Единайсет минути

Силата на красотата: а как ли се оправяха в живота грозните жени? Имаше няколко приятелки, на които ни­кой не обръщаше внимание по забавите, никой не им за­даваше въпроса: „Как си?" Колкото и невероятно да из­глеждаше обаче, тези момичета ценяха много повече мал­кото любов, която получаваха, страдаха мълчаливо, кога­то биваха отхвърляни, и се стараеха за в бъдеще да тър­сят други неща, а не само да се кипрят за някого. Бяха по-независими, по-вгльбени в себе си, въпреки че според Ма­рия светът сигурно им се струваше непоносим.

Тя самата впрочем знаеше, че е красива, и въпреки, че често забравяше съветите на майка си, винаги си спомня­ше за един от тях: „Дъще, красотата е нетрайна." Ето за­що не допускаше много близо до себе си своя шеф, но не го и отблъскваше, което й донесе значително увеличение на заплатата (не знаеше докога ще може да поддържа в него надеждата, че някой ден ще спят заедно, но пък пече­леше добре) освен допълнителното заплащане на извън­редните часове, прекарани в магазина (в крайна сметка на шефа й му беше приятно тя да е край него, може би се бо­еше, че ако излиза вечер, ще се влюби в някого). Мария работи двайсет и четири месеца без отпуска, започна да оставя всеки месец пари на родителите си и най-сетне ус­пя! Спести достатъчно пари, за да прекара една седмица в града на мечтите си, средището на артистите, пощенската картичка на родината си: Рио де Жанейро!

Шефът й предложи да я придружи и да поеме всички разходи, но Мария го излъга, че майка й се е съгласила да я пусне в един от най-опасните градове на света само при условие, че ще отседне у братовчед си, който тренира жиу-жицу.

- Освен това - продължи Мария - нямате доверен чо­век, на когото да оставите магазина през това време.

- Не ми говори на „вие" - каза той и Мария забеляза в очите му нещо, което вече добре познаваше: огъня на страстта. Това я изненада, тъй като смяташе, че този мъж желае единствено сексуална връзка с нея; погледът му обаче казваше точно обратното: „Мога да ти осигуря дом, семейство, пари за родителите ти." Замисляйки се за бъ­дещето си, тя реши да поддържа огъня.

Каза му, че ще й е мъчно за работата, която толкова обича, за хората, с които много й харесва да работи (на­рочно не спомена имена, карайки го да се пита дали под „хората" няма предвид именно него), и обеща да внима­ва много за чантата и честта си. Всъщност нещата съв­сем не стояха така: тя не желаеше до себе си никого, аб­солютно никой, който би могъл да провали нейната пър­ва седмица на пълна свобода. Искаше да прави всичко -да се къпе в океана, да разговаря с непознати, да разглеж­да витрините на магазините и да бъде на разположение, в случай че се появи някой вълшебен принц и я отвлече завинаги.

- В края на краищата една седмица не е много - каза тя със съблазнителна усмивка, докато вътрешно се молеше да не е така. - Ще мине бързо и скоро ще се върна, за да поема отново задълженията си.

Шефът й бе неутешим, отначало се възпротиви, но на­края прие, тъй като вече тайно кроеше планове да й пред­ложи да се оженят веднага щом тя се върне. Не искаше да действа прибързано и да развали всичко.

Мария пътува четирийсет и осем часа с автобус, наста­ни се във възможно най-евтиния хотел в Копакабана (Ах, Копакабана! Какъв плаж, какво небе...) и преди още да из­вади багажа си от куфарите, облече новия си бански кос­тюм и въпреки облачното време отиде на плажа. При ви­да на океана се изплаши, но накрая влезе във водата, уми­райки от срам.

Никой на плажа не забеляза, че това момиче осъщест­вява първия си контакт с океана, с богинята Йеманжа, мор­ските течения, пяната на вълните и бреговете на Африка с нейните лъвове от другата страна на Атлантика. Когато Мария излезе от водата, до нея се приближиха жена, която продаваше сандвичи от екологично чисти храни, красив негър, който я попита дали не е свободна тази вечер, и ня­какъв мъж, който не знаеше нито дума португалски, но с жестове я канеше да изпие с него едно кокосово мляко.

Мария си купи сандвич, защото се срамуваше да каже „не", но не отговори на двамата непознати. Изведнъж се натьжи. Защо бе реагирала така неадекватно точно сега, когато най-сетне й се предоставяше възможността да пра­ви всичко, което поиска? И тъй като не можа да намери логично обяснение, седна и зачака слънцето да се покаже иззад облаците, все още изненадана от собствената си смелост и от температурата на водата, която бе толкова студена в разгара на лятото.

Междувременно мъжът, който не говореше португал­ски, се появи до нея, поднасяйки й чаша кокосово мляко.

Тя изпи млякото, доволна, че не е длъжна да разговаря с непознатия, усмихна му се, той също й се усмихна. Пре­караха известно време в това удобно, нищо незначещо об­щуване, усмихвайки се един на друг, докато накрая мъжът извади от джоба си малък джобен речник с червени кори­ци и каза със силен акцент: „красива". Тя отново се усмих­на; много й се искаше да срещне своя вълшебен принц, но той трябваше да говори на нейния език и да бъде малко по-млад.

Мъжът обаче бе настоятелен, разлисти речника и по­пита:

- Вечеря днес?

След което веднага добави:

- Швейцария!

После изреди няколко думи, които звучаха като камба­нен звън от рая, независимо на какъв език биваха произ­насяни:

- Работа! Долар!

Мария не познаваше ресторант „Швейцария", но нима нещата бяха толкова лесни, нима мечтите се осъществя­ваха толкова бързо? По-добре да бъде предпазлива: „Много благодаря за поканата, но съм заета, освен това не обменям долари."

Мъжът, който не разбра нито дума от отговора й, за­почна да се отчайва; след много усмивки от негова и ней­на страна той я остави сама за няколко минути и се върна с преводач. С негова помощ й обясни, че идва от Швейца­рия (не ставало дума за ресторант, а за страната) и че би искал да вечеря с нея, тъй като възнамерявал да й предло­жи работа. Преводачът, който се представи за приятел на чужденеца и охранител в хотела, където мъжът бе отсед­нал, добави:

- Ако бях на твое място, щях да приема. Този човек е известен импресарио и е дошъл да открива нови таланти, които да работят в Европа. Ако искаш, мога да те запозная с момичета, които приеха предложението му, забога­тяха и сега са женени, с деца, без да се боят, че ще бъдат ограбени на улицата или че ще останат без работа.

И, завършвайки, се опита да я смае с богатата си кул­тура:

- Освен това в Швейцария се правят превъзходни шо­колади и часовници.

Артистичните изяви на Мария се свеждаха до ролята на продавачка на вода - която мълчаливо се появяваше и изчезваше от сцената - в една пиеса за страданията на Христос, поставяна по инициатива на кметството по вре­ме на Страстната седмица. Не бе успяла да се наспи в ав­тобуса, но се чувстваше възбудена от океана, изморена от яденето на какви ли не сандвичи, а освен това и объркана, тъй като не познаваше никого и трябваше незабавно да си намери приятел. И по-рано бе попадала в подобна ситуа­ция, в която един мъж обещава какво ли не, а нищо не из­пълнява, и бе убедена, че тази история с превръщането й в актриса е само начин той да я заинтригува, прикривайки истинската си цел.

Но Мария бе убедена, че самата Дева Мария й предо­ставя този шанс и че трябва да се възползва от всяка една секунда от отпуската си, а ако отидеше в някой луксозен ресторант, щеше да има какво да разказва, когато се вър­не в родния си град. Ето защо реши да приеме поканата при условие, че преводачът дойде с тях, понеже се бе из­морила да се усмихва и да се прави, че разбира това, кое­то говори чужденецът.

Имаше обаче един проблем и той никак не бе малова­жен: тя нямаше подходящи дрехи. Една жена никога не споделя толкова интимни неща (по-лесно й е да приеме, че съпругът й е изневерил, отколкото да признае, че няма какво да облече), но тъй като Мария не познаваше тези двама мъже и може би никога повече нямаше да ги види отново, реши, че няма какво да губи.

- Току-що пристигам от североизточната част на стра­ната и нямам дрехи, с които да отида на ресторант.

С помощта на преводача мъжът й каза да не се притес­нява и поиска адреса на хотела й. Същия следобед тя по­лучи рокля, каквато никога в живота си не беше виждала, и чифт обувки, които сигурно струваха едногодишната й заплата.

Почувства, че оттук започва пътят, към който толкова се бе стремила през детството си в бразилската пустош, понасяйки сушата, безперспективните младежи, почтено­то, но бедно градче, монотонния и безинтересен живот: започваше да се превръща в принцеса! Един мъж й бе предложил работа, долари, чифт страшно скъпи обувки и рокля, сякаш взета от приказките! Нямаше грим, но администраторката прояви солидарност и й помогна, преду­преждавайки я преди това, че не всички чужденци са доб­ри и не всички кариоки са улични крадци.

Мария не обърна внимание на предупреждението, об­лече божествения подарък и стоя с часове пред огледало­то, съжалявайки, че не е взела със себе си фотоапарат, за да запечата този момент, докато накрая си даде сметка, че е закъсняла за срещата. Излезе тичешком от стаята си ка­то Пепеляшка и отиде в хотела, където се намираше швейцарецът.

За нейна изненада преводачът още в началото заяви, че няма да дойде с тях:

- Не се притеснявай за езика. Важното е той да се чув­ства добре в твоята компания.

- Но как, след като няма да разбира какво му казвам?

- Именно. Не е нужно да разговаряте, всичко е въпрос на енергия.

Мария не знаеше какво означава „въпрос на енергия". В нейния край при среща хората изпитваха нужда да разменят думи, изречения, въпроси, отговори. Но Маилсон -така се казваше преводачът-охранител - й гарантира, че в Рио де Жанейро, както и в останалата част на света, неща­та са различни.

- Не е нужно да разбираш, опитай се само да го пред­разположиш. Човекът е вдовец, без деца, собственик е на нощен бар и търси бразилки, които искат да работят в чуж­бина. Казах му, че ти не си от този тип, но той настоя - бил се влюбил в теб, щом те видял да излизаш от водата. Ха­ресал му и банският ти костюм.

След кратка пауза добави:

- Честно да ти кажа, ако искаш да си намериш мъж тук, трябва да си избереш друг модел бански. Мисля, че освен на този швейцарец твоят не би се харесал на нико­го, много е старомоден.

Мария се престори, че не е чула. Маилсон продължи: — Струва ми се, че той не търси просто авантюра с теб. Смята, че си достатъчно талантлива, за да се превър­неш в главната атракция на неговия бар. Не те е виждал нито да пееш, нито да танцуваш, разбира се, но това се научава, докато красотата е нещо, с което човек се ражда. Такива са европейците: пристигат тук и си мислят, че всички бразилки са чувствени и умеят да танцуват самба. Ако намеренията му са сериозни, съветвам те, преди да напуснеш страната, да поискаш договор с подписа му, който да бъде легализиран в швейцарското консулство. Утре ще бъда на плажа пред хотела, потърси ме, ако не­що не ти е ясно.

Усмихвайки се, швейцарецът я хвана за ръка и й пока­за таксито, което ги чакаше.

- Ако обаче неговите или твоите намерения са други, средната цена за една нощ е триста долара. Не се съглася­вай за по-малко.

* * *

Преди да успее да отговори, вече бяха на път за ресто­ранта, а мъжът се опитваше да произнесе необходимите думи. Разговорът беше много прост.

Но Мария все още размишляваше върху това, което й бе казал преводачът-охранител: триста долара за една нощ! Цяло богатство! Нямаше нужда да страда от любов, можеше да го съблазни така, както бе сторила със собст­веника на магазина за платове, да има деца и да осигури хубав живот на родителите си. Нямаше какво да губи! Той беше стар, може би скоро щеше умре и тя щеше да стане богата. В крайна сметка по всичко личеше, че в Швейца­рия има много пари и малко жени.

Вечеряха, без да разговарят много - усмихваха се един на друг и Мария постепенно започваше да разбира какво означава „енергия". Мъжът й показа албум с разни надпи­си на език, който тя не разбираше; снимки на жени по бан­ски (несъмнено бяха по-хубави и по-предизвикателни от този, който тя носеше следобеда), изрезки от вестници, луксозни брошури, от които успя да разчете единствено думата ,Brazil", изписана погрешно (не са ли учили в учи­лище, че се пише със „ s"?). Пи много, тъй като се стра­хуваше, че швейцарецът ще й предложи да спи с него (въпреки че никога досега не го бе правила, триста дола­ра не бяха малко, а благодарение на алкохола нещата из­глеждаха много по-лесни, освен това никой тук не я по­знаваше). Мъжът обаче се държа като истински кавалер, дори й държеше стола, когато тя сядаше или ставаше. Накрая Мария каза, че е уморена, и му определи среща на другия ден на плажа (посочи си часовника, уговори часа, направи вълнообразно движение с ръце и произнесе мно­го бавно „утре").

Той изглеждаше доволен, на свой ред си погледна ча­совника (вероятно швейцарски) и се съгласи с часа на сре­щата.

* * *

Мария не можа да спи добре. Сънува, че всичко това е само сън. Събуди се и видя, че е истина: роклята й стоеше на стола в скромната стая, хубавите обувки също бяха тук, а тя имаше среща на плажа.

На другия ден с помощта на Маилсон, преводача-охранител, превърнал се в неин импресарио, Мария каза, че приема поканата, стига да получи документ от швей­царското консулство. Швейцарецът, който явно бе свикнал с подобни изисквания, отвърна, че и той самият го желае, тъй като за да работи чужденка в неговата страна, тя трябва да докаже, че ще върши нещо, което нито една швейцарка не би могла да върши. Веднага след като под­писаха договора, преводачът-охранител-импресарио по­иска аванс в брой и задържа трийсет процента от получе­ните от Мария петстотин долара.

- Това е предплата за една седмица. Една седмица, разбираш ли? Ще печелиш чисто по петстотин долара на седмица, защото аз вземам комисионна само при първото плащане!

До този момент пътуванията, идеята да замине нада­леч, всичко това й изглеждаше като сън, а да сънуваш е много удобно, стига да не си принуден да осъществяваш плановете си. Така си спестяваш рисковете, разочарова­нията, трудните моменти, а когато остарееш, винаги мо­жеш да обвиниш другите - на първо място родителите си, съпруга си, децата си - за това, че не си постигнал жела­нията си.

И ето че внезапно се бе появил шансът, който Мария от толкова време очакваше, молейки се в същото време той никога да не й се предостави! Как да се справи с предизвикателствата и опасностите на един начин на живот, който й бе непознат? Как да изостави всичко, с което бе свикнала? Дали Света Богородица не бе отишла твърде далеч?

Мария се утеши с факта, че всеки момент би могла да промени намерението си, че това е само някаква лекомис­лена шега, нещо различно, за което щеше да разказва, ко­гато се върнеше в родния си град. В края на краищата жи­вееше на повече от хиляда километра оттук, имаше в чан­тата си триста и петдесет долара и ако поискаше, още ут­ре щеше да си стегне куфара и да избяга, без те да разбе­рат къде се е скрила.

Същия следобед, в който ходиха в консулството, тя реши да се разходи сама край брега и да погледа децата, волейболистите, просяците, продавачите на традицион­ни бразилски сувенири (произведени в Китай), хората, които тичаха и правеха гимнастика, за да прогонят ста­ростта, чуждестранните туристи, майките с деца, пен­сионерите, които играеха на карти в края на плажа. Дой­де в Рио де Жанейро, вечеря в един от най-скъпите рес­торанти, видя консулство, запозна се с един чужденец, намери си импресарио, подариха й рокля и обувки, кои­то никой, ама съвсем никой от нейния град не би могъл да си купи.

А сега?

Прекарала бе по-голямата част от времето си, казвай­ки „не" на неща, на които би искала да каже „да", решила бе да изживее само това, което умее да контролира, като приключенията си с мъжете например. Сега се бе изпра­вила пред неизвестното, толкова неизвестно, колкото то­зи океан е бил някога за мореплавателите, решили да пла­ват из него, както й бяха обяснили в часовете по история. Винаги можеше да каже „не", но нима щеше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки, както все още праве­ше при спомена за момчето, което й бе поискало молив и бе изчезнало заедно с първата й любов? Винаги можеше да каже „не", защо пък този път да не се осмели да произ­несе „да"?

Поради една много проста причина: тя бе провинциал­но момиче без никакъв житейски опит освен този от гим­назията, притежаваше култура, получена от телевизион­ните сериали, и увереността, че е красива. Това обаче не бе достатъчно, за да се справи в живота.

Забеляза група хора, които се смееха и гледаха океана, но се страхуваха да се приближат до него. Преди два дни и тя бе изпитала същото чувство, но сега не се боеше и влизаше във водата всеки път, когато й се приискаше, ся­каш бе родена тук. Дали и в Европа не би могло да се слу­чи същото?

Безмълвно помоли Света Богородица за съвет и ня­колко секунди след това вече бе взела решение да продъл­жи напред, защото се чувстваше закриляна. Винаги може­ше да се върне обратно, но едва ли някога щеше да има шанса да отиде толкова далеч. Струваше си да рискува, стига мечтата й да издържеше на четирийсет и осем часо­вото пътуване в автобус без климатик и стига швейцаре­цът да не бе променил решението си.

Беше толкова въодушевена, че когато той отново я по-

кани на вечеря, тя реши да се направи на съблазнителка и взе ръката му в своята, но той веднага я издърпа. Мария разбра - с известен страх, но и с облекчение, - че намере­нията му наистина са сериозни.

- Звезда самба! - повтаряше мъжът. - Красива звезда самба бразилски! Пътуване друга седмица!

Всичко това беше чудесно, но „пътуване друга седми­ца" бе немислимо. Мария обясни, че не може да вземе ре­шение, без да се посъветва със семейството си. Ядосан, швейцарецът й показа копие от подписания документ и тя за пръв път се изплаши.

- Договор! - каза той.

Въпреки че бе решила да замине, тя пожела да се посъ­ветва с Маилсон, нейния импресарио. В края на краищата му плащаше, за да й помага.

Но Маилсон бе зает, тъй като ухажваше някаква германка, която току-що бе пристигнала в хотела и сега се печеше по монокини на плажа, уверена, че Бразилия е най-либералната страна на света (без да си дава сметка, че е единствената жена, показваща гърдите си, и всички ос­танали я гледат с известно неудобство). На Мария й беше много трудно да привлече вниманието му върху това, ко­ето казваше.

- А ако променя решението си? - настояваше тя.

- Не знам какво пише в договора, но той може да из­прати хора да те арестуват.

- Никога няма да ме открие!

- Права си. В такъв случай не се безпокой.

Но швейцарецът вече бе похарчил петстотин долара, както и пари за чифт обувки, рокля, две вечери и разходи­те по документите в консулството, поради което започва­ше да се тревожи. И тъй като Мария настояваше да гово­ри със семейството си, той реши да купи два самолетни билета и да я придружи до родния й град, стига всичко да се разреши за четирийсет и осем часа и те да могат да пътуват още следващата седмица, както бе уговорено. След като отново започнаха да се усмихват един на друг, Мария разбра, че това условие фигурира в документа и че за в бъдеще трябва да внимава със съблазняването, чувствата и договорите.

Каква изненада, каква гордост за малкия град бе да ви­ди своята хубава Мария в компанията на чужденец, който я канеше да стане голяма звезда в Европа! Всички съседи научиха новината, а приятелките й от гимназията я пита­ха: „Как стана?"

„Провървя ми."

Те поискаха да узнаят дали в Рио де Жанейро често се случват такива неща, тъй като бяха гледали подобни епи­зоди от телевизионните сериали. Мария не каза нито „да", нито „не", за да събуди любопитството на приятелките си, да ги накара да разберат, че тя не е коя да е.

Отидоха у тях, където швейцарецът отново показа бро­шурите с бар „Бразилия", изписан погрешно, и договора, а през това време Мария обясняваше, че вече има импре­сарио и иска да се посвети на артистична кариера. След като видя предизвикателните бански костюми на момиче­тата от снимките, които чужденецът показваше, майка й веднага му ги върна обратно, без да задава въпроси - най-важното за нея бе дъщеря й да е щастлива и богата, или нещастна, но богата.

- Как се казва? - попита я тя.

- Роже.

- Ружериу! Имах братовчед със същото име! Мъжът се усмихна, изръкопляска и всички си дадоха

- Но той е на моите години.

Майка й го помоли да не пречи на щастието на дъще­ря си. Тъй като всички шивачки постоянно си бъбрят със своите клиентки и научават много неща за брака и любов­та, тя я посъветва следното:

- Скъпа моя, по-добре да бъдеш нещастна с богат мъж, отколкото щастлива с беден, а там ще имаш много повече шансове да бъдеш нещастна богаташка. А ако не­щата никак не вървят, ще си хванеш автобуса и ще си дой­деш.

Въпреки че бе родена в това затънтено място, Мария беше по-умна, отколкото я смятаха майка й и бъдещият й съпруг.

- Мамо - възрази тя, - няма автобус от Европа за Бра­зилия. Освен това искам да правя кариера като танцьорка, а не да се омъжвам.

Майка й я погледна отчаяно.

- След като има начин да отидеш там, не може да ня­ма начин да се върнеш. Кариерата на танцьорка е много хубава за едно младо момиче, но ще продължи само дока­то си хубава и ще свърши, когато станеш на трийсет. Ето защо трябва да се възползваш от случая, да намериш ня­кой, който е честен и влюбен в теб, и да се омъжиш. Не е нужно и ти да изпитваш любов, аз самата в началото не обичах баща ти, но парите купуват всичко, дори и истин­ска любов. А баща ти, както виждаш, дори не е богат!

Изключително лош приятелски и в същото време пре­красен майчински съвет. Четирийсет и осем часа след то­ва Мария отново бе на път за Рио, като преди това се от­би - сама - в магазина за платове, където собственикът й каза следното:

- Научих, че някакъв прочут френски импресарио е ре­шил да те заведе в Париж. Не мога да ти попреча да тър­сиш щастието си, но искам да ти кажа нещо, преди да тръгнеш.

Извади от джоба си един медальон и продължи:

- Това е чудотворният медальон на Света Богородица Милосърдна. Нейната църква се намира в Париж, иди и я помоли да те закриля. Виж какво пише тук.