Единайсет минути

Скоро след като бе написала тези редове и се настрой­ваше за поредната вечер, в която щеше да бъде Отзивчи­вата майка или Наивното момиченце, вратата на „Копакабана" се отвори и влезе Терънс, изпълнителният дирек­тор на звукозаписната компания, един от специалните клиенти.

Милан, който беше на бара, изглеждаше доволен: мо­мичето не го бе разочаровало. Мария си спомни начаса думите, които казваха толкова много неща и в същото време не казваха нищо: „Болка, страдание и голямо удо­волствие."

- Дойдох от Лондон специално за да те видя. Много мислих за теб.

Тя се усмихна, като се стараеше усмивката й да не бъ­де прекалено окуражаваща. Той отново не спази ритуала, не я покани на танц, само седна до нея.

— Когато учи някого на нещо, учителят също открива нови неща.

- Знам какво имате предвид - отвърна Мария, след ко­ето си спомни за Ралф Харт и се ядоса на собствения си спомен. В момента беше с друг клиент, трябваше да про­яви уважение към него и да направи всичко възможно той да остане доволен.

- Искаш ли да продължим?

Хиляда франка. Един скрит свят. Съдържателят на ба­ра, който я наблюдаваше. Убедеността, че ще може да спре, когато поиска. Датата, която бе избрала за завръща­нето си в Бразилия. Друг мъж, който така и не се появя­ваше.

- Бързате ли?

Каза й, че не бърза. Какво искаше тя от него?

- Искам си напитката, танца, уважението към моята професия.

Той се поколеба няколко минути, но да заповядваш и да ти заповядват бе част от театъра. Плати й питието, тан­цуваха, повика такси, даде й парите, докато минаваха през града, и отидоха в същия хотел. Влязоха, той поздрави портиера италианец така, както бе сторил и вечерта, в ко­ято се запознаха, качиха се в същата стая с гледка към ре­ката.

Терънс драсна клечка кибрит и едва тогава Мария за­беляза, че в стаята има десетки свещи. Той започна да ги пали една по една.

- Какво искаш да знаеш? Защо съм такъв ли? Ако не се лъжа, на теб много ти хареса вечерта, която прекарах­ме заедно. Искаш да разбереш защо и ти си такава ли?

- Мисля си, че в Бразилия се боим да палим повече от три неща с една и съща клечка. А ти явно не вземаш на се­риозно това поверие.

Той не обърна внимание на забележката.

- Ти си като мен. Не дойде тук заради хилядата фран­ка, а заради чувството за вина и зависимост, заради ком­плексите и несигурността си. А това не е нито хубаво, ни­то лошо, такава е човешката природа.

Терънс взе дистанционното на телевизора и смени ня­колко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.

- Виждаш ли това? Не може да не си гледала предава­ния, в които хората обсъждат личните си проблеми пред

всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестни­ци и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпре­ки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?

Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.

- Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да стра­да, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтро­лируемо е.

До тях достигна тътенът на гръмотевици, наближава­ше голяма буря.

- Но аз не мога - каза Мария. - Смешно ми е да си представям, че вие сте мой господар, а аз съм ваша робиня. Не се нуждаем от „театър", за да се срещаме с болка­та; животът ни предоставя много възможности.

Терънс вече бе запалил всички свещи. Взе една от тях, постави я на средата на масата, отново наля шампанско и сервира черен хайвер. Мария пиеше бързо, мислейки за хилядата франка, които бяха в чантата й, за неизвестното, което я омагьосваше и плашеше, за това как да потисне страха си. Знаеше, че с този мъж никоя нощ няма да бъде като първата, не можеше да му поставя условия.

- Седни!

Гласът му беше ту нежен, ту властен. Мария се подчи­ни и през тялото й премина гореща вълна; тази заповед й бе позната, почувства се по-уверена.

„Театър. Трябва да играя в театрална пиеса." Беше й хубаво да получава заповеди. Не трябваше да мисли, а само да се подчинява. Помоли за още шампан­ско, но той й донесе водка - опияняваше по-бързо, освобождаваше по-лесно, а и подхождаше повече на черния хайвер.

Отвори бутилката. Мария пиеше сама, слушайки гръ­мотевиците. Всичко допринасяше за идеалната атмосфе­ра, като че ли небесната и земната енергия също излагаха на показ силата си.

В един момент Терънс извади от гардероба едно ку­фарче и го постави на леглото.

- Не мърдай!

Мария застана неподвижна. Той отвори куфарчето и извади два чифта белезници от хромиран метал.

- Седни с разтворени крака.

Тя се подчини. Безпомощна по собствена воля и покор­на, защото така желаеше. Разбра, че той гледа между кра­ката й, можеше да види черните й бикини, дългите чора­пи, бедрата, можеше да си представи космите, половите й органи.

- Стани!

- Не ме гледай. Наведи глава, уважавай господаря си! Още преди да успее да наведе глава, той извади един

тънък камшик, който изсвистя във въздуха, сякаш бе жив.

- Пий! Дръж главата си наведена, но пий!

Тя изпи още една, две, три чаши водка. Това вече не бе­ше само театър, а се случваше в действителност: бе загу­била контрол. Чувстваше се само един предмет, обикно­вен инструмент и колкото и странно да беше, това покор­ство й даваше усещането за пълна свобода. Вече не беше учителката, не беше тази, която обучава, утешава, слуша изповеди, възбужда; беше просто едно провинциално бра­зилско момиче, намиращо се под огромната власт на един мъж.

- Съблечи се!

Заповедта прозвуча грубо, без да издава желание, но

въпреки това изключително възбуждащо. Продължавай­ки да държи главата си наведена в знак на страхопочита­ние, Мария разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода.

- Ти се държиш лошо, знаеш ли това? Камшикът отново изсвистя във въздуха.

- Трябва да бъдеш наказана. Как може момиче на тво­ята възраст да ми противоречи? Би трябвало да стоиш на колене пред мен!

Мария понечи да коленичи, но камшикът я прекъсна; за пръв път влезе в допир с плътта й - усети го върху хълбо­ка си. Пареше, но, изглежда, не оставяше следи.

- Не съм казвал да коленичиш, нали? -Не.

За втори път почувства камшика отзад.

- Кажи „Не, господарю"!

Последва нов удар. Ново парещо усещане. За част от секундата тя си помисли, че може да прекрати всичко то­ва; но можеше и да избере да стигне до края не заради па­рите, а заради това, което той й бе казал първия път - чо­век опознава себе си, когато достигне собствените си гра­ници.

А това, което се случваше с нея, беше нещо ново; бе­ше приключение и тя можеше да реши по-късно дали би искала да продължи, но в момента вече не беше момиче­то, което имаше три цели в живота си, което продаваше тялото си, което се бе запознало с един мъж, разказващ интересни истории до една камина. Тук тя беше никоя и понеже беше никоя, беше всичко, за което някога бе меч­тала.

- Свали всичките си дрехи! И върви из стаята, за да мога да те гледам!

Тя се подчини отново, като държеше главата си наведе­на, без да продума. Мъжът, който я гледаше, беше обле­чен, равнодушен, не беше същият човек, с когото бе гово-

рила в заведението - беше Одисеи, който идваше от Лон­дон, беше Тезей, който слизаше от небето, беше нашест­веник, който нахлуваше в най-сигурния град на света и най-затвореното сърце на земята. Свали бикините и сути­ена си, почувства се едновременно безпомощна и защите­на. Камшикът отново изсвистя във въздуха, но този път удар не последва.

- Дръж главата си наведена! Ти си тук, за да бъдеш унизена, за да изпълниш всички мои желания, ясно ли е?

- Да, господарю.

Той хвана ръцете й и сложи първия чифт белезници на китките й.

- И ще те нашляпам здраво, за да се научиш да се дър­жиш подобаващо.

С отворена длан я шляпна по задника. Мария извика, този път я бе заболяло.

- А, и протестираш, така ли? Сега ще ти дам да разбе­реш!

Още преди да успее да реагира, той вече й беше сло­жил кожена маска на устата. Не й пречеше да говори, мо­жеше да каже „жълто" или „червено", но усещаше, че съд­бата й е да остави този мъж да прави с нея каквото си ис­ка и че няма как да се измъкне. Беше гола, с кожена мас­ка и белезници, а във вените й течеше водка вместо кръв.

Още едно шляпване по задника.

- Започни да се разхождаш.

Мария тръгна из стаята, като се подчиняваше на запо­ведите, които се редуваха една след друга: „спри", „надяс­но", „седни", „разтвори си краката". От време на време Терънс я плясваше отзад, тя усещаше болка, чувстваше се унизена, като унижението беше по-силно и всеобхващащо от болката; но в същото време сякаш бе попаднала в един друг свят, където не съществуваше нищо друго, като в то­ва усещане за загуба на собствената идентичност, за под­чинение, за отказ от егото, желанията и волята имаше нещо почти религиозно. Беше съвсем влажна, възбудена, без да разбира какво точно се случва.

- Отново застани на колене!

Тъй като продължаваше да държи главата си наведена в знак на покорство и унижение, Мария не можеше да ви­ди точно какво става, но усещаше, че в един друг свят, на една друга планета, този мъж се задъхва - беше се умо­рил да удря с камшика, да я пляска по задника, докато тя самата се чувстваше изпълнена с все по-голяма сила и енергия. Вече беше загубила чувството си за срам и не се притесняваше да показва, че това й харесва, застена, по­моли го да започне да я гали, но вместо това мъжът я сграбчи и я завлече до леглото.

Разтвори грубо краката й, като ги завърза към двата края на леглото, но тя знаеше, че това е грубост, която ня­ма да я нарани. С белезници на ръцете, с маска на устата, с разтворени крака тя очакваше всеки момент той да про­никне в нея. Нима не виждаше, че е готова, че иска да му служи, че е неговата робиня, неговото животно, неговият предмет и че ще направи всичко, което той поиска.

Видя, че Терънс постави дръжката на камшика в отво­ра на влагалището й. Плъзна го отдолу нагоре и в мо­мента, в който докосна клитора й, тя загуби контрол над себе си. Не знаеше колко време бяха тук, нямаше пред­става колко пъти я бе удрял по задника, но в този момент тя внезапно получи оргазъм - оргазъм, който десетки, стотици мъже не бяха успели да предизвикат през тези шест месеца. За момент блесна ослепителна светлина, след това тя усети, че навлиза в някаква черна бездна, в собствената си душа, където силната болка и страхът се бяха смесили с абсолютното удоволствие. Това я тласна отвъд всякакви познати граници и тя започна да стене, да вика с приглушен от маската глас, да се мята в леглото, усещайки как белезниците се впиват в китките й, а коже­ните връзки - в глезените й, извиваше се както никога до-

сега, именно защото беше вързана, викаше както никога досега, защото имаше маска на устата си и никой не мо­жеше да я чуе.

Болката и удоволствието представляваха едно цяло, той все по-силно притискаше клитора й с дръжката на камшика, оргазмът излизаше от устата, от влагалището, от порите, от очите, от кожата, от цялото й същество.

Беше обхваната от нещо като транс, но постепенно за­почна да изплува от него, вече нямаше камшик между краката си, усещаше само, че косата й е мокра от обилна­та пот, а ръцете му нежно свалят белезниците и развърз­ват кожените връзки, освобождавайки глезените й.

Мария лежеше, смутена, неспособна да погледне мъжа в очите, защото я беше срам от самата себе си, от викове­те си, от оргазма си. Той я галеше по косата и също диша­ше тежко, но само тя беше изпитала удоволствие; той ни­то за миг не бе достигнал до подобно опиянение.

Както бе гола, прегърна мъжа, който бе напълно обле­чен, изтощен от толкова заповеди, от толкова викове. В този момент тя не знаеше какво да каже, как да продължи, но се чувстваше сигурна, защитена, защото с негова по­мощ бе достигнала до една част от душата си, която не познаваше. Той беше нейният господар и закрилник.

Започна да плаче, а той търпеливо изчака да спре.

— Какво направихте с мен? - попита Мария през съл­зи.

- Това, което ти искаше да направя.

Тя го погледна и разбра, че отчаяно се нуждае от него.

- Аз не те карах да правиш нищо насила, не те при­нуждавах, не те чух да казваш „жълто"; единствената власт, която имах, беше тази, която ти ми даде. Нямаше никакъв вид принуда или шантаж, всичко зависеше само от твоята воля; въпреки че ти беше робинята, а аз госпо­дарят, единствената ми власт беше да те тласна към соб­ствената ти свобода.

Белезници. Кожени връзки на краката. Маска. Униже­ние, по-силно и по-дълбоко от болката. Въпреки всичко това той имаше право - усещането беше на пълна свобо­да. Мария бе изпълнена с енергия, със сила и бе учудена, че мъжът до нея е изтощен.

- Получихте ли оргазъм?

- Не - отговори той. - Господарят е тук, за да упраж­ни властта си над роба. Удоволствието на роба е радост за господаря.

Нищо от това, което казваше, нямаше смисъл, защото беше далеч от всичко, което бе чула да разказват, и не се случваше в реалния живот. Но сега тя се намираше в ня­какъв въображаем свят и беше изпълнена със светлина, а той изглеждаше мрачен, изцеден.

- Можеш да си тръгнеш, когато поискаш - каза Терънс.

- Не искам да си тръгвам, искам да разбера.

- Няма нищо за разбиране.

Тя стана, с цялата красота и сила на своята голота, и наля две чаши вино. Запали две цигари и му подаде една­та — ролите се бяха разменили, сега тя бе господарката, която служеше на роба, отблагодарявайки се по този на­чин за удоволствието, което й бе доставил.

- Ще се облека и ще си тръгна, но искам да поговорим малко.

- Няма за какво да говорим. Направихме точно това, което исках, и ти беше прекрасна. Изморен съм, а утре трябва да се връщам в Лондон.

Той легна и затвори очи. Мария не знаеше дали не се преструва, но това нямаше значение; изпуши с удоволст­вие цигарата, изпи бавно виното, докато гледаше с допряно до стъклото лице езерото насреща и искаше някой на другия бряг да я види така - гола, задоволена, сигурна в себе си.

Облече се, излезе, без да се сбогува и без да се притеснява, че ще си отвори сама вратата, защото не беше си­гурна дали иска да се върне.

Терънс чу как вратата се хлопва, изчака да види дали тя няма да се върне под претекст, че е забравила нещо, и чак след няколко минути стана и запали друга цигара.

„Момичето беше на ниво", помисли си той. Бе успяла да устои на камшика, въпреки че това беше най-обикнове­ното, най-старото и най-безобидното от всичките средст­ва за изтезание. За момент си припомни първия път, кога­то беше изпробвал тази тайнствена връзка между две чо­вешки същества, които искат да се сближат, но могат да постигнат това единствено като причиняват страдание на други.

Навън милиони семейства, без да си дават сметка, практикуваха изкуството на садомазохизма. Ходеха на работа, връщаха се, оплакваха се от всичко, упражняваха насилие или бяха обект на насилие, чувстваха се нещаст­ни, но дълбоко свързани със собственото си нещастие, без да знаят, че е достатъчен един жест, едно „никога по­вече", за да се освободят от чувството на потиснатост. Те­рънс беше опитал това със съпругата си, известна анг­лийска певица; живееше, измъчван от ревност, като пра­веше сцени, прекарвайки дните си под влиянието на успо­коителни, а нощем се напиваше. Тя го обичаше и не раз­бираше защо се държи по този начин, той също я обича­ше, без да може да си обясни собственото си поведение. Чувстваше се обаче така, сякаш страданието, което при­чиняваше на другия, беше необходимо, жизненоважно за самия него.

Веднъж един музикант, когото той смяташе за много особен, защото изглеждаше прекалено нормален в тази екстравагантна среда, забрави една книга в студиото. „Ве­нера в кожи", от Леополд фон Захер-Мазох. Терънс започна да я прелиства и колкото повече четеше, толкова по-добре разбираше самия себе си:

Красивата жена се съблече и взе един дълъг камшик с малка дръжка, която стисна в юмрука си. „ Ти го по­иска - каза тя. - Ще те нашибам с камшика. " - „На­прави го! - прошепна любовникът й. - Моля те! "

Жена му репетираше от другата страна на стъклената преграда в студиото. Беше поискала да изключат микро­фона, който позволяваше на техниците да чуват всичко, и бяха изпълнили молбата й. Терънс си помисли, че може би си уговаря среща с пианиста. Тя го докарваше до лу­дост, но той вече беше свикнал и не можеше да живее без това.

„Ще те нашибам с камшика", казваше голата жена в романа, който държеше в ръце. „Направи го, моля те!"

Той беше красив, заемаше висок пост в звукозаписно­то студио, защо трябваше да води живота, който водеше?

Защото му харесваше. Заслужаваше да страда много, понеже животът се бе показал прекалено благосклонен към него и той не бе достоен за всички тези придобивки -пари, уважение, известност. Смяташе, че кариерата му е достигнала една точка, от която нататък всичко ще зависи само от успеха, и това го плашеше, защото вече беше ви­дял много хора да се сгромолясват от висините.

Прочете книгата. Започна да чете всичко, което му по­паднеше и което беше свързано със странното съчетание на болка и удоволствие. Жена му разбра за видеокасетите, които вземаше под наем, за книгите, които криеше, попи­та го какво означава това и дали не е болен. Терънс отре­че, като обясни, че става въпрос за материал, свързан с нов проект, който тя ще трябва да осъществи. И подметна сякаш между другото:

„Може би трябва да опитаме."

Опитаха. В началото много плахо, придържайки се са­мо към упътванията, които намираха в порнографските магазини. Постепенно започнаха да използват нови техни­ки, стигаха до крайности, излагаха се на опасности, но чувстваха, че бракът им става все по-стабилен. Бяха съ­участници в нещо тайно, забранено, осъдително.

Опитът на двамата се превърна в изкуство: създадоха нови сценични персонажи, чиито атрибути бяха кожата и металните нитове. Жената излизаше на сцената с камшик, жартиери и ботуши и довеждаше публиката до възторг. Албумът зае първо място в поп класациите в Англия, а след това премина триумфално през цяла Европа. Терънс се учудваше, като виждаше как младежите съвсем естест­вено приемат собствените му тайни желания, и единственото му обяснение беше, че по този начин сдържаното на­силие можеше да се проявява по един бурен, но безобиден начин.

Камшикът стана символ на състава, появи се върху тениски, татуировки, лепенки, пощенски картички.

Терънс беше интелигентен и образован човек, ето за­що реши да потърси корените на всичко това - така щеше да разбере по-добре самия себе си.

Каещите се грешници не са били тези, които са се опит­вали да прогонят черната чума, както бе казал на прости­тутката по време на тяхната среща. Още от най-стари вре­мена хората са разбрали, че страданието, веднъж посрещ­нато без страх, им открива пътя към свободата.

В Египет, Рим и Персия са смятали, че ако един човек пожертва себе си, то той спасява страната и народа си. В Китай, ако се случело природно бедствие, бил наказван императорът, тъй като именно той представлявал божест­вата на земята. Най-добрите спартански войници в древна Гърция били бити с камшик веднъж годишно, от сутринта до вечерта, в чест на богиня Диана, докато множество­то ги насърчавало да понасят с достойнство болката, за­щото тя ги подготвяла за битките. В края на деня жреци­те разглеждали раните по гърбовете на войните и по тях предсказвали бъдещето на града.

Пустинните свещеници, древно християнско общество от IV в., което се събирало в един манастир в Александ­рия, използвали бичуването като средство за прогонване на демоните или за да покажат безполезността на тялото по време на духовното търсене. Животът на светците е пъ­лен с такива примери. Света Роза тичала през градината, докато тръните се забивали в плътта й; свети Доминик Лорикат се самобичувал всяка вечер, преди да легне да спи; мъчениците доброволно приемали бавната смърт, разпъ­вани на кръста или разкъсвани от дивите зверове. Всички те казвали, че преодоляването на болката е в състояние да доведе човека до религиозен екстаз.

Според съвременни непотвърдени изследвания в рани­те се развивали някакви гъбички, които причинявали ха­люцинации. Удоволствието било толкова голямо, че тази практика бързо излязла извън манастирите и се разпро­странила навсякъде.

През 1718 г. бил публикуван „Трактат за самобичуването", който учел как да откриеш удоволствието посред­ством болката, но без да увредиш тялото си. В края на съ­шия този век съществували десетки места из цяла Европа, където хората страдали, за да достигнат до удоволствие­то. Има свидетелства за крале и кралици, които се оставя­ли да бъдат бити с камшик от своите роби, докато разбра­ли, че удоволствието не е само в това да понасяш, но и да причиняваш болка, макар че последното било по-изморително и неблагодарно.

Докато пушеше цигарата си, Терънс изпитваше задо­волство, че за по-голямата част от човечеството неговите мисли в момента ще останат непонятни.

Всъщност това нямаше никакво значение: до едно за­творено общество имат достъп само избраниците. Спом­ни си също как бракът му от мъчение се бе превърнал в нещо прекрасно. Жена му знаеше с каква цел е тръгнал за Женева, но не се притесняваше, дори напротив, в този бо­лен свят тя беше щастлива, че мъжът й ще получи награ­дата, която желаеше след една седмица на упорит труд.

Докато пушеше цигарата, гледайки езерото през про­зореца, усети, че желанието му за живот се възвръща. Мо­мичето, което току-що бе излязло от стаята, беше разбра­ло всичко. Терънс чувстваше, че душата й е близка до не­говата, въпреки че все още не беше готов да се влюби в нея, защото обичаше жена си. Но му беше приятно да си мисли, че е свободен и може да мечтае за нова връзка.

Оставаше само да я накара да опита най-трудното: да я превърне във Венера в кожи, във властителка, в господар­ка, способна да унижава и да наказва безмилостно. Ако из­държеше изпита, той щеше да склони да отвори сърцето си и да й позволи да влезе.

Из дневника на Мария, все още пияна от водката и удовол­ствието:

Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко. Когато престанах да бъда тази, която бях, открих самата себе си.

Когато разбрах какво е унижение и пълно под­чинение, се почувствах свободна. Не знам дали не съм болна, дали всичко това не беше само сън, не знам дали се случва само веднъж. Знам, че мога да живея без него, но бих искала да го срещна отно­во, да преживея същото, да стигна още по-далеч.

Болката малко ме плашеше, но не беше толко­ва силна, колкото унижението - тя беше само претекст. В момента, в който изпитах първия ор­газъм от много месеци насам въпреки многото мъ­же и многото и различни неща, които те правеха с тялото ми, се почувствах - но нима това е въз­можно? - по-близо до Бога. Спомних си това, кое­то той разказа за черната чума, за момента, в който самобичуващите се, опитвайки се да спа­сят човечеството чрез своята болка, откривали в нея удоволствието. Аз не исках да спася човечест­вото, нито него, нито себе си. Просто бях там.

Сексът, това е изкуството да контролираш не­контролируемото.

Не беше театър, намираха се на истинска гара по молба на Мария, тъй като само там правеха любимата й пица. Нямаше нищо лошо в това да бъде малко капризна. Ралф трябваше да се появи един ден по-рано, когато тя все още беше жена, търсеща любов, камина, вино, желание. Но животът бе решил друго и днес тя бе прекарала целия ден, без да изпита необходимост да се концентрира в зву­ците и в настоящето, защото изобщо не бе мислила за не­го, бе открила по-интересни неща.

Какво да прави с мъжа, който седеше до нея и ядеше пи­ца, която може би дори не му харесваше, само за да мине по-бързо времето и да настъпи моментът, в който щяха да отидат у тях? Когато той влезе в бара и й поръча коктейл, Мария понечи да му каже, че той повече не я интересува, че е по-добре да си потърси друга; но в същото време изпитва­ше огромна нужда да поговори с някого за предишната нощ.