Единайсет минути

Два часа след като беше затворила дневника си, Мария отиде на работа, където беше повикана от съдържателя Милан.

- Е, спа ли с оня художник?

Той вероятно бе известен в заведението. Мария бе раз­брала това, когато бе видяла Ралф да плаща точната сума за трима клиенти, без да попита за цената. Тя само кимна утвърдително, стремейки се по този начин да създаде из­вестна тайнственост, нещо, на което Милан не обърна ни­какво внимание, тъй като той познаваше този живот по-добре от нея.

- Сигурно вече си готова за следващата стъпка.Има един специален клиент, който отдавна се интересува от теб. Досега му отговарях, че нямаш достатъчно опит, и той го вярваше, но може би вече е време да опиташ.

Специален клиент ли?

- И какво общо има това с художника?

- Той също е специален клиент.

И така, всичко, което беше правила с Ралф Харт, вече е било изпробвано и направено от някоя нейна колежка. Прехапа устни и не каза нищо - беше преживяла една прекрасна седмица и не можеше да забрави какво бе напи­сала в дневника.

- И с него ли трябва да направя същото?

- Не знам какво сте правили, но ако днес някой ти предложи питие, не приемай. Специалните клиенти пла­щат по-добре и няма да съжаляваш.

Вечерта започна както обикновено. Тайландките отно­во седяха заедно, колумбийките пак бяха със същия израз на жени, които знаят всичко, трите бразилки, в това число и Мария, се преструваха на отегчени, сякаш нищо от то­ва, което ги заобикаляше, не беше ново или интересно. Имаше и една австрийка, две германки, а останалата част от състава се допълваше от жени от Източна Европа, ка­то всичките те бяха високи, светлооки, красиви и в крайна сметка се омъжваха по-бързо от останалите.

Мъжете започнаха да пристигат - руснаци, швейцарци, германци, все заети бизнесмени, които можеха да си по­зволят да плащат за услугите на най-скъпите проститутки в един от най-скъпите градове на света. Някои се отправя­ха към нейната маса, но тя следеше реакцията на Милан, който всеки път й правеше знак да откаже. Мария беше доволна: тази нощ нямаше да се налага да си разтваря краката, да понася миризми, да взема душ в невинаги доб­ре отоплени бани. Единственото, което беше нужно да направи, бе да покаже на един уморен от секса мъж как трябва да се люби. Освен това, след като размисли, реши, че не всяка жена е толкова изобретателна, за да измисли историята на настоящето.

В същото време се питаше: „Защо, след като са опи­тали всичко, искат да се върнат там, откъдето са започ­нали?" В края на краищата това не я засягаше. При положение, че плащаха добре, тя беше тук, за да ги об­служва.

Влезе един мъж, по-млад от Ралф Харт, красив, с чер­на коса, с ослепително бели зъби. Носеше костюм, под чието сако с висока яка се подаваше безупречно бяла ри­за. Насочи се към бара, погледна към Мария и се прибли­жи към нейната маса

- Ще пиете ли нещо?

Милан кимна утвърдително и тя покани непознатия да седне. Поръча си плодовия коктейл и зачака поканата за танц, но вместо това мъжът се представи:

- Името ми е Терънс и работя в звукозаписна компа­ния в Англия. Тъй като знам, че тук мога да се доверя на хората, се надявам, че това ще си остане между нас.

Мария щеше да започне да говори за Бразилия, но той я прекъсна:

- Милан ми каза, че знаете какво искам.

- Не знам какво искате. Но знам, че си разбирам от ра­ботата.

Ритуалът не беше спазен; той плати сметката, хвана я за ръката и й подаде хиляда франка. Докато се возеше в таксито, за момент си спомни за арабина, с когото беше отишла да вечеря в ресторанта с известните картини. За първи път оттогава й даваха същата сума, но вместо да се зарадва, тя се почувства нервна. Таксито спря пред един от най-скъпите хотели в града. Мъжът поздрави портиера и от поведението му личеше, че познава добре мястото. Качиха се направо в апартамента му с изглед към реката. Той отвори бутилка вино, по всяка вероятност много ста­ро, и й предложи една чаша.

Мария го наблюдаваше, докато отпиваше от виното. Какво можеше да очаква богат и красив мъж като него от една проститутка? Тъй като той почти не говореше, тя съ­що запази мълчание през по-голямата част от времето, стремейки се да отгатне какво би могло да се хареса на един специален клиент. Беше й ясно, че не трябва да взе­ма инициативата, а да го придружава с необходимото тем­по, след като започнеха. В крайна сметка не всяка вечер имаше възможност да печели по хиляда франка.

- Имаме време - каза Терънс. - Разполагаме с толко­ва време, колкото ни е необходимо. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш.

Мария отново се почувства несигурна. Мъжът не из­глеждаше притеснен, говореше със спокоен глас и беше различен от останалите клиенти. Явно знаеше точно как­во иска. Пусна подходящата музика в подходящия мо­мент, в подходящата стая с подходящ изглед към езерото на един подходящ град. Костюмът му беше безупречен, куфарът му, оставен в един ъгъл, беше малък, сякаш се нуждаеше от много малко неща, за да пътува, или бе до­шъл в Женева само за една нощ.

- Ще спя у дома - отговори Мария.

Мъжът срещу нея коренно се промени. Галантният му поглед стана студен и строг.

- Седни тук - каза той, посочвайки един стол до бю­рото.

Това беше заповед! Истинска заповед. Мария се подчи­ни и с учудване отбеляза, че това я възбужда.

- Изправи си гърба. Седни като изискана жена. Ако не го направиш, ще те накажа.

Наказание! Специален клиент! В този момент тя раз­бра всичко, извади хилядата франка и ги постави на бю­рото.

- Знам какво искате - каза тя, гледайки го право в сту­дените сини очи. - И не съм склонна да го направя.

Мъжът като че ли се върна към предишното си поведе­ние и разбра, че тя казва истината.

- Изпий си виното - каза той. - Няма да те принужда­вам да правиш нищо насила. Можеш да останеш още мал­ко, а ако искаш, можеш още сега да си тръгнеш.

Тези думи донякъде й възвърнаха спокойствието.

- Имам работа. Имам шеф, който ме защитава и кой­то вярва в мен. Ако обичате, не споделяйте нищо с него.

Мария каза това без никакво самосъжаление, без да се моли - просто такава бе действителността, в която живе­еше.

Терънс също бе започнал да се държи както преди, ни­то строго, нито меко, а просто като човек, който за разли­ка от другите клиенти знае какво иска. В този момент при­личаше на някой, който излиза от транс, на актьор от те­атрална пиеса, която още не е започнала.

Дали си струваше да си тръгне сега, без никога да раз­бере какво означава „специален клиент"?

- Какво точно искахте от мен?

- Знаеш какво. Болка. Страдание. И голямо удоволст­вие.

„Болката и страданието не се съчетават с удоволстви­ето", помисли си Мария. Въпреки че безнадеждно искаше да повярва в обратното и по този начин да превърне голя­ма част от отрицателните емоции, които бе имала досега, в положителни.

Той я хвана за ръцете и я заведе до прозореца. Отвъд езерото се виждаше кулата на една катедрала и Мария си спомни, че бе минала оттам, докато вървяха с Ралф Харт по Пътя на Сантяго.

- Виждаш ли тази река, това езеро, тези къщи и тази църква? Преди петстотин години те не са били много по-различни. Но тогава градът бил съвсем безлюден. Една непозната болест върлувала из цяла Европа и никой не разбирал защо умират толкова много хора. Започнали да наричат болестта „черната чума" и да смятат, че това е на­казание, което Господ пратил на хората заради техните грехове. Тогава няколко души решили да се жертват заради човечеството. Подложили се на това, от което най-много се страхували: физическата болка. Вървели денонощно по тези улици и мостове, като се самобичували с камши­ци и вериги. Страдали в името на Господ и Го възславяли чрез болката си. Много бързо разбрали, че това ги прави по-щастливи, отколкото приготвянето на хляба, орането на земята, храненето на животните. Болката вече не била страдание, а удоволствие от това, че изкупват греховете на човечеството. Болката се превърнала в радост, в сми­съл на живота им, в удоволствие.

Очите му отново придобиха предишния студен отбля­сък. Взе парите, които тя бе оставила на бюрото, отдели сто и петдесет франка и сложи останалите в чантата й.

- Не се притеснявай за шефа си. Тук е неговата комисионна и ти обещавам, че няма да му кажа нищо. Можеш да си тръгваш.

Тя сграбчи всичките банкноти.

-Не!

Сигурно беше заради виното, арабина в ресторанта, жената с тъжната усмивка, мисълта, че никога вече няма да се върне на това проклето място, страха от любовта, която бе взела чертите на един мъж, пощенските картич­ки до майка й, в които тя описваше някакъв измислен прекрасен живот, пълен с възможности за работа, момче­то, което преди много години й бе поискало молив, битка­та, която водеше със себе си, любопитството, парите, тър­сенето на собствените си граници, възможностите, които бе пропиляла. В този момент тя не беше същата Мария: вече не правеше подаръци, а се принасяше в жертва.

* * *

- Падни на колене! - каза Терънс с тих, но всяващ страх глас.

Мария се подчини. Никога досега не бе третирана по този начин и не знаеше дали това е хубаво или лошо, ис­каше само да продължи, заслужаваше да бъде унизена за всичко, което беше направила през целия си живот. Започ­ваше да се превъпльщава в една нова личност, в жена, ко­ято й бе напълно непозната.

- Ще бъдеш наказана. Защото си ненужна, не позна­ваш правилата, не знаеш нищо за секса, за живота, за лю­бовта.

Докато говореше, Терънс се преобразяваше в двама различни мъже. Единият беше този, който спокойно обяс­няваше правилата, а другият я караше да се чувства най-жалкото същество на света.

- Знаеш ли защо го правя? Защото няма по-голямо удоволствие от това да въведеш някого в един непознат свят. Да отнемеш девствеността, но не от тялото, а от ду­шата, разбираш ли?

Тя разбираше.

- Днес можеш да задаваш въпроси. Но следващия път, когато завесата на нашия театър се вдигне, пиесата ще за­почне и няма да може да спре. Ако все пак спре, това ще означава, че нашите души не са се слели. Запомни, това е само една театрална пиеса. Трябва да изиграеш ролята на жената, която никога не си имала смелостта да бъдеш. Бързо ще разбереш, че тази жена си самата ти, но докато успееш да го осъзнаеш съвсем ясно, се стреми да се пре­струваш, да импровизираш.

- А ако не мога да понеса болката?

- Няма болка, има само нещо, което се превръща в наслада, в тайнство. Възможността да кажеш „Не прави това, много боли" или „Спри, не издържам повече" е част от пиесата. И затова, за да не утежняваш положението си, се наведи и не ме гледай!

Все още коленичила, Мария наведе глава и заби поглед в пода.

- За да избегнем сериозни физически наранявания, ко­ито тази връзка може да причини, ще използваме две ус­ловни думи. Ако един от двама ни каже „жълто", това ще означава „не толкова силно", а ако каже „червено", други­ят трябва да спре незабавно.

- Казахте един от двама ни.

- Ролите се разменят. Единият не съществува без дру­гия и никой не може да унижава, ако самият той не е бил унижаван.

Това бяха страшни думи, дошли от един непознат за нея свят, изпълнен с мрак, поквара и падение. Но дори и това не разколебаваше желанието й да продължи напред, а тялото й тръпнеше от страх и възбуда.

Ръката на Терънс докосна главата й с неочаквана неж­ност.

- Край.

Накара я да се изправи, без да демонстрира особена топлота, но и без предишната грубост и агресивност. Ма­рия облече сакото си, като продължаваше да трепери. Те­рънс забеляза състоянието й.

- Нищо не се случи.

- Не беше нужно. Ще започне да се случва в душата ти и следващия път, когато се срещнем, ще бъдеш готова.

- Нима тази вечер струваше хиляда франка?

Той не отговори. Запали на свой ред цигара, след което допиха виното, като слушаха чудесната музика и се на­слаждаваха на тишината. Накрая настана моментът някой да каже нещо и Мария се учуди на собствените си думи.

- Не разбирам защо се съгласих да се потопя в тази тиня.

- Заради хилядата франка.

- Не, не е заради това.

Терънс изглеждаше доволен от отговора.

- И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го во­ди до крайностите. Само така научаваме, защото това из­исква да вложим цялата си смелост.

Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, нико­га не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности.

Единствено този, който познава техните граници, по­знава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.

Пак бе на улицата и отново й бе студено, отново има­ше желание да върви. Този мъж грешеше, не бе нужно да познаваш демоните, за да срещнеш Господ. Видя група студенти, които излизаха от един бар; бяха весели, бяха пийнали, бяха красиви, пращяха от здраве, скоро щяха да завършат университета и да започнат това, което хората наричат „истински живот". Работа, брак, деца, телевизия, горчивина, старост, усещането за много пропуснати не­ща, разочарования, болести, инвалидност, самота, смърт.

Какво ставаше? Мария също търсеше спокойствието, за да изживее своя „истински живот"; времето, прекарано в Швейцария, където тя вършеше нещо, което никога не си бе представяла, че може да върши, бе само един труден

период, с какъвто всички хора се сблъскват рано или къс­но. През този труден период тя всяка вечер ходеше в „Копакабана", спеше с мъжете за пари, в зависимост от кли­ента се превъплъщаваше в Наивното момиченце, Фатал­ната жена или Отзивчивата майка. Това беше просто ра­бота, която вършеше с максимална доза професионали­зъм - заради бакшишите - и с минимален интерес - от страх да не се пристрасти към нея. Беше живяла девет месеца, успявайки да контролира събитията, и точно ко­гато й оставаше малко до деня, когато щеше да се върне в родината си, бе открила, че е способна да се влюби, без да поиска нищо в замяна, и да страда без причина. Сякаш животът беше избрал този отвратителен начин, за да й покаже собствените й тайни, нейната светлина и нейните тъмни страни.

Из дневника на Мария в нощта, когато беше срещнала Терънс за пръв път:

Мария отново беше в хола на Ралф Харт, в камина­та отново гореше огън, те отново пиеха вино, седнали на пода, а всичко, което й се бе случило предишния ден с ан­гличанина, й се струваше само сън или кошмар, в зависи­мост от душевното й състояние. В този момент тя отново търсеше смисъла на живота си или no-скоро онова безраз­съдно себеотдаване, при което предлагаш сърцето си, без да искаш нищо в замяна.

Беше съзряла духовно, докато чакаше този момент. В крайна сметка бе открила, че истинската любов няма ни­що общо с това, което си бе представяла - поредица от събития, предизвикани от любовната енергия, като влюб­ването, годежа, сключването на брак, раждането на деца­та, очакването мъжът да се прибере вкъщи, готвенето, увеселителния парк в неделя, отново очакването, остаря­ването заедно със съпруга, края на чакането, пенсионира­нето на съпруга, болестите, усещането, че вече е много късно двамата да изживеят заедно това, за което са меч­тали.

Погледна мъжа, на когото беше решила да се отдаде и на когото беше решила да не разкаже никога това, което чувстваше в момента, защото то беше усещане, нямащо нищо общо с каквато и да било форма на съществуване, включително и физическата. Той изглеждаше по-неприну­ден, сякаш бе започнал един интересен период от живота му. Усмихваше се, разказваше за неотдавнашното си пътуване до Мюнхен, по време на което се бе срещнал с ди­ректора на някакъв голям музей.

- Попита ме дали картината с лицата на Женева е го­това. Аз му казах, че съм срещнал едно от най-важните лица, които бих искал да нарисувам. Една жена, изпълне­на със светлина. Но не искам да говоря за себе си, искам да те целуна. Желая те.

Желание. Желание? Желание! Точно така, това трябва­ше да бъде отправната точка за тази вечер, защото беше нещо, което тя познаваше много добре!

Знаеше например, че желанието се пробужда, когато обектът на това желание се съпротивлява.

- Желаеш ме, така ли? Ето какво правим ние в момен­та. Ти си на по-малко от един метър от мен, бил си преди това в едно заведение, платил си за моите услуги, знаеш, че можеш да ме докосваш. Но не се осмеляваш. Поглед­ни ме. Погледни ме и си представи, че аз може би не ис­кам да ме гледаш. Представи си какво се крие под дрехи­те ми.

Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбира­ше защо другите момичета от „Копакабана" се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и кре­щящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга же­на, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.

Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с по­глед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой рес­торант или на опашка в киното.

- Намираме се на една гара - продължи Мария. - Ча­кам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си ин­телигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да раз­береш какво точно осветява тази светлина.

Беше научила тънкостите на „театъра". Искаше колко­то се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображение­то й.

- Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Да­ли не го познавам отнякъде?" А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.

Но също така е възможно и да искам най-простото не­що на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за то­ва, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ прос­то за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.

За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела - унижение, „жълто", „черве­но", болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило ду­шата й по начин, който не й харесваше.

Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към га­рата.

- Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?

- Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш. Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра" беше много добра; изваждаше на пре­ден план истинската ни същност и прогонваше неистин­ските личности, които живеят в самите нас.

- Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а

ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам ня­кой полицай? А може би ще те поканя на кафе?

- Аз се връщам от Мюнхен - каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. - Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.

„Театърът" не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лам­пичка, но й трябваше време, за да помисли.

- Директорът на музея ме попита: „На какво смятате да се опрете за вашата работа?" Аз му отговорих: „На же­ните, които се чувстват свободни да правят секс за пари." Неговият коментар бе: „Идеята не е добра, ние наричаме тези жени проститутки." Аз отговорих: „Да, проститутки са. Ще изуча тяхната история и ще направя нещо по-инте­лектуално, нещо, което да се хареса на семействата, кои­то ще посетят музея ви. Нали знаете, че всичко е въпрос на култура, на това как да представиш по един приятен на­чин нещо, което трудно се възприема." Директорът дър­жеше на своето: „Но сексът вече не е табу. Той е толкова експлоатирана тема, че е трудно да се направи нещо раз­лично." Аз отговорих: „А вие знаете ли кое поражда сек­суалното желание?" - „Инстинктът", каза директорът. „Да, инстинктът - потвърдих аз, - но това е нещо, което всички знаят. Как може да се направи хубава изложба, ако говорим само за наука? Аз искам да говоря за начина, по който човек обяснява това привличане. Бих го разказал като философ." Директорът ме помоли да дам пример. Аз му казах, че когато взема влака, за да се върна вкъщи, и някоя жена ме погледне, ще я заговоря; ще й кажа, че по­неже не се познаваме, можем да си позволим да правим всичко, за което сме мечтали, да изживеем всичките си фантазии и след това да се върнем у дома при нашите жени и мъже, без повече да се срещнем. И тъй, на тази гара аз си представям именно теб.

- Историята ти е толкова интересна, че убива всякак­во желание.

Ралф Харт се засмя и се съгласи. Виното беше свър­шило и той отиде до кухнята, за да вземе друга бутилка, а тя остана неподвижна, загледана в огъня, като вече знае­ше каква ще е следващата стъпка, но в същото време се наслаждаваше на уютната атмосфера, забравяйки напъл­но за англичанина, изпълнена с желание да се отдаде.

Ралф напълни двете чаши.

- Само от любопитство бих искала да разбера как ще завършиш тази история с директора.

- Ще цитирам Платон, тъй като ще съм в присъствие­то на интелектуалец. Според Платон в началото на сътво­рението мъжете и жените не били такива, каквито са днес; имало само едно същество, което било ниско, само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същест­ва от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба.

Гръцките богове обаче били ревниви и видели, че едно създание с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възмож­но да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го пра­вели по-издръжливо, когато се налагало да стои право или да ходи продължително. А това, което било най-опасно според тях, били двата му различни полови органа - то не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда.

Тогава Зевс, върховният господар на Олимп, казал: „Измислих какво да направя, за да загубят тези просто­смъртни силата си."