Единайсет минути

„Какво абсурдно оправдание!"

Половин час по-късно те пристигнаха в едно селце, ко­ето се казваше Колони и се намираше недалеч от Женева; имаше си всичко - църква, хлебарница, кметство. А той самият живееше в истинска къща на два етажа, а не в апартамент! Първата й преценка: сигурно има много пари! Втората й преценка: ако беше женен, нямаше да се осмели да я доведе тук, защото винаги има любопитни хора.И тъй, беше богат и неженен.

Влязоха в коридор с едно стълбище, което водеше към втория етаж, но те продължиха направо и стигнаха до две­те стаи, които гледаха към градината зад къщата. В една­та от стаите имаше голяма маса, а стените бяха покрити с картини. В другата стая имаше няколко дивана, столове, етажерки, пълни с книги, мръсни пепелници, чаши, които са били използвани отдавна, но още стояха тук.

- Мога да направя кафе.

Мария завъртя глава в знак на несъгласие. Не, не мо­жеш да направиш кафе. Все още не можеш да се отнасяш с мен по по-различен начин. Отправям предизвикателство към собствените си демони, като правя точно обратното на това, което си обещах. Но нека не избързваме; днес ще изиграя ролята на проститутка, приятелка или Отзивчива майка, въпреки че в душата си съм Дете, което се нуждае от милувка. Накрая, когато всичко свърши, можеш да ми направиш кафе.

- В дъното на градината е студиото ми, там е и душа­та ми. А тук, между всички тези картини и книги, са мозъ­кът ми и мислите ми.

Мария се замисли за собствения си дом. Нямаше гра­дина в дъното на двора. Нямаше и книги, с изключение на взетите от библиотеката, тъй като не беше нужно да хар­чи пари за нещо, което би могла да получи безплатно. Нямаше и картини, само един плакат на Цирка на акробатите от Шанхай, чиито представления тя мечтаеше да гледа.

Ралф взе бутилката с уиски и предложи да й налее.

- Не, благодаря.

Той си наля и изпразни чашата наведнъж - без да сло­жи лед, без да губи време. Заговори на интелектуални те­ми, но Мария знаеше, че колкото и интересен да й се стру­ваше разговорът, този мъж се страхуваше от онова, което щеше да се случи, след като сега бяха вече сами. Мария отново владееше положението.

Ралф си наля още едно уиски и сякаш между другото спомена:

- Имам нужда от теб.

Пауза. Дълго мълчание. Не му помагай да наруши мълчанието, нека да видим как ще продължи.

- Имам нужда от теб, Мария. В теб има светлина, въ­преки че все още не ми вярваш и смяташ, че се опитвам чисто и просто да те съблазня с този разговор. Не ме пи­тай: „Защо аз? Какво толкова особено има в мен?" В теб няма нищо особено, нищо, което да мога да обясня на са­мия себе си. Но - такива са мистериите на живота - не съм в състояние да мисля за нищо друго.

- Нямаше да те питам това - излъга тя.

- Ако се постарая да намеря обяснение, бих казал след­ното: жената, която е пред мен, е успяла да преодолее стра­данието и да го превърне в нещо положително, в творческо начало. Но това не е достатъчно, за да обясни всичко.

Ставаше все по-трудно да се измъкне. Той продължи: — Ами аз? С цялата ми творческа енергия, с всичките ми картини, за които си съперничат и които желаят да имат галерии от целия свят, с моята осъществена мечта, с мое­то селце, което знае, че съм разглезено дете, с моите жени, които никога не се опитват да измъкнат от мен издръжка или нещо подобно, с доброто ми здраве, хубавата ми външ­ност, с всичко това, за което един мъж може само да мечтае? Ето ме тук пред една жена, която срещнах в едно ка­фене и с която прекарах само един следобед, и на която казвам: „Имам нужда от теб." Знаеш ли какво е самота?

- Знам какво е.

- Но не знаеш какво е да си самотен, когато имаш въз­можност да бъдеш с когото си поискаш, когато получа­ваш всяка вечер покана за някой прием, коктейл, театрал­на премиера. Когато телефонът ти непрекъснато звъни и те търсят жени, които обожават картините ти, които ти казват, че биха искали да вечерят с теб - те са красиви, ин­телигентни, възпитани. Но нещо те отблъсква от тях и ти казва: не отивай! Няма да се забавляваш. Ще прекараш още една вечер, опитвайки се да ги впечатлиш, ще израз­ходваш енергията си, за да доказваш на самия себе си, че можеш да съблазниш целия свят.

И тъй, оставам си в къщи, влизам в ателието си, търся светлината, която видях в теб, защото успявам да я видя само когато работя.

- Нима бих могла да ти дам нещо, което нямаш? - от­върна тя, чувствайки се малко унизена поради това, което бе споменал за другите жени, но нали в крайна сметка той бе платил, за да бъде тя до него.

Ралф изпи третото си уиски. Мария проследи мислено алкохола, който пареше гърлото и стомаха му, влизаше в кръвта му и го изпълваше със смелост. Тя също се почув­ства пияна, въпреки че не бе пила нито капка. Гласът на Ралф Харт прозвуча по-уверено.

- Добре. Не мога да купя любовта ти, но ти каза, че знаеш всичко за секса. Научи ме тогава. Или пък ми раз­кажи нещо за Бразилия. Независимо какво, стига да мога да постоя до теб.

Ами сега?

- Познавам само два града в Бразилия: родния си град и Рио де Жанейро. Колкото до секса, не вярвам, че мога да те науча на нещо. Вече съм почти на двайсет и три, ти си само с шест години по-възрастен от мен, но знам, че си живял много по-интензивно. Познавам мъже, които ми плащат, за да правя това, което те искат, а не това, което искам аз.

- Вече съм правил всичко, което един мъж може да си мечтае да прави с една, две, дори с три жени едновремен­но. Не знам обаче дали съм научил много.

Отново настъпи мълчание, но този път беше ред на Мария да заговори. Той не й помогна - така както и тя не му бе помогнала преди това.

- Като професионална проститутка ли искаш да се държа?

- Искам да се държиш както на теб ти харесва.

Не, не бе възможно той да го е казал, защото именно това желаеше да чуе тя. Отново усети душевния трус, вул­кана, бурята. Невъзможно беше да се измъкне от собстве­ния си капан, щеше да изгуби този мъж, без никога да го е имала наистина.

- Ти знаеш как, Мария. Научи ме! Може би това ще ме спаси, ще спаси и теб, ще ни върне обратно към живота. Имаш право, по-възрастен съм от теб само с шест годи­ни, но въпреки това изживяното от мен стига за няколко живота. Житейският ни опит е съвсем различен, но и два­мата сме отчаяни. Единственото, което ни успокоява, е да сме заедно.

Защо й казваше тези неща? Не бе възможно и въпреки това беше истина. Бяха се видели само веднъж и вече се нуждаеха един от друг. А какво би станало, ако продължат да се срещат - истинска катастрофа! Мария бе умна жена, бе чела много през последните месеци, наблюдавала бе поведението на хората; имаше цел в живота, но имаше съ­що така и душа, която трябваше да опознае, за да открие в нея „светлината".

Уморена бе да продължава да бъде такава, каквато бе, и въпреки че предстоящото завръщане в Бразилия бе интересно предизвикателство, тя все още не бе научила всичко. Ралф Харт беше приел много предизвикателства, бе научил всичко, а сега искаше от едно момиче, от една проститут­ка, от една Отзивчива майка да го спаси. Какъв абсурд!

И други мъже преди него се бяха държали по същия начин. Мнозина не бяха успели да получат ерекция, други искаха от нея да се държи с тях като с деца, трети й казва­ха, че я искат за съпруга, тъй като ги възбуждала мисълта да знаят, че жена им е имала много любовници. Въпреки че все още не се бе срещала с нито един от „специалните клиенти", вече бе открила необятната вселена от фанта­зии, в които живее човешката душа. Всеки обаче бе свик­нал със своя свят и никога не казваше „отведи ме оттук". Напротив, искаха да заведат в своя свят Мария.

И макар че всички тези мъже винаги й бяха давали малко пари и бяха отнемали цялата й енергия, не бе въз­можно тя да не е научила нищо. Впрочем, ако някой от тях наистина търсеше любовта и ако сексът беше само част от това търсене, как би желала тя да се държат с нея? Какво би трябвало да се случи на първата среща?

Какво наистина би искала да се случи?

- Да получа подарък - каза Мария.

Ралф Харт не разбра. Подарък? Той вече й бе платил предварително в таксито за цялата вечер, тъй като позна­ваше правилата. Какво искаше да каже Мария с това?

Изведнъж тя си бе дала сметка, че в настоящия миг е открила какво трябва да изпитат един мъж и една жена. Хвана го за ръцете и го заведе в една от стаите.

- Няма да се качваме в спалнята - каза Мария. Изгаси почти всички лампи, седна на килима и поиска

той да седне срещу нея. Забеляза, че в стаята има камина.

- Запали камината!

- Но сега е лято.

- Запали камината! Ти искаш аз да насочвам стъпките ни тази вечер, точно това и правя.

Тя го погледна непреклонно, надявайки се той да от­крие отново нейната „светлина". И Ралф я откри, защото отиде в градината, донесе оттам няколко цепеници, намокрени от дъжда, сложи в камината няколко стари вест­ника, за да изсуши огънят цепениците, и ги запали. Оти­де до кухнята, за да си налее още уиски, но Мария го спря.

- Ти попита ли ме какво искам?

- Не те попитах.

- Знай тогава, че човекът, с когото си, трябва да съ­ществува. Помисли за него! Помисли дали той не иска уиски, джин или кафе! Попитай го какво иска!

- Какво искаш да пиеш?

- Вино. Бих желала и ти да пиеш същото.

Той остави бутилката с уиски и се върна с бутилка ви­но. Цепениците вече се бяха разгорели; Мария изгаси малкото лампи, които светеха, и сега стаята бе сгрявана единствено от пламъците. Държеше се така, сякаш открай време знае коя е първата крачка: да признаеш правото на съществуване на другия, да знаеш, че той е тук.

Отвори чантата си и намери в нея писалка, която бе ку­пила в един супермаркет. Но и всеки друг предмет би мо­гъл да й послужи.

- Това е за теб. Когато я купих, исках да имам нещо, с което да си записвам идеите във връзка с управлението на фермите. Използвах я два дни, работих доста и се измо­рих. В нея се съдържа част от потта ми, от концентрация­та ми, от волята ми и сега ти я подарявам.

Тя постави нежно писалката в ръката на Ралф.

- Вместо да ти купя нещо, което ти наистина би искал да имаш, давам ти нещо, което наистина е мое. Подарък в знак на уважение към човека, който е пред мен, с който го моля да разбере колко е важно за мен да бъда до него. Се­га този човек притежава една малка част от мен самата, която му подарих съвсем спонтанно и доброволно.

Ралф стана, отиде до етажерката и се върна с някакъв предмет в ръка, който подаде на Мария.

- А това е вагон от електрическо влакче, което имах като дете. Не ми беше позволено да си играя с него сами­чък, понеже баща ми казваше, че влакчето било скъпо, американско. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам той да благоволи да сглоби влакчето в средата на стаята, но обикновено в неделя по цял ден слушаше опери. Ето защо влакчето оцеля, но в детството ми то не ми носеше никаква радост. Там горе пазя всички релси, локомотива, къщите, дори и книжката с упътването; защото имах влак­че, което не беше мое, с което не играех.

По-добре щеше да е да го бях счупил заедно с всички останали играчки, които съм получавал и за които дори не си спомням, защото стремежът към разрушение е част от начина, по който детето открива света. Този непокътнат влак обаче винаги ми напомня за една част от детството ми, която не съм изживял, защото е била твърде ценна или пък твърде претоварена с работа за баща ми. Или мо­же би защото всеки път, когато сглобяваше влакчето, той се страхуваше да не би да прояви обичта си към мен.

Мария се загледа в огъня. Случваше се нещо важно -и то не се дължеше нито на виното, нито на приятната об­становка, а на размяната на подаръците.

Ралф също се обърна към камината. Седяха мълчали­ви, слушайки пращенето на пламъците. Пиеха вино и ся­каш не беше нужно да говорят, да казват каквото и да би­ло, да правят нещо. А само да стоят тук, един до друг, и да гледат в една и съща посока.

- В моя живот има много непокътнати влакчета - каза Мария след дълга пауза. - Едно от тях е сърцето ми. И аз играех с него само когато другите поставяха релсите, а те невинаги го правеха в подходящия момент.

- Но ти си обичала.

- Да, обичала съм. Много съм обичала. Толкова съм

обичала, че когато моята любов ми поиска подарък, се из­плаших и избягах.

- Не разбирам.

- Не е и нужно. Уча те на нещо, което и аз самата едва сега открих. Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял.

Сега аз поемам върху себе си част от миналото ти, а ти имаш малко от моето настояще. Колко е хубаво!

Изрече всичко това, без да се замисля, без да се учуд­ва на поведението си, сякаш открай време знаеше, че точ­но така трябва да постъпи. Стана бавно, взе си сакото от закачалката и целуна Ралф Харт по бузата. Той дори не се бе опитал да стане от мястото, където седеше, хипнотизи­рай от огъня, мислейки вероятно за баща си.

- Никога не съм знаел защо пазя този вагон. Едва днес разбрах: за да ти го дам в една вечер със запалена камина. Сега къщата стана по-приветлива.

Каза, че на другия ден ще подари останалите неща -релсите, локомотива, таблетките, от които се образуваше пушек - на някое сиропиталище.

- Може би сега този влак е голяма рядкост, тъй като не се произвежда повече, и сигурно струва много пари -отбеляза Мария, но веднага след това съжали за думите си. Касаеше се за нещо съвсем различно, за това колко много ни струва понякога раздялата с някакъв предмет.

И за да не каже пак нещо неуместно, тя отново го це­луна по бузата и тръгна към вратата. Той продължаваше да гледа огъня и Мария деликатно го помоли да дойде да й отвори.

Ралф стана и тя му обясни, че й е приятно да го гледа как наблюдава огъня, но бразилците вярват в следното су­еверие: когато са на гости за пръв път у някого, не бива самите те да отварят вратата на тръгване, защото, ако го сторят, никога повече няма да се върнат в този дом.

- А аз искам да се върна.

- Въпреки че не си съблякохме дрехите и аз не те об­ладах, дори не те докоснах, ние се любихме.

Тя се засмя. Той й предложи да я закара в къщи, но Ма­рия отказа.

- Ще дойда утре в „Копакабана".

- Не го прави! Изчакай една седмица. Научих, че най-трудно е да чакаш, и искам да свикна с това; да знам, че си с мен дори когато не си до мен.

Тя отново крачеше в студената и тъмна нощ, както ве­че бе правила много пъти в Женева; обикновено тези раз­ходки бяха свързани с тъга, със самота, с желанието да се върне в Бразилия, с носталгията по езика, на който от много време не говореше, с финансови изчисления, с ра­ботно време.

Днес обаче тя вървеше, за да срещне себе си, да открие жената, която в разстояние на четирийсет минути бе седя­ла пред огъня заедно с един мъж и бе пълна със светлина, мъдрост, опит, очарование. Бе видяла лицето на тази же­на преди време, когато се разхождаше край езерото и мис­леше дали да избере, или не един начин на живот, който не беше нейният - и в същия този следобед жената се бе усмихнала много тъжно. За втори път бе видяла лицето й в едно сгънато платно и сега отново усещаше присъстви­ето й. Хвана такси едва когато това вълшебно присъствие изчезна и я изостави, както правеше винаги.

По-добре да не мисли за случилото се, за да не помра­чи спомена за него, да не позволи на тревогата да измес­ти всичко прекрасно, което току-що бе преживяла. А ако другата Мария съществуваше, тя щеше да се появи в под­ходящия момент.

Откъс от дневника на Мария, писан в нощта, когато тя по­лучи вагона от влакчето:

Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент ната­тък следват най-различни реакции, мъжът и же­ната се включват в играта, но онова, което се е случило преди това - привличането, което ги е съ­брало, - не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид.

Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, из­живяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване.

Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възмож­ност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка се­кунда.

През следващите дни Мария отново попадна в капа­на, който толкова много се бе стремила да избегне - но не се чувстваше нито тъжна, нито разтревожена. Напротив: след като вече нямаше какво да губи, беше свободна.

Знаеше, че колкото и романтична да бе ситуацията, един ден Ралф Харт ще разбере, че тя е само проститутка, а той - уважаван художник. Че тя живее в далечна страна, която постоянно е в криза, докато той живее в рая, а жи­вотът му е организиран и защитен още от раждането му. Той бе получил образованието си, посещавайки най-доб­рите колежи и музеи в света, докато тя едва бе завършила средно образование. В края на краищата подобни мечти не траят дълго, освен това Мария бе живяла достатъчно, за да разбере, че действителността се разминава с мечти­те й. Най-голямата й радост в момента бе да заяви на действителността, че не се нуждае от нея и не зависи от нещата, които се случват, за да бъде щастлива.

„Господи, колко съм романтична."

През следващата седмица тя се опита да открие какво би накарало Ралф Харт да се чувства щастлив; той й бе възвърнал достойнството и „светлината", които тя смята­ше за безвъзвратно изгубени. Единственият начин да му се отблагодари беше чрез това, което той смяташе, че за нея е най-важното: секса. И тъй като в рутината на „Копакабана" нямаше кой знае какво разнообразие, тя реши да потърси други източници.

Изгледа няколко порнографски филма и отново не от­кри нищо интересно - с изключение понякога на разлика­та в броя на партньорите. Тъй като филмите не й помогна­ха особено, за пръв път, откакто бе дошла в Женева, тя ре­ши да си купи книги, въпреки че не смяташе за особено практично да пълни дома си с неща, които щеше да про­чете само веднъж. Отиде в една книжарница, която бе ви­дяла, разхождайки се с Ралф по Пътя на Сантяго, и попи­та дали имат нещо на тази тема.

- О, много неща - отвърна младата продавачка. - Като че ли хората се интересуват само от това. Освен в специал­ния отдел във всички книги, които виждате, има поне по ед­на секс сцена. Дори и сексът да е скрит зад красиви любов­ни истории или зад сериозни научни трудове върху човеш­кото поведение, факт е, че хората мислят само за това.

С нейния богат опит Мария знаеше, че момичето се заблуждава: хората искаха да мислят по този начин, защо­то смятаха, че целият свят се интересува само от тази те­ма. Подлагаха се на диети, използваха перуки, стояха с ча­сове във фризьорските салони или фитнес залите, облича­ха се предизвикателно, опитваха се да разпалят желаната искра - и какво от това? Когато стигнеха до секса, единай­сет минути и край. Никакво въображение, нищо, което да ги отведе в рая; за кратко време искрата угасваше и няма­ше какво да разпалва огъня.

Безсмислено бе да спори с русото момиче, което мис­леше, че светът може да бъде обяснен в книгите. Попита къде се намира специалният отдел и там откри най-раз­лични заглавия за гейове, лесбийки, монахини, които раз­криваха скандални неща за Църквата, илюстровани книги с ориенталски техники, показващи много неудобни пози. Заинтересува я само една книга: „Свещеният секс". Може би тя поне щеше да е различна.

Купи я, прибра се вкъщи, пусна си радиото на стан­ция, която винаги й помагаше да мисли (защото музика­та беше бавна), разгърна книгата и забеляза, че в нея има много илюстрации с пози, които биха могли да зае­мат единствено цирковите акробати. Текстът беше доса­ден.

Мария бе научила достатъчно в своята професия, за да разбере, че не всичко в живота се свежда до позата, която ще заемеш, когато правиш секс, и че в повечето случаи разнообразието идва по естествен път, несъзнателно, по­добно на стъпките на някакъв танц. Въпреки това се опи­та да се съсредоточи върху това, което четеше.

Два часа по-късно си даде сметка за две неща.

Първо, че трябва веднага да вечеря, тъй като беше вре­ме да тръгва за „Копакабана".

Второ, че човекът, който е написал книгата, не разби­ра нищо, абсолютно НИЩО от секс. Твърде много тео­рия, ориенталски техники, излишни ритуали, глупави предложения. Прочете, че авторът е медитирал в Хималаите (трябваше да разбере къде се намират), посещавал бе курсове по йога (бе чувала за тях), прочел бе много по въпроса, тъй като цитираше най-различни автори, но не бе разбрал основното. Сексът не е теория, запален та­мян, точки на докосване, поклони и метани. Как бе въз­можно този човек (оказа се, че е жена) да се осмелява да пише по тема, която дори и Мария, въпреки че работеше точно в тази област, не познаваше добре? Може би вина­та трябваше да се търси в Хималаите или в нуждата да се усложнява нещо, чиято красота се дължи на просто­тата и на страстта. Щом тази жена бе успяла да публи­кува и да продава една толкова глупава книга, защо тя да не се замисли сериозно над своята книга „Единайсет ми­нути"? Текстът нямаше да звучи нито цинично, нито фалшиво - щеше само да разказва нейната история, ни­що повече.

Но Мария нямаше нито време, нито бе истински заин­тересувана от това; трябваше да съсредоточи цялата си енергия, за да възвърне радостта на Ралф Харт и за да на­учи как се управляват ферми.

Откъс от дневника на Мария, написан веднага след като захвърли скучната книга:

Понякога животът е голям скъперник - човек пре­карва дни, седмици, месеци, дори години, без да изживее нещо ново. От друга страна, след като отвори някоя вра­та - а именно такъв бе случаят на Мария с Ралф Харт, -през нея нахлува една истинска лавина. В даден момент нямаме нищо, а в следващия получаваме повече, отколко­то можем да понесем.