Единайсет минути

Да, разбираше какво има предвид жената, но не беше съвсем съгласна, явно и книгата беше далеч от цялата ис­тина. Но щом Хайди заговори за часовник, Мария поглед­на своя, каза й, че е дошла само за да се сбогува, тъй като стажът й бе приключил. Жената като че ли не я чу.

- Не искате ли да вземете книгата за клитора?

- Не, благодаря. Сега съм заета с други неща.

- Нищо ли няма да вземете?

- Не. Връщам се в родината си и бих искала да ви бла­годаря, че винаги сте се отнасяли към мен с уважение и разбиране. Може някой ден да се срещнем отново!

Стиснаха си ръцете и си пожелаха щастие.

Хайди изчака момичето да излезе, след което изгу­би самообладание и удари с юмрук по масата. Защо не бе използвала момента, за да сподели с Мария нещо, което по всяка вероятност щеше да умре с нея? След като моми­чето се бе осмелило да я попита дали някога е изневерила на мъжа си, защо не му бе отговорила сега, когато откри­ваше един нов свят, в който най-сетне жените се съглася­ваха, че е много трудно да изпитат вагинален оргазъм?

„Добре де, това не е толкова важно. Животът не е само секс."

Наистина сексът не беше най-важното нещо на света, но все пак беше важен. Хвърли един поглед наоколо; по­вечето от стотиците книги, които я заобикаляха, разказва­ха някаква любовна история. Все една и съща история -някой се влюбва, открива някого, губи го, после открива друг. Единение на душите, далечни места, приключения, страдания, тревоги, но рядко някой казва: „Вижте какво, скъпи ми господине, опитайте се да разберете по-добре тялото на жената." Защо в книгите не се говори открито за това?

Може би защото то никого не интересува особено. Мъ­жът винаги ще търси нещо ново - той продължава да бъ­де пещерният ловец, следващ инстинкта си за възпроиз­водство на човешката раса. А жената? От собствения си опит знаеше, че желанието на жената да достигне до ис­тински оргазъм с партньора си се проявява най-вече през първите години на брака, след което честотата на сексуал­ните контакти намалява, но никоя жена не говореше за то­ва, защото смяташе, че се случва само на нея. Повечето жени дори лъжеха, че не издържат повече на желанието на мъжете си да се любят с тях всяка нощ. И лъжейки, кара­ха останалите да се тревожат.

Постепенно жените започваха да мислят за други не­ща: за децата, готвенето, работата, домакинстването, за плащането на сметките, за търпимостта към изневерите на съпруга, за отпуските, през които се грижеха повече за децата си, отколкото за себе си, за чувството на съпричастие с партньора си, дори за любов, но никога за секс.

Трябваше да бъде по-откровена с бразилската девойка, която й изглеждаше наивно момиче, на възраст да й бъде дъщеря, и едва ли бе наясно със заобикалящия я свят. Имигрантка, която живееше далеч от родината си, върше­ше прилежно скучната си работа в очакване да срещне мъ­жа, за когото ще се омъжи, ще се преструва в началото, че изпитва оргазъм, ще намери сигурността, ще възпроизве­де тайнствения човешки род и скоро ще забрави за оргаз­ми, клитори, Г-точка (открита едва през XX век!!!). Ще стане добра съпруга и майка, ще се грижи да не липсва ни­що в дома й, ще мастурбира тайно от време на време, представяйки си мъжа, когото е срещнала на улицата и който я е погледнал с желание.

Ето защо не бе отговорила на въпроса: „Имали ли сте връзка с някой друг освен с мъжа ви?"

Тези неща умират заедно с хората, помисли си тя. Не се съмняваше, че съпругът й бе мъжът на живота й, въ­преки че сексът бе останал в далечното минало. Той беше прекрасен другар, почтен, великодушен, винаги в хубаво настроение, бореше се, за да издържа семейството си, и се опитваше да направи щастливи всички, за които бе поел отговорност. Идеалният съпруг, за когото мечтаят всички жени, ето защо тя се чувстваше толкова зле, когато си

спомняше как веднъж бе пожелала друг мъж и се бе любила с него.

Спомни си как го бе срещнала. Връщаше се от град­чето Давос, което се намираше в планината, когато една снежна лавина бе спряла за няколко часа движението на влаковете. Обади се в къщи да не се тревожат за нея, ку­пи няколко списания и се настрои за дълго чакане на га­рата.

И тогава забеляза наблизо мъж с раница и спален чу­вал. Косата му бе прошарена, лицето му - загоряло от слънцето, и, изглежда, беше единственият, който не се притесняваше, че влака го няма; дори напротив, усмихва­ше се и се оглеждаше, търсейки някого, с когото да разго­варя. Хайди разгърна едно от списанията, но - такива са мистериите на живота! - погледът й бързо срещна неговия поглед и тя не успя да го отклони достатъчно бързо, виж­дайки го да се приближава към нея.

Понечи да му каже - съвсем възпитано, - че трябва на­истина да довърши една много интересна статия, но той я заговори пръв. Каза й, че е писател и че се връща от ня­каква среща в този град, но поради закъснението на вла­ковете щеше да изпусне полета за родината си. Би ли мог­ла да му помогне да си намери хотел, след като пристиг­нат в Женева?

Хайди го гледаше и се питаше как е възможно човек да е в толкова добро настроение, след като си е изпуснал са­молета и му се налага да чака на някаква неуютна гара, докато нещата се оправят?

Мъжът обаче започна да разговаря с нея, сякаш бяха стари приятели. Разказа й за пътуванията си, за мистерия­та на литературното творчество, а също и (за неин ужас) за всички жени, които бе срещал и обичал през живота си. Хайди само кимаше и той продължаваше. От време на време й се извиняваше, че говори твърде много, и я раз­питваше за самата нея, но единственото, което тя му отговаряше, беше, че е „обикновена жена, на която досега не й се е случвало нищо особено".

Внезапно Хайди с изненада установи, че се моли вла­кът никога да не дойде, разговорът с мъжа й харесваше много, откриваше неща, които познаваше единствено от романите. И тъй като никога повече нямаше да го срещ­не, се осмели (така и не можа по-късно да си обясни защо) да го попита за неща, които открай време я интересуваха. Изживяваше труден момент в брака си, съпругът й насто­яваше тя непрекъснато да е до него и Хайди поиска да узнае какво би могла да стори, за да го накара да се чув­ства щастлив. Непознатият й даде интересни съвети, раз­каза й някаква история, но като че ли не му се нравеше особено идеята да разговарят за съпруга й.

„Вие сте много интересна жена", каза й той, използ­вайки думи, които тя не бе чувала от години.

Хайди не знаеше как да реагира, той забеляза неудоб­ството й и веднага заговори за пустини, планини, изгубе­ни градове, жени, обвити във воали, но с разголени кръс­тове, воини, пирати и мъдреци.

Влакът пристигна. Седнаха един до друг и тя вече не беше омъжената жена с вила срещу езерото и майка на три деца, за които трябваше да се грижи, а авантюристка, която за пръв път отиваше в Женева. Гледаше планината, реката и й беше хубаво да седи до един мъж, който иска­ше да легне с нея (защото мъжете мислят само за това) и който правеше всичко възможно, за да я впечатли. Замис­ли се върху това колко ли други мъже са изпитвали също­то, а тя не бе им дала никаква възможност - тази сутрин обаче светът се бе променил, тя беше едно момиче на трийсет и осем години, което присъства очаровано на опитите да бъде съблазнено; на света нямаше нищо по-хубаво от това.

В преждевременната есен на живота си, когато смята­ше, че вече има всичко, което би могла да очаква, на някаква гара се бе появил този мъж и бе влязъл в нейния свят, без да иска позволение. Слязоха в Женева, тя му пре­поръча един хотел (той настояваше да е скромен, тъй ка­то не беше предвидил, че ще трябва да остане още един ден в скъпата Швейцария), помоли я да се качи с него до стаята, за да види дали всичко е наред. Хайди знаеше как­во я очаква, но въпреки това прие предложението. Затво­риха вратата, целунаха се буйно и с желание, той свали дрехите й и - о, Господи! - тя разбра, че добре познава женското тяло, тъй като бе опознал страданието или раз­очарованието на много други тела.

Любиха се целия следобед, едва привечер очарование­то започна да се изпарява и тя каза едно изречение, което й се искаше никога да не бе произнасяла:

„Трябва да се прибирам, мъжът ми ме чака."

Той запали цигара, останаха заедно още няколко мину­ти в мълчание и накрая никой не каза „сбогом". Хайди стана и излезе от стаята, без да поглежда назад, знаейки, че каквото и да си кажат, ще бъде безсмислено.

Никога повече нямаше да го срещне, но през есента на своето отчаяние за няколко часа бе престанала да бъде вярната съпруга, домакинята, любещата майка, пример­ната служителка, постоянната приятелка — и отново се бе превърнала просто в жена.

През слепващите няколко дни мъжът й подхвърляше, че не е същата, че е по-весела или по-тъжна от обикнове­но - и той самият не знаеше как да опише промяната в нея. Една седмица след това нещата отново поеха нормал­ния си ход.

„Колко жалко, че не разказах това на момичето - по­мисли си тя. - Всъщност тя нямаше да го разбере, все още живее в свят, в който хората са си верни, а клетвите в лю­бов - вечни."

— Изпод вратата влиза студен въздух - отгово­ри той, вместо да каже „Беше прекрасно!".

— Връщам се в Бразилия утре по обяд.

— Ти не получи оргазъм — каза той, опитвайки се да промени темата, да бъде внимателен, да не на­силва нещата. Страх го беше да не ме загуби и мислеше, че разполага с цялата нощ, за да ме на­кара да променя решението си.

- Първо, ще прекараш нощта тук. Не беше молба, а заповед.

—Да, да разбереш по-добре мъжете - повтори Ралф, забелязвайки ироничния ми поглед. - Ти ис­каш да изразиш женската си сексуалност, да ми помогнеш да опозная тялото ти, да имам търпе­ние, време. Съгласен съм, но не ти ли е хрумвало, че ние сме различно устроени, поне що се отнася до времето? Би трябвало да попиташ Господ защо е така.

— Ти си луд!

— Възможно е. Но е логично. Случвало ли ти се е, докато правиш секс, да спреш, за да видиш как­во изпитват мъжете, с които си в леглото?

—Да, случвало ми се е: всички са несигурни. Из­питват страх.