересни мъже.

- Виждаш ли тази мастика пред теб? - продължи той. -За теб това е само мастика. Аз обаче, тъй като трябва да съм вътре в нещата, които правя, виждам растението, бу­рите, на които е трябвало да устои, ръката, която го е от­къснала, пътуването с кораб от друг континент дотук, ми­ризмите и цветовете, до които това растение се е докосна­ло и които са станали част от него, преди то да бъде пото­пено в алкохола. Ако някой ден реша да изобразя подобна сцена, ще нарисувам всичко това, въпреки че след като ви­диш картината, ще помислиш, че се намираш пред най-обикновена чаша с мастика.

По същия начин, докато ти гледаше улицата и мисле­ше - уверен съм в това - за Пътя на Сантяго, аз нарису­вах детството и юношеството ти, разбитите ти в мина­лото мечти, мечтите ти за бъдещето, волята ти, която най-силно ме заинтригува. Когато ти погледна картина­та...

Мария изостави отбранителната позиция, знаейки, че ще й е много трудно отново да я заеме впоследствие.

- Видях тази светлина... въпреки че там бе седнала са­мо една жена, която много прилича на теб.

Отново настъпи неловко мълчание. Мария погледна часовника си.

- Трябва да тръгвам след малко. Защо каза, че сексът е досаден?

— Ти трябва да знаеш това по-добре от мен.

- Знам го, защото такава ми е работата. Правя едно и също нещо всеки ден. Но ти си мъж на трийсет години...

- На двайсет и девет...

- ...млад, привлекателен, известен, би трябвало тези неща да те интересуват и да не ти се налага да ходиш на улица „Берн", за да си намираш компания.

- Напротив, налагаше ми се. Правил съм секс с някои твои колежки не защото ми е било трудно да си намеря компания. Проблемът ми се крие в мен самия.

Мария изпита мъничко ревност и се изплаши. Сега разбра, че наистина трябва да си тръгне.

- Това беше последният ми опит. Вече се отказах - ре­че Ралф и започна да прибира пръснатите по земята неща.

- Някакъв физически проблем ли имаш?

- Нямам никакъв проблем. Просто изпитвам безраз­личие.

Не беше възможно.

- Плати сметката! Нека да повървим заедно. Всъщ­ност смятам, че много хора изпитват същото, но никой не си го признава; хубаво би било да поговоря с някого, кой­то е толкова искрен.

Тръгнаха по Пътя на Сантяго, който се изкачваше на­горе, слизаше надолу и стигаше до реката, после до езе­рото, после до планините и свършваше някъде далеч в Ис­пания. Минаваха край хора, които се връщаха от обяд, майки с бебешки колички, туристи, които правеха снимки на хубавата яхта насред езерото, мюсюлмански жени, чи­ито глави бяха обвити в шалове, момчета и момичета, ко­ито бягаха за здраве. Всички тези хора бяха поклонници, търсещи митичния град Сантяго де Компостела, който може би дори не съществуваше, а бе само легенда, в коя­то хората имат нужда да вярват, за да придадат някакъв смисъл на живота си. По пътя, изминат от толкова много хора преди толкова време, сега вървяха един мъж с дълга коса, носещ тежка торба, пълна с четки, бои, платна, мо­ливи, и едно момиче, малко по-младо от него, чиято чан­та бе пълна с книги за управление на ферми. На нито един от двамата не му хрумна да попита защо тръгват заедно на поклонение, тъй като това бе най-естественото нещо на света, той знаеше всичко за нея, въпреки че тя не знаеше нищо за него.

Ето защо реши да попита - нали сега разпитваше за всичко. В началото той скромничеше, но тя знаеше как да изкопчи нещо от един мъж и той накрая й разказа, че е бил женен два пъти (рекорд, като се има предвид, че е на двай­сет и девет години!), много е пътувал, запознавал се е с крале, известни писатели, бил е на незабравими приеми. Роден бе в Женева, но бе живял в Мадрид, Амстердам, Ню Йорк и в един град в Южна Франция, Тарб, който не бил включен в нито една по-голяма туристическа обиколка, но който той обожавал поради близостта на планината и топ­лината в сърцата на неговите жители. Талантът му бил от­крит, когато бил на двайсет години. Някакъв известен тър­говец на художествени произведения се отбил съвсем слу­чайно в един японски ресторант в родния му град, а този ресторант бил украсен с негови картини. Спечелил бе много пари, беше млад, здрав, можеше да прави каквото си поиска, да отиде навсякъде, да се среща с когото поже­лае, изживял бе всички удоволствия, които един човек мо­же да изживее. Занимаваше се с това, което му харесваше, и въпреки всички тези неща, слава, пари, жени, пътешест­вия, беше нещастен и единствената радост в живота му беше работата.

- Сигурно жените са те накарали да страдаш? - попи­та тя и веднага си даде сметка, че въпросът й е глупав, може би го бе прочела в някой наръчник от рода на „Всичко, което жените трябва да знаят, за да завладеят един мъж".

- Никога не са ме карали да страдам. И двата ми брака бяха щастливи. Изневеряваха ми и аз изневерявах, как­то във всяко нормално семейство. Но след като минеше известно време, сексът преставаше да ме интересува. Продължавах да ги обичам, да чувствам липсата им, но сексът... защо всъщност говорим за секс?

- Защото, както каза ти самият, аз съм проститутка.

- Животът ми не е кой знае колко интересен. Живот на художник, който е постигнал успех, докато е още млад, което се среща рядко, и то в живописта, което се среща още no-рядко. Художник, който днес може да нарисува всякаква картина и ще получи добри пари за нея, въпреки че критиците ще се ядосат, тъй като смятат, че само те разбират от изкуство. Хората мислят, че имам отговор за всичко, и колкото повече мълча, за толкова по-умен ме смятат.

Той продължи да разказва живота си: всяка седмица го канели на някакво събитие някъде по света. Имал агентка, която живеела в Барселона - знае ли Мария къде се нами­ра този град? Да, Мария знаеше, намира се в Испания. Въпросната агентка се занимавала с всичко, което е свър­зано с пари, покани, изложби, но никога не го принужда­вала да прави неща, които не му харесват, понеже след много години труд били постигнали известна стабилност на пазара.

- Интересна ли ти е моята история? - попита той, а в гласа му прозвуча нотка на несигурност.

- Бих казала, че е много различна история. Мнозина биха искали да са на твое място.

Ралф поиска да научи повече за Мария.

- Аз мога да бъда три различни жени в зависимост от това какво търсят мъжете. Наивното момиченце, което гледа мъжа с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Фаталната жена, ко­ято веднага атакува онези, които се чувстват несигурни, и действайки по този начин, взема нещата в свои ръце и мъжете се отпускат, тъй като вече няма за какво да се трево­жат.

И най-накрая Отзивчивата майка, която дава съвети и изслушва - с вид на човек, който всичко разбира - исто­рии, които влизат през едното й ухо и излизат през друго­то. Коя от трите искаш да опознаеш?

- Теб самата.

Мария разказа всичко, защото изпитваше нужда да го разкаже - правеше го за пръв път, откакто бе напуснала Бразилия. Накрая откри, че въпреки необичайната профе­сия не й се бе случило нищо вълнуващо освен седмицата в Рио де Жанейро и първия месец в Швейцария. От къщи отиваше на работа, от работа се прибираше вкъщи - и ни­що повече.

Когато свърши разказа си, седяха в друго кафене, нами­ращо се този път в другата част на града, далеч от Пътя на Сантяго, и всеки размишляваше върху съдбата на другия.

- Липсва ли нещо? - попита тя.

- Трябва да си кажем „до скоро".

Да. Защото този следобед не беше като другите. Тя се чувстваше разтревожена, напрегната поради това, че бе отворила една врата и не знаеше как да я затвори.

- Кога ще мога да видя картината?

Ралф й подаде визитната картичка на агентката си в Барселона.

- Обади й се след шест месеца, ако все още си в Евро­па. Изложбата „Лицата на Женева", която включва порт­рети на прочути и на съвсем неизвестни хора, ще бъде по­казана за пръв път в една галерия в Берлин. След това ще обиколи Европа.

Мария си спомни за календара, за деветдесетте дни, които оставаха, за опасността, която би могла да крие вся­ка една връзка.

„Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живяла? Да рискувам в този миг, да

кажа, че това е най-хубавият следобед, който съм прека­рала в този град? Да му благодаря, че ме е изслушал, без да критикува или да прави забележки? Или чисто и прос­то да облека ризницата на силната жена с особена светли­на и да си тръгна, без да казвам нищо?"

Докато вървяха по Пътя на Сантяго и тя разказваше собствения си живот, се чувстваше щастлива. Би могла да спре дотук - все пак бе получила голям подарък от съдбата.

- Ще те потърся - каза Ралф Харт.

- Не го прави! Скоро ще си тръгна за Бразилия. А и няма какво да добавим повече.

- Ще те потърся като клиент.

- За мен това ще бъде унижение. — Ще те потърся, за да ме спасиш.

Още в самото начало той бе споменал за безразличие­то си към секса. Прииска й се да му каже, че и тя изпитва същото, но се овладя - и без това бе отишла твърде далеч, по-разумно бе да замълчи.

Колко трогателно! Отново я бе заговорило момче, но не за да й поиска молив, а малко компания. Вгледа се в миналото си и за пръв път прости на самата себе си: вина­та не беше нейна, а на неувереното в себе си хлапе, което се бе отказало след първия опит. Бяха деца, а децата по­стъпват точно така - нито тя, нито момчето бяха виновни и това й донесе голямо облекчение, почувства се по-добре, не бе пропуснала първия шанс в живота си. Всички го правят, това е част от пътя на себеопознаването, който чо­вешкото същество изминава в търсене на другата част от себе си, това е нещо обикновено.

Сега обаче ситуацията беше различна. Колкото и осно­вателни да бяха причините, които би могла да изтъкне (отивам в Бразилия, работя в един бар, нямаме време да се опознаем добре, не искам да правя секс с теб, любовта не ме интересува, искам да науча как се управлява ферма,нищо не разбирам от живопис, живеем в различни свето­ве), животът й отправяше предизвикателство. Не беше ве­че дете, трябваше да избира.

Предпочете да не отговори. Стисна ръката на художника, какъвто беше обичаят в тази страна, и си тръгна към къщи. Ако той наистина беше мъжът, който й се искаше да бъде, нямаше да се обезкуражи от нейното мълчание.

Откъс от дневника на Мария, написан в същия този ден:

Когатo същата вечер тя влезе в „Копакабана", той беше там и я чакаше. Беше единственият клиент. Милан, който следеше с известно любопитство живота на бразилката, си помисли, че е изгубила битката.

- Ще пиеш ли нещо?

- Трябва да работя. Не мога да си губя времето.

- Аз съм клиент. Правя ти професионално предложе­ние.

Този мъж, който целия следобед в кафенето изглежда­ше толкова самоуверен, който боравеше толкова добре с четката, срещаше се с велики личности, имаше агентка в Барселона и сигурно печелеше много пари, сега показва­ше уязвимостта си; беше попаднал в неподходяща среда, не се намираше вече в романтичното кафене близо до Пъ­тя на Сантяго. Очарованието на следобеда изчезна.

- И тъй, ще пиеш ли нещо?

- Ще пия, но не сега. Днес съм заета с клиенти, които ме очакват.

Милан чу края на изречението; излъгал се бе, момичето не бе попаднало в капана на любовните обещания. Въпре­ки това към края на същата тази вечер с оскъдна клиентела той се запита защо тя бе предпочела компанията на старец, на посредствен счетоводител и на застрахователен агент.

Всъщност проблемът беше неин. След като си плаща­ше комисионната, не бе той човекът, който да решава с ко­го тя да прави секс и с кого не.

Из дневника на Мария, след вечерта, прекарана със старе­ца, счетоводителя и застрахователния агент:

Какво иска този художник от мен? Не разбира ли, че сме от различни страни, с различна култу­ра, от различен пол? Или си мисли, че аз знам по­вече за удоволствието от него и иска да научи не­що от мен?

Защо не ми каза нищо друго освен „аз съм кли­ент"? Нима му бе толкова трудно да ми каже „липсваше ми" или „прекарахме заедно прекрасен следобед ". Аз щях да му отговоря по същия начин (нали съм професионалистка!), но той е длъжен да разбере, че съм неуверена, защото съм жена, и съм уязвима, въпреки че в бара съм друг човек.

Той е мъж. Освен това е и артист: длъжен е да знае, че основната цел на човешкото същество е да разбере тоталната любов. Любовта не е в дру­гия, тя е в самите нас; ние я събуждаме. Но за да я събудим, се нуждаем от другия. Вселената при­добива смисъл само когато намерим някого, с ко­гото да споделим нашите емоции.

Той е изморен от секс? И аз, но в същото време нито той, нито аз знаем какво е секс. В нас посте­пенно умира едно от най-важните неща в живо­та - затова трябва да бъда спасена от него, тряб­ва да го спася, но той не ми остави правото на из­бор.

Беше изплашена. Започваше да разбира, че след тол­кова месеци на самоконтрол напрежението, душевните трусове, вулканът в душата й бяха готови да изригнат, и в мига, когато това се случеше, тя нямаше да може да конт­ролира повече чувствата си. Какъв бе този художник, кой­то може би я бе излъгал за живота си и с когото бе прека­рала само няколко часа, без да я докосне, без да се опита да я съблазни - нима можеше да има нещо по-лошо от това?

Защо усещаше в сърцето си признаци на тревога? За­щото смяташе, че той изпитва същото - сигурно обаче се заблуждаваше. Ралф Харт искаше да се срещне с жена, ко­ято да е в състояние да разпали огъня, който почти бе из­гаснал; искаше да я превърне в своята велика богиня на секса, с нейната „особена светлина" (поне в това изглеж­даше искрен), готова да вземе ръцете му в своите и да му покаже пътя, по който той да се върне към живота. Едва ли Ралф Харт можеше да си представи, че Мария изпитва­ше същото безразличие, че и тя имаше проблеми (дори след като бе правила секс с толкова много мъже, никога не бе достигнала до оргазъм по време на половия акт) и че същата тази сутрин бе кроила планове за триумфалното си завръщане в родината.

Защо мислеше за него? Защо мислеше за някого, кой­то в същия този момент може би рисуваше друга жена, казвайки й, че в нея има особена „светлина" и че може да се превърне в неговата богиня на секса?

„Мисля за него, защото имах възможността да разго­варям."

Смешна причина! Нима мислеше и за библиотекарката? Не, разбира се. Мислеше ли за Ния, филипинката, единствената от всички момичета в „Копакабана", с която можеше отчасти да споделя чувствата си? Не, не мисле­ше. А с тях двете се виждаше често и компанията им й бе приятна.

Опита се да насочи вниманието си към горещината на­вън или към супермаркета, в който не бе успяла да напа­зарува предишния ден. Написа дълго писмо на баща си, пълно с подробности във връзка с фермата, която би ис­кала да купи - това щеше да зарадва семейството й. Не му писа точната дата на завръщането си, но намекна, че ще е скоро. Спа, събуди се, отново заспа и отново се събуди. Разбра, че книгата за управление на ферми сигурно е мно­го добра за швейцарците, но не става за бразилците - жи­вееха в два съвсем различни свята.

Следобеда усети, че душевните трусове, вулканът, напрежението в нея постепенно намаляваха. Поотпусна се; и друг път й се бе случвало да се увлече така внезапно по някой мъж, като за щастие чувството изчезваше още на другия ден и светът отново ставаше съшият. Имаше роди­тели, които я обичаха, един мъж, който я очакваше и кой­то й пишеше много често, разказвайки й колко се е разрас­нал магазинът за платове. Дори и да решеше да вземе са­молета още тази вечер, Мария имаше достатъчно пари, за да купи поне една ферма. Бе преодоляла най-тежкия пери­од, езиковата бариера, самотата, първия ден в ресторанта с арабина, начина, по който бе успяла да накара душата си да не протестира срещу това, което правеше с тялото си. Бе открила мечтата си и бе способна на всичко, за да я постигне. Впрочем тази мечта не включваше мъже. Или поне не включваше мъже, които не говорят майчиния й език и не живеят в родния й град.

Когато душевният трус премина, Мария разбра, че от­части вината е и нейна. Защо не му бе казала още в онзи миг:„Аз съм точно толкова самотна и нещастна, колкото и ти, вчера ти видя в мен „светлина" и това беше най-ху­бавото и най-искреното нещо, което ми е казвал някой мъж след пристигането ми тук."

По радиото бяха пуснали една стара песен: „Любовта ми умира преди още да се е родила". Това беше точно ней­ният случай, нейната съдба.

Откъс от дневника на Мария, два дни след като нещата се върнаха към нормалния си ход:

Когато човек е влюбен, той престава да се хра­ни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя раз­рушава всичко старо, което среща по пътя си.

Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживе­лите неща.

Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да на­мерят в любовта решения за всичките си пробле­ми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евен­туалното си нещастие. Намират се или в посто­янна еуфория, тъй като им се е случило нещо чу­десно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.

Да избягаш от любовта или сляпо да й се отда­деш - кое от двете е no-малко разрушително?

Не знам.

На третия ден, сякаш възкръснал от света на мърт­вите, Ралф Харт се появи отново - дори бе закъснял мал­ко, тъй като Мария вече разговаряше с някакъв клиент. Когато го видя обаче, тя любезно каза на другия, че не й се танцува и че чака някого.

Едва тогава си даде сметка, че го е очаквала през цяло­то време. И в този миг прие всичко, което съдбата бе по­ставила на пътя й.

Не се възпротиви, дори бе доволна, можеше да си по­зволи този лукс, защото един ден щеше да напусне Жене­ва, знаеше, че подобна любов е невъзможна, и въпреки то­ва, понеже не очакваше повече нищо, щеше да получи всичко, на което все още се надяваше на този етап от жи­вота си.

Ралф я попита дали иска да пие нещо и Мария си поръ­ча плодов коктейл. Собственикът на бара, давайки си вид, че е зает с миенето на чаши, погледна неразбиращо към бразилката: какво ли я бе накарало да промени намерени­ята си? Надяваше се, че тя няма да отпрати клиента, след като си изпие коктейла, и се зарадва, когато той я заведе на дансинга. Спазваха ритуала, нямаше причина за при­теснение.

Мария усещаше ръката му на кръста си, лицето му, до­лепено до нейното. Слава богу, че музиката беше много силна и не позволяваше какъвто и да е разговор. Един плодов коктейл не стигаше, за да придобие смелост, и малкото думи, които размениха, бяха съвсем банални. Се­га всичко беше въпрос на време: щяха ли да отидат в хо­тел? Щяха ли да правят секс? Сигурно нямаше да е труд­но, след като той бе казал, че не се интересува от секс, ще­ше да й се наложи чисто и просто да изпълни професио­налните си задължения. Това щеше да изтрие у нея и най-малката следа от евентуална любов - и тя самата не зна­еше защо се бе измъчвала толкова след първата им среща. Тази вечер Мария щеше да бъде Отзивчивата майка. Ралф Харт беше само елин отчаян мъж, като него имаше милиони други мъже. Ако изиграеше добре ролята си, ако успееше да следва плана, който бе начертала за самата се­бе си, откакто бе започнала да работи в „Копакабана", ня­маше защо да се притеснява. Много бе рисковано да до­пусне до себе си този мъж, особено сега, когато усещаше миризмата му - и тя й харесваше, - докосването му - и то й харесваше, - и бе открила, че го очаква - а това вече не й харесваше.

За четирийсет и пет минути вече бяха изпълнили целия ритуал и мъжът се приближи до съдържателя на бара.

- Ще я взема за цялата вечер. Ще платя като за трима клиенти.

Собственикът вдигна рамене и отново си помисли, че бразилското момиче накрая ще падне в капана на любов­та. Мария на свой ред се изненада: не знаеше, че Ралф Харт познава толкова добре правилата.

- Хайде да отидем у дома.

„Може би това е най-доброто решение", помисли си тя. И въпреки че подобно нещо беше против всички наставле­ния на Милан, в този случай тя реши да направи изключе­ние. Освен че щеше да разбере дали е женен, или не, щеше да види как живеят прочутите художници и някой ден мо­жеше да напише нещо за вестника в родния си град - за да разберат всички, че по време на престоя си в Европа се е движила в интелектуални и артистични кръгове.