Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.53 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Налице е нарушение на правото на справедлив процес, както и на правото на собственост, поради неизпълнение на съдебно решение от страна на общината в продължение на около 6 години.
Лице с увреждания, лишено от свобода, е било подложено на нечовешко и унизително третиране поради липсата на подходящи условия за свободното му и независимо придвижване в затвора и липсата на подходяща медицинска гружа спрямо състоянието му. Решение на Съда по делото Cara-Damiani v. Italy (no. 2447/05) Фактите: Жалбоподателят, г-н Cara-Damiani, е лишен от свобода от 1992 г., намира се в затвора в Парма от 2003 г. и следва да излежава присъда до 2016 г. Той страда от парапареза на долните крайници, състояние, при което е налице частична загуба на функцията на мускулите и частично обездвижване на долната част на тялото. Г-н Cara-Damiani бил държан в общите помещения на затвора, макар че бил прехвърлен в Парма именно за да бъде настанен в специално отделение заради състоянието му. По становището на медицинските служители условията, в които той живеел в затвора, не били подходящи за състоянието му. Освен това той бил държан при строг режим, нямал достъп до тоалетните, не можел да използва физиотерапевтични уреди и бил силно ограничен в придвижването си. През февруари 2005 г. националният съд отхвърлил искането на г-н Cara-Damiani за спиране на изпълнението на присъдата му, като приел, че той не е съвсем обездвижен и че в затвора в Парма се предоставя подходяща грижа за него. През април 2005 г. било открито отделението за хора с увреждания в затвора в Парма, но жалбоподателят не бил преместен там поради липса на място. По-късно през декември той бил преместен в отделението, като г-н Cara-Damiani поискал да бъде настанен в болница или клиника, където да му бъде предоставяна грижа, адекватна на състоянието му. С решение на съда той бил настанен в болница, но по-късно отново бил върнат в затвора. По-късно отново бил настанен в болница с решение на съда, което посочвало, че затворническите власти не могат да гарантират подходяща грижа за него. Решението: Съдът припомня, че по отношение на лишените от свобода чл. 3 от Конвенцията поставя позитивно задължение на държавите да гарантират, че задържаните лица ще получат подходяща медицинска грижа, която, макар да не трябва да съответства на грижата в най-добрите медицински заведения извън затвора, трябва да е сравнима със стандартите, предоставени на населението като цяло. Жалбоподателят, 58-годишен към момента на подаване на жалбата си пред ЕСПЧ, е в инвалидна количка и в невъзможност да се движи поне от 1997 г. В затвора той не е имал възможност да стигне до тоалетните и да се придвижва без помощ, а строгият режим на изтърпяване на наказанието допълнително е ограничавало придвижването му. Съдът приветства създаването на отделение за хора с увреждания в затвора в Парма, но същевременно подчертава, че то не е могло да функционира дълго време заради липса на средства. ЕСПЧ отбелязва, че държането на лице с увреждания за продължително време при условия, в които то не може да се придвижва по независим начин, не отговаря на стандартите на чл. 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва още, че г-н Cara-Damiani е трябвало да чака продължително време преди да бъде преместен в болница, въпреки че докторите са индикирали, че условията, в които е държан, не са били подходящи за него, като въпреки това властите не са предприели подходящи мерки в тази посока. Поради това Съдът заключава, че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отнасяне, в противоречие с чл. 3.
Лишаването от свобода на полицейски служител в рамките на разследване на корупция и кражба на петрол не е имало достатъчно правно основание в националния закон. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Creangă v. Romania (no. 29226/03) Фактите: Към момента на събитията по делото жалбоподателят е бил полицай. На 16 юли 2003 г. той бил уведомен от началника си, че следва да се яви за разпит в управлението на Националната антикорупционна прокурорска служба („НАПС”). Г-н Creangă и още 25 негови колеги отишли в НАПС в 8,45 ч. сутринта. Жалбоподателят твърди, че те били поканени да влязат в сградата в 9 ч. и от този час насетне не им било разрешено да излизат. Били инструктирани, че могат да напускат стаята, в която се намирали, наблюдавани от маскирани полицаи, за цигара или до тоалетната само по единично и придружавани от полицай. Жалбоподателят бил разпитван от военен прокурор за кражба на петрол от петролопровод в покрайнините на Букурещ. Той твърди, че е бил обиждан, заплашван и принуждаван да „сътрудничи” и че му е било отказано да се свърже с избран от него адвокат. Твърди, че малко след полунощ на същия ден му било казано, че е била издадена заповед за предварителното му задържане за срок от три дни, считано от 22 ч. на 16 юли. Според правителството, по обяд на 16 юли прокурорът е уведомил разпитваните полицаи, че срещу десетима от тях, включително жалбоподателя, е било образувано наказателно производство и че те всички доброволно са останали в сградата за изясняване на ситуацията. В 22 ч. на жалбоподателя било повдигнато обвинение за получаване на подкуп, за съучастие в кражба в особено големи размери и за участие в престъпен заговор и му била наложена мярка за неотклонение. Същата нощ той бил преведен заедно с още 13 обвиняеми в затвора. С решение от 18.07.2003 г. Военният апелативен съд уважил искането на прокуратурата за продължаване на предварителното задържане с 27 дни. Съдът намерил, че по делото има достатъчно доказателства, обосноваващи подозрението, че задържаните са извършили престъпленията. Съдът отчел риска задържаните да повлияят върху свидетели, опитите им да избегнат наказателното производство, сложността на делото, големия брой обвиняеми и трудностите при събирането на доказателства. На 21 юли с окончателно решение Върховният съд отменил решението от 18 юли по жалба на задържаните. Жалбоподателят бил освободен на същия ден. На неуточнена дата Главният прокурор подал протест до Върховния съд за отмяна на окончателното решение от 21 юли, твърдейки, че Върховният съд бил допуснал сериозна грешка по приложението на правото. Жалбоподателят научил от медиите, че по протеста има насрочено заседание на 25 юли. Въпреки участието му в заседанието и аргументите му против отмяната на решението съдът уважил протеста, като намерил, че съществуват достатъчно доказателства, че всеки един от обвиняемите може да е извършил престъпленията, за които са обвинявани. Жалбоподателят бил задържан на същия ден. С решение от 29 юни 2004 г. военният съд заменил мярката за неотклонение на жалбоподателя със забрана за напускане на страната. С присъда от 22 юли 2010 г. жалбоподателят бил осъден условно на три години лишаване от свобода за получаване на подкупи и укривателство. Решението: Относно лишаването от свобода от 9 ч. до 22 ч. на 16 юли 2003 г. Относно периода за разглеждане, в решението си от 15.06.2010 г. Отделението на Съда е намерило, че жалбоподателят е бил лишен от свобода без правно основание от 10 ч. на 16.07.2003 г., когато е бил разпитан за пръв път от прокурор. Голямото отделение на Съда отбелязва, че страните не спорят, че г-н Creangă е бил призован да се яви в НАПС за разпит във връзка с наказателно разследване и че е влязъл в сградата в 9 ч. Макар и да не е бил отведен там принудително г-н Creangă е бил под контрола на властите от този момент насетне. Що се отнася до края на периода Съдът посочва, че в заповедта е отбелязано, че мярката е била наложена в 22 ч. За законосъобразността на заповедта няма значение момента, в който е научил за нея жалбоподателя. Следователно периодът, който подлежи на разглеждане, е от 9 ч. сутринта до 22 ч. вечерта на 16 юли 2003 г. Имало ли е лишаване от свобода: Чрез проведеното мащабно разследване, което безспорно е в основата на събитията от 16 юли, се е целяло разкриването на огромна мрежа за кражба на петрол, включваща и полицейски служители. Следователно наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя и неговите колеги, следва да се разглежда в този контекст и от необходимостта да бъдат извършени редица следствени действия в този ден може да бъде направен извода, че г-н Creangă е бил длъжен да остане в сградата. Като отчита от една страна, че правителството не е успяло да докаже, че жалбоподателят е напуснал сградата на НАПС или че е можел свободна да го направи след като е дал първоначалните си показания, а от друга – че версията на жалбоподателя за събитията е последователна и логична, Съдът приема, че той наистина е останал в сградата и е бил лишен от свобода поне след 12 ч. на обяд, когато е бил устно уведомен, че срещу него е образувано наказателно производство. За да отговори на въпроса дали лишаването от свобода е било „в съответствие със закона”, Съдът отчита, че г-н Creangă е бил призован да се яви в НАПС, за да даде показания във връзка с водено наказателно разследване, без да са му били дадени допълнителни пояснения. В 12 ч. на обяд е бил уведомен, че срещу него е било образувано наказателно производство. Съдът намира, че от този момент прокурорът е имал достатъчно сериозни основания да ограничи свободата на жалбоподателя за целите на разследването и румънският закон предвижда взимането на такава мярка. Прокурорът обаче е решил едва в 22 ч. да постанови предварителното задържане на жалбоподателя. Следователно лишаването от свобода на г-н Creangă на 16 юли, поне от 12 ч. на обяд до 22 ч. е било без правно основание и е било в нарушение на чл. 5, § 1. Предварителното задържане от 22 ч. на 16 юли до 22 ч. на 18 юли 2003 г. Съдът отбелязва, че подозренията срещу жалбоподателя са били обосновани с оглед фактите по делото, предполагащи, че той може би е извършил въпросните престъпления. Достатъчно основание за задържането е била вероятността в качеството си на полицейски служител жалбоподателят да повлияе на още неразпитаните свидетели. Поради това лишаването му от свобода в този период е било обосновано и няма нарушение на чл. 5, § 1. Предварителното задържане след 25 юли 2003 г. В решението си по делото Отделението е намерило, че жалбоподателят не е можел да предвиди подаването на протеста от прокуратурата, нито е разполагал с подобно правно средство. По закон такъв протест може да подаде само Главният прокурор, който е йерархически ръководител на прокурора, постановил задържането на жалбоподателя и поискал удължаването на мярката. Съдът освен това е отбелязал, че разпоредбите на НПК, регламентиращи подаването на искане за отмяна на решение, което „противоречи на закона”, са твърде неясни, за да е предвидимо приложението им. Поради това е постановено, че лишаването от свобода на жалбоподателя от 25.07.2003 г. насетне не е имало достатъчно основание в националния закон. Повтаряйки отново, че е задължително предпоставките за лишаване от свобода по националния закон да отговарят на стандарта за „законност” по Конвенцията Голямото отделения е напълно съгласно с изводите в решението на Отделението, че е имало нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията. Настаняването на жалбоподателката в социален дом за хора с психични разстройства е било „законно” по смисъла на чл. 5, § 1, но е налице нарушение на чл. 5, § 4, тъй като тя не е имала възможност самостоятелно да използва правно средство със съдебен характер, за да оспори продължаващото й задържане в дома, както и не е получила справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията по отношение на искането й за промяна на нейния законен представител. Решение на Съда по делото D.D. v. Lithuania (no. 13469/06) Фактите: Жалбоподателката, D.D., страда от шизофрения и живее в социален дом за хора с психични разстройства в Литва. Тя била приемана многократно в психиатрична клиника за лечение, а през 2000 г. била поставена под запрещение от съда в производство, на което тя не присъствала. В последващо производство бил назначен за неин представител осиновителя й, макар и да имало индикации за техните влошени отношения, като на това производство тя също не присъствала. По негово искане и с негово съгласие тя била настанена в социалния дом. Медицинските служители, полагали грижа за нея, както и социалният работник, дали заключение, че за жалбоподателката ще бъде подходящо да бъде настанена в социален дом, с оглед на това, че тя не може да се грижи за своите работи и за апартамента, в който живее, не разбира значението на парите, проявява агресивност към другите хора и често им крещи без причина, ходи гладна, поведението й е непредвидимо и осиновителят й не може да я „управлява”. Жалбоподателката подписала документ при настаняването си в социалния дом, че е съгласна да бъде лекувана там. На два пъти тя напускала дома и била връщана с полиция. През юли 2004 г. жалбоподателката поискала от психиатричната болница и социалния дом да инициират производство за промяна на нейния законен представител, но те отказали. Тя подала такова искане и до градския съд чрез предишния си представител, като посочила, че преди не е имала възможност да изрази мнение относно това кой да бъде представителя й и относно състоянието на отношенията с осиновителя й. Тя също се оплакала, че поставянето й под запрещение е станало, без тя да бъде информирана за производството, както и че настаняването й в социалния дом е отнело свободата й, без нейно съгласие и за неопределен период, както и без възможност да ползва правна помощ. Искането й било допуснато до разглеждане. Градският съд отказал да назначи адвокат на жалбоподателката, като посочил, че нейният представител е подпомаган от адвокат и че без негово съгласие друг адвокат не може да се назначи. На заседанието тя заявила, че не желае да остане в дома, където е държана насила и е откъсната от обществото и че желае да живее в дома на осиновителя си и да посещава дневен център за социални грижи. С решение от ноември 2005 г. градският съд отказал да промени законния представител с мотива, че няма основания за промяна. Той приел, че мнението на жалбоподателката е било искано преди от социалните власти предварително, като тогава тя не е могла да формулира обективно мнение по този въпрос, както и че нейното присъствие на заседанието по определяне на представителя е било счетено, че не е необходимо с оглед на даденото така от нея мнение и състоянието й по това време. Съдът глобил бившият представител на жалбоподателката за злоупотреба с права поради множеството жалби, които той бил подавал пред съда и други институции, твърдейки нарушения на правата на жалбоподателката, които след проверки се оказали неоснователни. През април 2007 г. градският съд извършил промяна в представителя на жалбоподателката, като назначил за такъв директора на социалния дом; жалбоподателката не присъствала на това заседание и съдът не посочил причините за отсъствието й. Решението: Относно оплакването на жалбоподателката по чл. 5, § 1 от Конвенцията за това, че задържането й без нейно съгласие в социалния дом е било незаконно, Съдът най-напред приема, че условията в дома са били такива, че да представляват „лишаване от свобода” по смисъла на Конвенцията. Съдът в тази връзка подчертава, че управлението на дома е осъществявало пълен и ефективен надзор чрез медицинска грижа и контрол върху жалбоподателката, че пациентите не са можели свободно да напускат дома без разрешение и че жалбоподателката е била връщана в дома с полиция при напускането му без такова, че директорът на дома има пълен контрол върху това кого може пазиентът да вижда или чува по телефона. Следователно жалбоподателката се е намирала под постоянен надзор и контрол в дома, без възможност да го напуска свободно. Освен това тя ясно е изразявала многократно несъгласието си да остане в дома, т.е. „субективният елемент” на лишаването от свобода също е бил налице. Също така властите активно са допринесли за настаняването и продължаващия й престой в дома, въпреки че искането за настаняването й е било направено от частно лице, поради което отговорността на властите в случая следва да се счита за ангажирана. Колкото до съществото на оплакването по чл. 5, § 1 Съдът приема, че настаняването на жалбоподателката в социалния дом е било „законно” по смисъла на този член и че не е налице нарушение в това отношение. Най-напред задържането й в дома е било съобразно националното законодателство, тъй като единственото необходимо условие е било съгласието на законния й представител. Освен това задържането е било и съобразно изискванията за липса на произволност – Съдът е отчел установеното сериозно психично заболяване на жалбоподателката, което може да се приеме, че е изисквало задържането й заради степента му, заключенията на медицинските лица, грижили се за нея, както и на социалния работник, относно състоянието й и невъзможността й да се грижи за себе си и непредвидимото й поведение, както и липсата на алтернативни мерки при обстоятелствата по делото (осиновителят й не е можел да се справя с нея, а когато е била настанена в неговия апартамент, тя е избягала оттам и е била намерена три месеца по-късно). При тези обстоятелства Съдът приема, че задържането й в социалния дом е било необходимо и че не са съществували други алтернативи в случая. ЕСПЧ изследва по-нататък и оплакването на жалбоподателката, че не е могла да получи освобождаване от дома, съгласно изискванията на чл. 5, § 4, като намира нарушение на тази разпоредба. Съдът отбелязва, че в никой момент от производството по задържането на жалбоподателката в дома не е имало участие на съд, а националният закон не предвижда автоматичен съдебен контрол върху законността на настаняването и престоя в социален дом за хора с психични разстройства. Освен това съдебен контрол не може да бъде иницииран от лице, поставено под запрещение, поради което жалбоподателката не е имала възможност самостоятелно да използва правно средство със съдебен характер, за да оспори продължаващото й задържане в дома. Съдът подчертава, че когато лице, което може да изрази мнението си, въпреки че е поставено под запрещение, е лишено от свобода по искане на своя законен представител, трябва да има възможност да оспори това задържане пред съд и чрез отделен процесуален представител. По отношение на оплакването на жалбоподателката, че не е получила справледлив процес по чл. 6 от Конвенцията на искането й за промяна на нейния представител, Съдът отбелязва най-напред, че както при поставянето й под запрещение, така и при назначаването на представител жалбоподателката не е присъствала и изслушана от съда. По отношение на последващото производство за промяна на представителя ЕСПЧ отбелязва, че с оглед на психическите проблеми на жалбоподателката, на правните въпроси, които са били разглеждани, както и на влошените отношения между нея и осиновителя й, е трябвало да й бъде назначен процесуален представител, различен от адвоката на осиновителя й, за да бъдат спазени изискванията за справедлив процес. Съдът не приема аргумента на правителството, че интересите на жалбоподателката са били защитени чрез присъствието на представител на социалните служби и прокурор, като отбелязва, че те ясно са подкрепяли позицията на осиновителя й, че трябва той да остане нейн законен представител. Съдът отбелязва и общия дух и тон на провеждане на производството от съдията, които според Съда допълнително са засилили у жалбоподателката чувствата й на малоценност и изолация. Поради тези обстоятелства ЕСПЧ намира, че производство за промяна на представителя пред градския съд е било несправедливо, в нарушение на чл. 6 от Конвенцията.
Налице е нарушение на изискването за решаване на делото в разумен срок поради 9-годишно забавяне на процеса във фазата на предварителното наказателно производство. Наложената забрана за напускане на страната поради факта на осъждането на жалбоподателя е в нарушение на правото на свободно придвижване. Решение на Съда по делото Dimitar Ivanov v. Bulgaria (no. 19418/07) Фактите: През 1995 г. срещу жалбоподателя било образувано наказателно производство. В периода 1995 - 2004 г. делото било в застой и приключило едва през 2005 г. с осъдителна присъда. В съответствие с разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от тогавашния Закон за българските документи за самоличност РДВР Пазарджик наложил на жалбоподателя забрана да напуска страната. Жалбоподателят обжалвал мярката. ВАС оставил в сила тази мярка, като подчертал, че преценката на административния орган не подлежи на съдебен контрол и отбелязал, че твърденията на жалбоподателя, че не може да намери работа в България и има възможност да работи в Сърбия са неотносими. Решението: ЕСПЧ установява нарушение на изискването за решаване на делата в разумен срок и намира, че забавянето на процеса в продължение на 9 години на предварителното производство не е оправдано и се дължи на поведението на българските власти. Съдът намира нарушение и на чл. 13 на Конвенцията в тази връзка, като се позовава на пилотното решение по делото Dimitrov and Hamanov v. Bugaria относно липсата на ефективни средства за защита. По оплакването по чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията относно забраната за напускане на страната Съдът се позовава на сходното дело Nalbantski v. Bulgaria и подчертава, че съдилищата са отказали да изследват индивидуалните обстоятелства на жалбоподателя и да преценят пропорционалността на мярката. Още повече, че ВАС приема, че тя не подлежи на съдебен контрол и е провел чисто формална, ограничена проверка на наложената забрана само относно законността й, без да взима предвид начинът, по който полицейските власти са осъществили в конкретния случай тяхната дискреция за необходимостта от налагането й. Такъв автоматичен подход влиза в противоречие с изискванията по чл. 2 от Протокол № 4 властите да гарантират, че намесата в правото на лицата да напускат страната си, както при първоначалното налагане на забраната, така и по време на действието й, е оправдана и пропорционална при конкретните обстоятелства. България е осъдена да обезщети неимуществените вреди на жалбоподателя с 3600 евро, заедно с 1000 евро за разноски. Налице е нарушение на правото на справедлив процес, както и на правото на собственост, поради неизпълнение на съдебно решение от страна на общината в продължение на около 6 години. Решение на Съда по делото Puleva and Radeva v. Bulgaria (no. 36265/05) Фактите: Жалбоподателките, които са майка и дъщеря, са наематели на общинско жилище в гр. Поморие съответно от 1991 г. и 1993 г. насам. Те правили неколкократни опити да закупят жилището, но без резултат. През 2000 г. те завели иск срещу общината за възстановяване на разходите по голям ремонт, който те предприели. През 2005 г. им бил издаден изпълнителен лист във връзка със сумите за ремонта в размер на 21,660 лева. Жалбоподателките отново предложили да закупят жилището, като от продажната цена да се извърши прихващане с дължимата сума по изпълнителния лист. С влизането в сила на новия ГПК от 2008 г. жалбоподателките инициирали пред съдия-изпълнителя изпълнително производство срещу общината за изплащане на дължимата им сума от общинския бюджет, но изпълнение не било налице поради липса на средства. През 2010 г. пък общината завела дело срещу тях за неплатени наеми, което скоро било прекратено. Едва през октомври 2010 г. била започната процедура по постигане на споразумение между страните, което било сключено през май 2011 г., според което общината следвала да продаде къщата и да плати дълга. Пред Съда г-жа Пулева и г-жа Радева се оплакват от това, че съдебно решение, с което им се присъжда сума срещу общината, не е било изпълнено в продължение на няколко години. Решението: ЕСПЧ разглежда оплакванията както от гледна точка на правото на достъп до съд по чл. 6, § 1, така и от гледна точка на правото на собственост по чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията. Съдът установява нарушение на чл. 6, § 1 и напомня, че правото на достъп до съд, гарантирано от посочената разпоредба, би било илюзорно, ако едно окончателно съдебно решение остане неизпълнено. Върховенството на закона като основен принцип в демократичното общество съдържа задължение за държавата да се съобразява с постановените съдебни актове. Съдът отчита, че по настоящото дело изпълнението на решението се отличава с известна сложност и не е имало категорична яснота по въпроса дали жалбоподателките желаят да закупят жилището или да им бъдат възстановени разходите за ремонта, но това положение не освобождава властите от задължението им да предприемат навременни мерки на базата на информацията, с която разполагат, за да се съобразят с решението срещу общината. Съдът приема, че забавяне в изпълнението може да бъде оправдано при конкретни обстоятелства, но в конкретния случай властите са знаели за дълга в продължение на няколко години и в този смисъл аргументът за липсата на предвидени средства в бюджета не е основателен. Според Съда изпълняемото решение създава установено право на плащане в полза на жалбоподателите и това представлява „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и следователно продължителното неизпълнение на съдебното решение е довело и до нарушение на правото на мирно ползване на притежанията. България е осъдена да обезщети неимуществените вреди на жалбоподателките в размер на 4500 евро, както и да плати 614 евро разноски. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|