Единайсет минути

И за пръв път в живота си, въпреки всички хубави не­ща, които би могла да си купи с парите, които щеше да спечели - кой знае, може би само за още една година, — тя

съвсем съзнателно, трезво и преднамерено реши да про­пусне тази възможност.

Мария изчака да светне зелено, пресече улицата, спря пред цветния часовник, спомни си за Ралф, почувства от­ново неговия изпълнен с желание поглед в нощта, в която бе свалила част от роклята си, почувства как ръцете му докосват гърдите й, клитора й, лицето й, усети, че е влаж­на, погледна към огромния воден стълб в далечината и -без да има нужда да докосва която и да било част от тяло­то си - изпита оргазъм тук, пред всички.

Никой не забеляза нищо; всички бяха много, много за­ети.

пия, единствената от колежките й, с която Мария поддържаше почти приятелски отношения, я извика вед­нага след като тя влезе в бара. Ния седеше до някакъв ази­атец и двамата се смееха.

- Виж това - каза тя на Мария. - Виж какво иска да направя с него!

Азиатецът, който продължаваше да се усмихва, й от­прави съучастнически поглед и отвори капака на нещо ка­то кутия за пури. Милан хвърли отдалеч един поглед, за да види дали вътре няма спринцовки или дрога. Но не, беше нещо, което и той самият не знаеше как функционира, ма­кар и устройството му да беше съвсем просто.

- Прилича на някакъв уред от миналия век! - каза Ма­рия.

- И наистина е от миналия век - потвърди азиатецът, възмутен от невежеството, което издаваше подобна забе­лежка. - Този тук е на повече от сто години, струваше ми цяло състояние.

Мария видя в кутията множество клапани, ръчка, кабе­ли, малки метални клеми, батерии. Приличаше на устрой­ство на стар радиоапарат с две жици, на чиито краища бя­ха поставени две стъклени пръчици с размерите на човеш­ки пръсти. Как подобно нещо би могло да струва цяло състояние?

- А как функционира?

На Ния не й се понрави въпросът на Мария. Въпреки че

имаше доверие на бразилката, знаеше, че хората бързо се променят, възможно бе Мария да е хвърлила око на кли­ента й.

- Той вече ми обясни. Това е електрошоков уред.

И обръщайки се към азиатеца, му предложи да излязат от бара, тъй като бе решила да приеме поканата му. Мъ­жът обаче изглеждаше въодушевен от интереса, който предизвикваше играчката му.

- Към хиляда и деветстотната година, когато на паза­ра се появили първите батерии, традиционната медицина започнала да прави експерименти с електрически ток при лекуването на душевните болести и истерията. Токът бил използван и за лекуване на някои пъпки по кожата, както и за да стимулира жизнеността й. Виждате ли тези два края? Те са били поставяни тук - и той посочи слепоочия­та си - и уредът предизвиквал същия статичен разряд, който усещаме, когато въздухът е много сух.

Подобно нещо никога не се случваше в Бразилия, но в Швейцария беше често явление. Мария го бе установила един ден, когато отваряше вратата на таксито. Чу лек пукот и усети слаб удар. Помисли, че колата не е в ред, възнегодува, каза на шофьора, че няма да плати, а той без малко да я набие, наричайки я невежа. Беше прав: винов­на беше не колата, а сухият въздух. След други подобни удари Мария избягваше да докосва каквито и да било ме­тални повърхности, докато накрая откри в един супермар­кет гривна, която освобождаваше тялото от натрупаното в него електричество.

- Но това е изключително неприятно! - обърна се тя към азиатеца.

Ния се дразнеше все повече от забележките на Мария. И за да избегне евентуални конфликти с единствената си приятелка, тя бе прегърнала мъжа през рамо, за да не остави никакво съмнение, че той й принадлежи.

- Зависи къде ще го сложите - изсмя се силно азиате­цът.

След това той завъртя малката ръчка и двете пръчици станаха лилави. С бързо движение той ги допря до двете жени; чу се пукане, но усещането беше no-скоро на сър­беж, отколкото на болка.

Милан се приближи и каза:

— Не използвайте това нещо тук, ако обичате. Мъжът прибра пръчиците в кутията. Филипинката се възползва от момента и му предложи да отидат веднага в хотела. Азиатецът изглеждаше малко разочарован, ново­пристигналата, изглежда, проявяваше много по-голям ин­терес към електрошоковия уред, отколкото жената, която го канеше да излезе с нея. Облече сакото си и пъхна кути­ята в една кожена чанта с думите:

— Сега отново започнаха да ги правят, на мода са сред хората, които търсят по-особени усещания. Този уред оба­че, който ви показах, може да бъде видян само в редки ме­дицински колекции, музеи и антиквариати.

Милан и Мария стояха един до друг, без да знаят как­во да кажат.

- Ти виждал ли си нещо подобно?

- Не и от този вид. Сигурно наистина струва цяло съ­стояние, но този мъж заема ръководна длъжност в една петролна компания. Виждал съм други, по-нови...

- И какво правят с тях?

- Пъхат си ги в тялото... и карат жената да завърти ръчката. Усещат електрошока вътре в себе си.

- Нима не могат да го направят сами?

- Всичко, свързано със секса, човек може да направи сам. Но по-добре хората да продължават да мислят, че е по-забавно, когато са с друг, защото иначе барът ми ще фали­ра, а ти ще трябва да станеш продавачка на зеленчуци. Между другото, твоят специален клиент каза, че ще дойде тази вечер. Откажи всякакви други покани, ако обичаш.

- Ще откажа. Включително и неговата. Защото дойдох само за да се сбогувам.

Милан остана като поразен.

- С художника ли?

— Не. С „Копакабана". Тръгвам си. Съществува една граница, до която достигнах тази сутрин, докато гледах цветния часовник край езерото.

- И коя е границата?

- Цената на една ферма във вътрешността на Брази­лия. Знам, че мога да спечеля повече, да работя още една година, какво толкова, ще кажеш ти, нали?

Но аз знам какво: ще остана завинаги в този капан, в който си ти, в който са и клиентите, президенти на фирми, стюарди, ловци на таланти, директори на звукозаписни компании, многото мъже, с които съм била и на които съм продала времето си, без да мога да си го откупя от тях. Ако остана още един ден, ще остана още една година, а ако остана още една година, никога няма да се откажа.

Милан кимна дискретно в знак на съгласие, с вид на чо­век, който разбира и се съгласява с всичко, но не може да каже нищо - защото би могъл да зарази останалите моми­чета, които работят за него. Беше добър човек и въпреки че не й даде благословията си, не се и опита да я убеди, че постъпва погрешно.

Тя благодари, поръча си едно питие - чаша шампанско, не понасяше повече плодовия коктейл. Сега можеше да пие, не беше на работа. Милан й каза да му се обади, ако се нуждае от нещо, а също и че винаги ще бъде добре дошла в бара.

Тя поиска да си плати шампанското, но той й каза, че е за сметка на заведението. Мария прие: бе дала на това за­ведение много повече от едно питие.

Из дневника на Мария, след като се прибра в жилището си:

„Във всички езици по света има една и съща по­говорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме да­леч от любимия човек, всеки, който минава по ули­цата, ни напомня за него.

Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; ви­наги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите ев­ропейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.

Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за роди­телите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къ­де е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъ­ществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планина­та, и - което е още по-лошо - продължаваше да бъде чуж­денка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй ка­то знаеше, че е дошъл моментът да спре.

Малцина усещат кога настъпва този момент.

Бе изживяла само четири приключения - работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, стана­ла бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъга­та, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не бе­ше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за не­го, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я за­познае с приятелите си, с картините си, със своя свят.

Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на друга­та сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страда­ние за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.

Отвори отново единия от куфарите, извади малкия ва­гон от електрическото влакче, който той й бе дал през първата нощ в неговия апартамент. Погледа го няколко минути и след това го хвърли в кошчето; това влакче не заслужаваше да види Бразилия, било е ненужно и неспра­ведливо към детето, което толкова много го е искало.

Не, нямаше да отиде в църквата; той може би щеше да я попита и ако тя му кажеше истината - „тръгвам си", -той щеше да я моли да остане, щеше да й обещае всичко на света само за да не я загуби в този миг, щеше да й раз­крие любовта си, която тя и без това беше усещала през всичкото време, прекарано с него. Но и двамата разпола­гаха със свобода, може би никоя друга връзка нямаше да бъде толкова успешна, вероятно тази беше единствената причина, поради която се обичаха - знаеха, че не се нуж­даят един от друг. Мъжете винаги се плашат, когато една жена казва „искам да съм зависима от теб", а Мария иска­ше да отнесе със себе си образа на един влюбен, всеотда­ен Ралф Харт, готов на всичко заради нея.

Все още имаше време, за да реши дали да отиде на сре­щата, или не; сега трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща. Видя някои вещи, които не беше прибра­ла в куфарите, тъй като не знаеше къде да ги сложи. Реши, че хазаинът ще се погрижи за тях вместо нея, когато вле­зе в апартамента и завари домакинските електроуреди в ухнята, картините, купени от един битпазар, хавлиените кърпи и спалното бельо. Не можеше да отнесе нищо от това в Бразилия, въпреки че родителите й се нуждаеха от тях много повече от който и да било швейцарски просяк; тези вещи винаги щяха да й напомнят за всичко, което бе дръзнала да направи.

Излезе, отиде в банката и изтегли всички пари, които бе внесла. Управителят - който също беше минал през леглото й - й каза, че идеята не е добра, тези франкове можели да продължават да й носят печалба, тя можела да получава лихвите в Бразилия. А и ако й откраднели пари­те, щяла да загуби спечеленото през всичките тези месе­ци на труд. Мария се поколеба за миг, вярвайки - както винаги, - че наистина искаха да й помогнат. Но след като поразмисли, стигна до извода, че целта на тези пари не е да се превърнат в още повече хартия, а във ферма, в къ­ща за родителите й, в няколко глави добитък и в още по­вече работа.

Изтегли всичко до последния сантим, прибра парите в малка чантичка, която бе купила специално за целта, и я върза на кръста си, под дрехите.

Отиде до туристическата агенция, молейки се да има сили да извърши намисленото; когато поиска да си смени билета, й казаха, че полетът на следващия ден е през Па­риж, където тя ще трябва да се прехвърли на друг само­лет. Нямаше значение, важното беше да е далеч оттук, до­като не е размислила.

Разходи се до един от мостовете, купи си сладолед, въпреки че отново бе започнало да се захлажда, и хвърли поглед към Женева. В този момент всичко й се стори раз­лично, сякаш току-що бе пристигнала и искаше да обико­ли музеите, историческите забележителности, най-посе­щаваните барове и ресторанти. Колко странно, когато чо­век живее в някой град, винаги отлага разглеждането му за по-нататък и накрая така и не го опознава.

Опита се да се зарадва на това, че се завръща в роди­ната си, но не успя. Опита се да изпита тъга от факта, че напуска един град, който се бе отнесъл толкова добре с нея, но също не успя. Единственото, което успя да стори, бе да си поплаче от страх за самата себе си - интелигент­но момиче, което имаше всичко, за да преуспее, но обик­новено вземаше погрешни решения.

Помоли се този път решението й да е било правилно.

Църквата беше съвсем празна, когато влезе в нея, и тя се отдаде на мълчаливо съзерцание на красивите витражи, осветявани от идващата отвън светлина, светлината на измития от нощната буря ден. Пред нея се издигаше олтар с празен кръст; кръстът вече не беше инструмент за мъче­ние с окървавения върху него мъж на прага на смъртта, а символ на възкресението, инструментът за изтезание бе из­губил напълно своето значение и вече не внушаваше ужас.

Зарадва се, че не видя статуи на страдащи светци със следи от кръв и отворени рани - тази църква беше само място, в което хората се събираха, за да се преклонят пред нещо, което не можеха да разберат.

Спря се пред една дарохранителница, в която се съхра­няваше частица от тялото на Исус, в когото тя все още вярваше, въпреки че отдавна не бе мислила за него. Коле­ничи и се закле пред Бог, пред Дева Мария, пред Исус и пред всички светци, че каквото и да се случи през този ден, тя никога няма да промени решението си и ще си тръгне оттук на всяка цена. Даде тази клетва, защото по­знаваше добре капаните на любовта и способността им да променят волята на една жена.

Малко след това Мария усети как някаква ръка я до­косва по рамото и наклони глава, за да докосне ръката.

- Как си?

- Добре - отговори гласът без следа от тревога. -Много добре. Хайде да пием кафе.

Излязоха, хванати за ръце, сякаш бяха двама влюбе­ни, които се срещат след дълга раздяла. Целунаха се на улицата, няколко души ги изгледаха скандализирани, два­мата се усмихнаха на чувството на неудобство, което бя­ха предизвикали, и на желанията, които бяха събудили у хората със скандалното си поведение - защото знаеха, че в действителност и на другите им се иска да направят съ­щото. Именно това беше скандалното.

Влязоха в едно кафене, което приличаше на всички оста­нали, но през този следобед беше различно, защото два­мата бяха в него и се обичаха. Поговориха си за Женева, за трудностите на френския език, за витражите в църква­та, за вредата от пушенето - тъй като и двамата пушеха и нямаха никакво намерение да се откажат от този порок.

Тя настоя да плати кафетата и той прие. Отидоха на из­ложбата, тя се запозна с неговия свят, с художниците, с богаташите, които изглеждаха още по-богати, с милионе­рите, които изглеждаха като бедняци, с хората, които раз­питваха за неща, за които тя изобщо не бе чувала. Всички я харесаха, похвалиха я за хубавия й френски, разпитваха я за карнавала, футбола и музиката на страната й. Възпи­тани, любезни, симпатични, очарователни.

Когато излязоха, той й каза, че вечерта ще дойде в ба­ра, за да се видели. Тя го помоли да не ходи там, тъй като този ден не беше на работа и би искала да го покани на ве­черя.

Той прие, сбогуваха се, уговориха се да се срещнат в неговия дом и да вечерят в един симпатичен ресторант на малкото площадче „Колони", през което толкова пъти бя­ха минавали с такси, а тя никога не бе пожелала да спрат, за да го разгледа.

Тогава Мария се сети за единствената си приятелка и реши да отиде до библиотеката, за да й каже, че повече ня­ма да ходи там.

* * *

Пристигна малко преди затварянето на библиотеката.

- Може да ви се стори, че се държа прекалено фамилиарно, но нямам нито една приятелка, с която да споделя някои неща - каза библиотекарката веднага след като Ма­рия влезе.

Тази жена нямаше приятелка? След като бе живяла цял живот на едно и също място и срещаше най-различни хо­ра всеки ден, нямаше никого, с когото да разговаря? Всъщност Мария бе открила някой като себе си или, по­точно казано, като всички останали.

- Размишлявах върху това, което прочетох за клитора...

„О, не! Нима мисли само за това?"

- И разбрах, че въпреки голямото удоволствие, което винаги са ми носели половите контакти с мъжа ми, ми е било много трудно да стигна до оргазъм с него. Смятате ли, че това е нормално?

- А вие смятате ли, че е нормално кюрдите да правят демонстрации всеки ден? Влюбените жени да бягат от своя вълшебен принц? Хората да мечтаят за ферми, вмес­то за любов? Мъже и жени да продават времето си, без да могат после да го откупят? И въпреки всичко тези неща се случват; така че няма значение какво смятам или какво съм спряла да смятам, винаги е нормално. Всичко онова, което е противоестествено, което се противопоставя на най-съкровените ни желания, е нормално според нас, ма­кар и да изглежда абсурдно на Бог. Търсим нашия ад, из­граждаме го в течение на хилядолетия и след всички тези усилия сега можем да живеем по възможно най-лошия на­чин.

Мария погледна жената пред себе си и едва сега, след като бе изминало толкова време, я попита за името й (зна­еше само фамилията й). Библиотекарката се казваше Хайди, беше омъжена от трийсет години и никога - наистина никога! - не си бе задавала въпроса дали е нормално да не изпитва оргазъм по време на сексуалните контакти с мъ­жа си.

- Не знам дали трябваше да чета всичко това! Може би щеше да е по-добре да продължавам да живея в неве­жество и да мисля, че след като имам верен съпруг, вила с изглед към езерото, три деца и държавна работа, съм постигнала всичко, за което една жена би могла да мечтае. А сега, откакто вие пристигнахте и откакто прочетох пър­вата книга, съм много загрижена за това, в което превър­нах живота си. Дали с всички е така?

- Мога да ви уверя, че е така - отвърна Мария и въ­преки младостта си се почувства по-мъдра от жената, ко­ято й Искаше съвет.

- Искате ли да чуете подробности? Мария кимна.

- Вие, естествено, сте още много млада, за да ме раз­берете, но тъкмо затова бих искала да споделя с вас някои неща от живота си, за да не допуснете същите грешки, ко­ито допуснах аз самата.

Но клитора, защо мъжът ми никога не му е обръщал внимание? Той смяташе, че оргазмът е във вагината, и на мен ми беше много, много трудно да се преструвам, че изпитвам нещо, което той си въобразяваше, че трябва да усещам. Изпитвах удоволствие, наистина, но това беше друго удоволствие. Единствено когато търкането беше в горната част... разбирате ли?

- Разбирам.

- А сега разбрах защо. Прочетох го тук. - И тя посо­чи някаква книга върху масата, чието заглавие Мария не можеше да види. - Съществува един сноп от нервни влакна, които свързват клитора с Г-точката, и той е от решава­що значение. Но мъжете не смятат така, според тях про­никването е достатъчно. Вие знаете ли какво представля­ва Г-точката?

- Но нали разговаряхме за това миналия ден - отвърна Мария, приела този път ролята на Наивното момиченце. -След като се влезе, на първия етаж, прозорецът в дъното.

- Разбира се, разбира се! - Погледът на библиотекарката заблестя. - Попитайте вашите приятели дали някой от тях е чувал да се говори за това и ще видите, че никой не е чувал! Какъв абсурд! И ако клиторът е бил открит от въпросния италианец, Г-точката е завоевание на нашия век! Скоро ще се появи на първите страници на вестници­те и никой повече няма да я пренебрегва! Представяте ли си в какъв революционен момент живеем?

Мария си погледна часовника и Хайди си даде сметка, че трябва да говори бързо, да обясни на красивото моми­че пред себе си, че жените са в пълното си право да се чув­стват щастливи, пълноценни, за да може следващото по­коление да се радва на всички тези изключителни завоева­ния на науката.

- Доктор Фройд не е бил съгласен с това, тъй като не е бил жена и е смятал, че след като неговият оргазъм е в пениса му, ние сме длъжни да изпитваме удоволствие във вагината си. Но нека се върнем към началото, към онова, което винаги ни е доставяло удоволствие: клитора и Г-точ­ката! Много малко жени имат сексуални контакти, които да ги удовлетворяват, и ако на вас ви е трудно да достиг­нете до насладата, която заслужавате, ви препоръчвам да смените позата. Накарайте вашия любим да легне, а вие застанете отгоре; клиторът ви ще се удря с по-голяма си­ла в тялото му и вие, а не той, ще усетите как се засилва възбудата, от която се нуждаете. Или по-точно казано, възбудата, която заслужавате!

Но Мария се преструваше, че не следи разговора. Значи не беше единствената! Нямаше никакъв сексуален проблем, всичко беше въпрос на анатомия! Изпита жела­ние да целуне жената срещу себе си, а през това време ед­на огромна, непосилна тежест падна от сърцето й! Колко хубаво, че го бе открила, докато е все още млада! Какъв прекрасен ден!

Хайди й се усмихна съучастнически.

- Те не знаят, но и ние получаваме ерекция! Клиторът получава ерекция!

„Те" сигурно бяха мъжете. Мария придоби смелост, след като разговорът беше станал толкова интимен, и я попита:

- А вие имали ли сте връзка с друг мъж освен със съ­пруга си?

Библиотекарката остана като поразена. В очите й лум­на огън, лицето й почервеня, незнайно дали от гняв или от срам. След известно време обаче борбата между желани­ето да разкаже или да премълчи приключи. Достатъчно бе да смени темата.

- Нека се върнем към нашата ерекция: тази на клитора! Знаете ли, че той се втвърдява?

- Знам го от дете.

Хайди изглеждаше разочарована. Може би тя самата като малка не му бе обръщала голямо внимание.

- Изглежда, че ако движите пръста си в кръг по него, без да стигате до върха му, може да изпитате още по-сил­но удоволствие. Запомнете го! Мъжете, които се съобра­зяват с тялото на една жена, бързат да докоснат върха на клитора, без да знаят, че това понякога може да бъде бо­лезнено, не сте ли съгласна? Ето защо още след първата или втората среща поемете нещата в свои ръце: заставай­те отгоре, решавайте как и къде да бъде оказван натискът, ускорявайте или забавяйте ритъма, както на вас ви харес­ва. Освен това, както пише в книгата, която чета, е необ­ходимо да проведете откровен разговор.

- Вие провели ли сте откровен разговор с мъжа си?

Още веднъж Хайди се изплъзна от прямия въпрос, спо­менавайки, че времената са били други и тогава е предпо­читала да разговаря no-скоро на интелектуални теми.

- Представете си, че клиторът ви е като часовникова стрелка, и помолете партньора си да я движи между еди­найсет и един часа, разбрахте ли?