Емоционална пластичност
ДА ПРОЯВИШ ХАРАКТЕР ИЛИ ДА СЕ ОТКАЖЕШ
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- ГЛАВА 9 ЕМОЦИОНАЛНА ПЛАСТИЧНОСТ В РАБОТАТА
ДА ПРОЯВИШ ХАРАКТЕР ИЛИ ДА СЕ ОТКАЖЕШДори да изберем куража пред комфорта и да живеем на ръба на възможностите си, емоционалната пластичност невинаги означава да препускаме напред, пращайки по дяволите всички препятствия, и да преследваме целите си на всяка цена. Ако взимайки решения, наистина се ръководим от ценностите си, понякога е най-разумно да си кажем „достатъчно“. Англичаните са известни с умението си „да стискат зъби“, както и с надписи като „Успокой се и карай напред“ върху тениски и сувенири. Това е деликатен начин да се каже, че „когато работата загрубее, смелите се хващат на работа“ . В Америка тази идея се изразява с прословутата „проява на характер“. Дори любимият ни надпис върху тениските „Американската мечта“ означава, че можем да постигнем всичко, което си наумим, стига да сме стъпили здраво на земята, да сме устремени към целите си и запретнали ръкави, да работим къртовски. Да проявяваш характер означава – макар и не само – устойчивост, амбиция и самоконтрол. Анджела Дакуърт, психолог и изследовател в Пенсилванския университет, дефинира това състояние като страст и овладяна настойчивост в стремежа си да постигнем дългосрочна цел, без да се нуждаем от награди и признание. Да проявяваш характер означава да преодоляваш нещастието; амбицията предполага стремеж към богатство, слава и/или власт; а самоконтролът е важен, за да стоим настрана от изкушенията, макар да не е необходимо във всеки миг от живота си да преследваме тази дългосрочна цел. Според проведените от Дакуърт изследвания „характерът“ е важен предвестник на дългосрочния успех. Учителите, които проявяват характер, се задържат по-дълго на това поприще и са по-ефективни. А студентите с характер се дипломират по-често от останалите. Мъжете с характер остават женени по-дълго (факт, който странно защо не важи за жените). Емоционалната пластичност помага да изградим твърд характер, тъй като позволява да се откачим от затормозяващите емоции и мисли, да преодолеем препятствията и да определим ценностите си, за да можем да си поставим достойна дългосрочна цел. Освен това позволява да се откажем от целите, които вече не ни служат. По-рано установихме, че признак на зарибяване е, когато се ръководим от емоциите си и постъпваме в противоречие с ценностите си. Страстта е важна част от характера, но в името на здравето си трябва да се научим да я управляваме, вместо тя да управлява нас. Обсебващата страст, хвърляща сянка върху други също толкова важни сфери от живота, не води до благополучие. Ако проявяваш упорство – работиш къртовски по някой проект или задача и може би дори постигаш известен успех, но тези усилия и решителност не обслужват основните цели в живота ти, значи, не служат и на теб. В работата си Дакуърт акцентира върху значението на ценностите като ръководен принцип, но според популярното схващане проявата на характер означава никога да не казваш „не мога“. Затова хората, които не упорстват с цената на всичко, се считат за слаби, мързеливи и дори малодушни. Емоционалната пластичност обаче допуска да вземеш обмисленото решение да се откажеш от нещо, което вече не ти служи. А това може да е от голяма полза. Колко синове са пропилели живота си, вървейки сляпо по стъпките на бащите си и преследвайки техните мечти, въпреки че тези стъпки и мечти нямат нищо общо със собствените им вътрешни пориви? Да не говорим за всички онези дъщери, които пренебрегват своите желания в името на семейството и спокойствието на по-възрастните, просто защото така се живее с характер. Колко политически решения са взети в резултат на безсмислена проява на характер? По време на Виетнамската война безотговорната проява на характер на президента Джонсън, изразяваща се в отказа му да бъде „първият американски президент, загубил война“, му пречи да отстъпи, въпреки че още през 1965-та признава неофициално, че войната не може да бъде спечелена. Дилън Руф, стрелецът, отговорен за избиването на 9 души в Африканската методистка епископална църква „Емануил“ в Южна Каролина през 2015-та твърди, че едва не се отказал от намерението си да извърши масовото убийство, защото хората от паството били толкова мили. Но в крайна сметка го направил, защото трябвало да „изпълни мисията си“. Това е потресаващ и печален пример за криворазбрана „проява на характер“. Останалите от нас, водени от съмнителни емоции, се придържат към нереалистични или вредни цели и проявяват най-лошия вид твърдост, който става причина за най-различни нещастия и пропилени възможности. Много хора инвестират години в преследване на незадоволителни или нереалистични цели, защото се страхуват да признаят, че са сгрешили или че ценностите им са еволюирали, и докато животът ги принуди да променят курса, немалко кораби вече са отплавали. Може би книгата, върху която работиш, не върви и трябва да я оставиш настрана в името на други планове. Може би все пак не ставаш за Бродуей, въпреки всичките си главни роли в училищните мюзикъли. Или пък осъзнаваш, че връзката ти е пълен провал, но не си склонен да я прекратиш, защото си вложил в нея години от живота си. Възможно е амбицията ти да не е нереалистична – може просто да си избрал най-трудния път към нея. Може да влезеш в балетната трупа или да получиш желаната длъжност в областта на инвестиционното банкиране, но скоро след това да осъзнаеш, че от първоначалното вълнение не е останала нито следа, а животът ти продължава да е все така неудовлетворяващ. И ако чакаш прекалено дълго, за да погледнеш суровата истина, накрая може да платиш прескъпо, защото междувременно се затварят вратите към други възможности. Понякога най-смелата постъпка е да си кажеш: „Не мога повече да си причинявам това.“ Да, трябва да сме упорити, но не глупави. Най-гъвкавата и практична реакция спрямо една неосъществима цел е да променим целта, което означава да се дистанцираме от непостижимата цел и да се ангажираме с алтернативата. Често това са трудни и плашещи решения, които те карат да се чувстваш като неудачник, особено ако си обсебен от идеята, че „характерът“ е най-важното от всички качества. Но да избираш, воден от логиката на сърцето си, не е никак срамно, напротив – достойно е. Взимането на такова решение не означава, че си се предал, а че си продължил напред. Променяш се и се развиваш заедно с обстоятелствата около себе си, поемайки по един пълен с възможности нов път. В такова решение има много красота и достойнство. Но как да разбереш дали трябва да упорстваш или да се откажеш? Как се постига тази красота и достойнство на постъпките? При някои професионални занимания, като спорта и моделството, отговорът е ясен, защото в тези среди се отдава голямо значение на младостта. Ами ако си музикант, който въпреки участията трудно свързва двата края? Или учен, който трябва да се задоволява с преподавателска дейност? А може да имаш мечтаната работа, засега, но накъдето и да се обърнеш, да виждаш само съкращения, защото цялата индустрия е в упадък. Ами ако си предприемач, който претърпява неуспех с трето поредно начинание? А ако не става дума за работа? Ако въпросът „да упорствам или да се откажа“ е свързан с приятелство, което те дърпа надолу? Има много примери за хора, които успяват да се изтръгнат от рутината, но и не по-малко за такива, които упорстват до самия край на задънената улица. Все пак как да решиш дали да замениш старата цел с нова или да направиш още един опит? В желанието си да намери баланса между „проявата на характер и капитулацията“ икономистът Стивън Дж. Дъбнър съпоставя две понятия: необратими разходи и алтернативни разходи. Необратимите разходи включват всяка инвестиция – пари, време, енергия, – която е вече вложена в начинанието: инвестицията, която те спира да се откажеш. Алтернативните разходи са капиталовложението, което никога няма да направиш, докато се придържаш към стария избор. В крайна сметка всеки цент или минута, които продължаваш да наливаш в един проект, работа или връзка, са един цент и една минута по-малко, които би могъл да посветиш на друг проект, работа или връзка. Ако направиш крачка назад и спреш да се тормозиш за необратимите разходи, ще можеш да си дадеш сметка струва ли си да инвестираш в това още време и пари. Решението дали да продължиш да упорстваш или да развееш бялото знаме може да се вземе само чрез себепознанието, което лежи в основата на емоционалната пластичност. Достатъчно е да се разкриеш, да се дистанцираш и да продължиш напред, като първо определиш и после преследваш най-дълбоките си ценности и цели. Ако трябва да решиш дали да проявиш характер или да се откажеш, задай си следните въпроси: Като цяло изпитвам ли радост и удовлетворение от това, което правя? Отразява ли ценностите ми? Изразходва ли енергията ми? Ако трябва да бъда честен, вярвам ли наистина, че от това може да излезе нещо? От какви възможности трябва да се откажа в името на това? Поведението ми проява на характер ли е или на глупост? Озаглавих Принципа на люлката „климушка“ на името този специален вид люлка като илюстрация на идеята за баланса, онзи ключов момент, в който предизвикателството и уменията са в състояние на креативно напрежение. Но със сигурност нямам предвид, че смисълът на живота е да се люшкаме напред-назад, застопорени на едно и също място. Емоционалната пластичност е свързана с умението да се справяме с живота. С това да имаме ясно формулирани, високи, но постижими цели, които преследваме не защото трябва, а защото е важно за нас и го искаме. Ако продължиш да обогатяваш знанията и опита си, да следваш сърцето си и да търсиш отговорите на важни за теб въпроси, накрая ще откриеш, че изобщо не си прикован към някаква „люлка“. Вместо това ще полетиш нависоко, разширявайки не само съзнанието, но и света си. ГЛАВА 9
|