Единайсет минути

„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението,време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш

— Как можа да се влюбиш в проститутка?

Когато Мария отвори очи, слънчевите лъчи вече бяха започнали да влизат през отворените щори.

,Два пъти се любих с него - помисли си тя, гледайки заспалия до нея мъж. - А ми се струва, че винаги сме би­ли заедно, че той винаги е познавал живота ми, тялото ми, светлината ми, болката ми."

Стана и отиде в кухнята да направи кафе. И именно то­гава забеляза двата куфара в коридора и си спомни за всичко: за клетвата, за молитвата в църквата, за живота си, за мечтата, която се стреми да се превърне в действи­телност и да изгуби очарованието си, за съвършения мъж, за любовта, в която тяло и душа са едно и също нещо, а удоволствие и оргазъм са различни неща.

Можеше да остане; нямаше какво повече да губи в жи­вота си освен една илюзия. Спомни си поемата: време да плачеш, време да се смееш.

Имаше обаче още един стих: „Време да прегръщаш, време да се разделяш." Направи кафето, затвори вратата на кухнята и повика такси по телефона. Призова на помощ силната си воля, която я бе отвела толкова далеч, енерги­ята, скрита в нейната „светлина", която й бе подсказала точния час на тръгване, закриляше я и щеше да й помог­не да запази завинаги спомена за тази нощ. Облече се, взе куфарите и излезе, молейки се той да не се събуди през то­ва време и да я помоли да остане.

Но той не се събуди. Докато чакаше таксито на улица­та, мина някаква циганка, която продаваше цветя.

- Не искате ли да си купите един букет?

Мария си купи; цветята бяха знак, че есента е пристиг­нала, а лятото си е отишло. Женева щеше да се лиши за дълго от кафенетата по каменните улици и парковете, пъл­ни с хора, които се разхождаха или се приличаха на слън­це. Но това нямаше значение; тя заминаваше, защото то­ва бе нейният избор, нямаше място за съжаления.

Пристигна на летището, изпи още едно кафе, чака че­тири часа полета до Париж, мислейки през цялото време, че Ралф Харт всеки миг ще се появи, тъй като малко пре­ди да заспи му бе казала часа на заминаването си. Във филмите става така: накрая, когато жената понечва да вле­зе в самолета, изниква отчаяният мъж, сграбчва я, целува я и я връща в своя свят под усмихнатите и съучастниче­ски погледи на служителите от авиокомпанията. На екра­на се появява надписът „Край" и всички зрители разбират, че от този момент нататък двамата ще бъдат вечно щаст­ливи.

„Филмите никога не показват какво се случва след то­ва", каза си тя, като се опитваше да се утеши. Брак, готве­не, деца, все по-малко секс, жената намира първата бе­лежка от любовницата, решава да вдигне скандал, изслуш­ва обещанията на мъжа, че това повече няма да се повто­ри, втора бележка от друга любовница, друг скандал и заплашване с развод, но този път мъжът не реагира толко­ва убедително, казва само, че я обича. Трета бележка, от трета любовница, и тогава избира мълчанието, престру­вайки се, че не знае, защото той може да й каже, че не я обича повече и че тя е свободна да си тръгне.

Не, филмите не показват това. Свършват, преди да е започнал истинският живот. По-добре да не мисли повече.

Изчете едно, две, три списания. Най-сетне обявиха нейния полет, след като бе чакала цяла вечност в голямото фоайе, и тя се качи в самолета. Продължаваше да си представя известната сцена, в която щом жената си затег­не колана, усеща нечия ръка на рамото си, обръща се и вижда мъжа до себе си усмихнат.

Но нищо подобно не се случи.

Мария спа по време на краткия полет от Женева до Па­риж. Не й остана време да мисли каква история ще разка­же, като се прибере в къщи, но родителите й със сигурност щяха да са доволни, че дъщеря им се е върнала и че ще имат ферма и осигурени старини.

Събуди се от разтърсването при приземяването. Само­летът обикаля дълго по пистите, стюардесата се прибли­жи и й каза, че трябва да се прехвърли на друг терминал, тъй като самолетът за Бразилия е на терминал Е, а тя в момента се намира на терминал В. Няма за какво да се притеснява, самолетите се движат по разписание, разпо­лага с много време и ако нещо не й е ясно, персоналът на летището ще я упъти.

Докато машината се приближаваше до мястото за сли­зане, Мария се замисли дали си струва да остане един ден в този град само за да направи няколко снимки и да раз­казва, че е видяла Париж. Нуждаеше се от време, за да мисли, да остане насаме със себе си, да скрие дълбоко спомените от предишната нощ, за да може да им се на­слаждава винаги когато поиска да се почувства жива. Да, да остане в Париж беше чудесна идея; тя попита стюарде­сата кога е следващият полет за Бразилия, ако реши да не лети същия ден.

Стюардесата й поиска билета и й каза, че за съжаление тарифата не позволява подобен престой. Мария се утеши с мисълта, че ще се почувства потисната при вида на един толкова хубав град. Успяваше да запази самообладанието си, силната си воля, нямаше да позволи на красивия пей­заж и на спомените за някого да разрушат всичко.

Слезе от самолета, премина през граничната проверка;

багажът й щеше да бъде натоварен директно на другия са­молет; така че нямаше за какво да се притеснява. Вратите се отвориха, пътниците започнаха да излизат и да се пре­гръщат с тези, които ги очакваха - жените, майките, деца­та. Мария се престори, че това не я засяга, но същевре­менно се замисли отново за самотата си; само че този път имаше една тайна, една мечта, самотата вече не беше тол­кова горчива, животът й щеше да е по-лесен.

- Никой не може да ни отнеме Париж.

Не беше екскурзовод. Не беше и шофьор на такси. Краката й се разтрепериха, когато чу гласа.

- Никой не може да ни отнеме Париж ли?

- Това изречение е от един филм, който обожавам. Ис­каш ли да видиш Айфеловата кула?

Да, искаше. Много искаше. Ралф държеше букет от ро­зи и очите му бяха пълни със светлина, светлината, която тя бе видяла още първия ден, докато той я рисуваше, а тя потръпваше от студения вятър.

- Но как пристигна тук преди мен? - попита Мария са­мо за да прикрие изненадата си, отговорът изобщо не я интересуваше, но й трябваше време, за да си поеме въздух.

- Видях, че четеш някакво списание. Можех да дойда при теб още тогава, но съм романтичен, неизлечимо ро­мантичен, затова реших, че ще е по-добре да взема пър­вия самолет за Париж, да се разходя из летището, да ча­кам три часа, да прочета безброй пъти разписанието на полетите, да купя цветя за теб, да кажа изречението, кое­то Рик казва на любимата си в „Казабланка", и да си пред­ставя изненаданото ти лице. И да съм сигурен, че ти точ­но това искаш, че ме чакаш, че цялата решителност и во­ля на света не са достатъчни, за да попречат на любовта внезапно да промени правилата на играта. Не е толкова трудно да бъдеш романтичен като във филмите, не смя­таш ли?

Не знаеше дали е трудно, или не, но сега това нямаше никакво значение за нея - дори и след като съзнаваше, че съвсем отскоро познава този мъж, че са се любили за пръв път преди няколко часа, че бе представена на приятелите му вчера, а той самият беше посещавал бара, в който тя работеше, и е бил женен два пъти. Подобна биография не беше безупречна. От друга страна, тя имаше достатъчно пари, за да купи ферма, бе млада, с независим характер, притежаваше голям житейски опит. Въпреки това реши, че след като съдбата винаги бе избирала вместо нея, мо­жеше да рискува още веднъж.

Целуна го, без да прояви ни най-малко любопитство към онова, което става, след като се появи надписът „Край" на екраните в кината. Но ако някой някога поиска­ше да разкаже нейната история, щеше да го помоли да за­почне така, както започват приказките:

Имало едно време...

ПОСЛЕСЛОВ

Подобно на всички хора по света - като в този слу­чай не се боя ни най-малко да обобщавам, - и на мен ми беше необходимо доста време, докато открия свещения смисъл на секса. Младостта ми съвпадна с една епоха на изключително голяма свобода, важни открития и много ексцеси, която беше последвана от консервативен период, изпълнен със забрани - цената, която трябваше да бъде платена за крайностите, които наистина имаха тежки по­следствия.

През десетилетието на ексцесите (говоря за седемде­сетте години) писателят Ървинг Уолъс написа книга за американската цензура, разкривайки в нея юридическите машинации, целящи да попречат да бъде издаден един текст върху секса: „Седемте минути".

В романа на Уолъс книгата, която е обект на дискусия­та за цензурата, само е спомената, а темата за сексуал­ността се появява рядко. Опитах се да си представя какво съдържа забранената книга; помислих си дали не бих мо­гъл да я напиша аз самият.

В романа си Уолъс често споменава несъществуваща­та книга и това ограничи - дори направи невъзможна - за­дачата, която си бях поставил. У мен остана само споме­нът за заглавието (смятам, че Уолъс е бил твърде консер­вативен по отношение на времето и реших малко да го увелича), както и идеята, че е важно да се подходи сериоз­но към темата за сексуалността - което впрочем вече е направено от много писатели.

През 1977 г., веднага след като бях изнесъл лекция в Мантуа (Италия), намерих в хотела, където бях отсед­нал, някакъв ръкопис, който ми бяха оставили на рецеп-цията. Обикновено не чета ръкописи, но този го проче­тох - ставаше дума за истинската история на една бра­зилска проститутка, за браковете й, проблемите й със за­кона, авантюрите й. През 2000 г., минавайки през Цю­рих, се свързах с въпросната проститутка - която ще на­ричам Соня - и й казах, че съм харесал ръкописа й. Пре­поръчах й да го изпрати на бразилското ми издателство, но то го отхвърли. Соня, която по това време се бе уста­новила в Италия, взе влака и дойде да се срещне с мен в Цюрих. Покани ни - мен, мой приятел и една репортер­ка от в. „Блик", която току-що ме бе интервюирана - да отидем на Лангщрасе, зоната на местната проституция. Не знаех, че Соня е предупредила колежките си за наше­то посещение, и за моя изненада трябваше да раздавам автографи върху книгите си, преведени на най-различни езици.

По това време вече бях решил да пиша за секса, но все още нямах нито сюжет, нито главен герой; представях си нещо, което да е тясно свързано с традиционното търсене на свещеното, но посещението на Лангщрасе ме накара да разбера следното: за да се пише за свещената страна на секса, трябва преди това да се разбере защо той е бил тол­кова профанирай.

Разговаряйки с един журналист от списание „Л'Илюс-тре" (Швейцария), му разказах историята за импровизира­ното раздаване на автографи на Лангщрасе и той публику­ва голям репортаж за събитието. В резултат на това един следобед, през който раздавах автографи в Женева, се по­явиха много проститутки, носейки мои книги. Една от тях привлече вниманието ми, отидохме с нея и с моята агент­ка и приятелка Моника Антунис да пием кафе, след което продължихме с вечеря, а през следващите дни се срещнахме още няколко пъти. Така постепенно се роди сюжет­ната нишка на „Единайсет минути".

Искам да благодаря на моята швейцарска издателка Анна фон Планта, която ми предостави ценни данни за за­конодателството, касаещо положението на проститутките в нейната страна. А също и на следните жени от Цюрих (не споменавам истинските им имена): Соня, която срещ­нах за пръв път в Мантуа (кой знае, може пък един ден ня­кой да се заинтересува от книгата й!), Марта, Антенора, Исабела; а също и на Ейми, Лусия, Андрей, Ванеса, Патрик, Терез и Ана Кристина от Женева.

Благодарен съм и на Антонела Зара, която ми позволи да използвам откъси от книгата й „Науката за любовта" за някои части от дневника на Мария.

Най-накрая благодаря на Мария (също измислено име), която днес живее в Лозана, омъжена е и има две кра­сиви дъщери, за това, че по време на многото ни срещи сподели с мен и с Моника своята история, залегнала в ос­новата на тази книга.

ДНЕС ПАУЛУ КОЕЛЮ е феномен на масовата култу­ра, признат в цял свят.

Преведени на 56 езика и издавани в 150 страни, книги­те му се превърнаха в любимо четиво за всеки, който ис­ка да разбере идеите и стремежите на нашето време.

Навсякъде, където се издава Паулу Коелю, възторже­ната реакция на читателите надмина всички очаквания.

Така беше и през 1993 г., когато издателство „Харпър-Колинс" пусна на книжния пазар в САЩ „Алхимика" в 50 хиляди екземпляра - най-големият дотогава тираж на книга от бразилски автор. Днес този роман се смята за един от най-големите успехи на издателството.

Изключителният триумф на „Алхимика" се повтаря във всички страни, в които е издаден: във Франция, къде­то е публикуван от „Ан Кариер Едисион", той оглавява класациите на бестселърите в продължение на пет поред­ни години; в Италия, където е лансиран от „Бомпиани" и спечелва престижните награди „Супер Гринцане Кавур" и „Флаяно", в Германия, където излиза с щемпела на „Дио-генес" и се задържа 306 седмици в списъка на бестселъри­те на списание „Дер Шпигел".

Кариерата на Паулу Коелю не се изчерпва само с го­лямото национално и международно признание на една-единствена негова книга. „Дневникът на един маг", „Брида", „Валкириите", „Край река Пиедра седнах и запла­ках", „Петата планина", „Воинът на светлината", „Вероника решава да умре", ,Демонът и сеньорита Прим" са книги, които доказват непреходния талант на своя автор и предаността на неговите читатели: рядка и успешна комбинация, която му донесе една от най-престижните немски награди - „Бамби" за 2001 г., присъдена му за то­ва, че „вярва в съдбата и в дарбите на човека, в способ­ността му да поддържа жив хуманистичния пламък в све­та на мрака".

На 28 октомври 2002 г. Паулу Коелю става член на Бразилската литературна академия. Този негов успех е ес­тествен резултат от несравнимата му литературна траек­тория и от безспорното свидетелство за въздействащата сила на думите му, които днес биха могли да бъдат откри­ти не само в многото му книги, но и на страниците на ня­кои вестници, на които той редовно сътрудничи, като „Кориере дела Сера" (Италия), „Ел Семанал" (Испания), „Велт ам Зонтаг" (Германия), „Чайна Таймс Дейли" (Тай­ван), „Дневник" (България).