Емоционална пластичност

13
пресичам улицата сама. Щом наближих пресечката, осъзнах, че да премина от другата страна и да навляза в широкия непознат свят е изключено. Да пресека улицата, беше абсолютна, нетърпяща възражение забрана. Затова направих единственото възможно нещо за една послушна петгодишна бегълка: започнах да обикалям около групата къщи в съседство. Веднъж, втори, трети път. Когато най-сетне се прибрах след тази толкова драматична дезертьорска авантюра, бяха минали часове, през които бях обикаляла все същия периметър, минавайки многократно покрай вратата на собствения ми дом.
Всички го правим по един или друг начин. Като хипнотизирани вървим
(или бягаме) в кръг по външния периметър на живота си, подчинявайки се сляпо на някакви правила – писани, неписани или плод на въображението ни
– и все повече затъваме в тресавището на мисловни и поведенчески модели, които вече не вършат работа. Обичам да казвам, че се държим като навити с ключе играчки, които непрекъснато се блъскат в една и съща стена, без да осъзнават, че вляво или вдясно от тях може да има отворена врата.
Но дори да признаем пред себе си, че сме обсебени и че имаме нужда от помощ, хората, към които се обръщаме ‒ семейство, приятели, благоразположени началници, терапевти ‒ невинаги успяват да откликнат на нуждите ни. Те имат свои проблеми, ограничения и непосилни ангажименти.
Междувременно консуматорската култура лансира идеята, че бихме могли да контролираме нещата, които ни безпокоят, и да се справим с повечето от тях, а каквото не можем – би трябвало да отхвърлим или да заменим. Връзката ви е нещастна? Започнете нова. Не сте достатъчно продуктивни? Има си компютърна програма за това. А когато не ни се нрави това, което става във вътрешния ни свят, прилагаме пак тази умствена нагласа. Отиваме на пазар, намираме нов терапевт или решаваме, че можем да се справим сами с нещастието и неудовлетворението си, като просто
„мислим позитивно“.
За съжаление, нито един от тези методи не работи добре. Усилията да поправим затормозяващите ни мисли и чувства ни довеждат до непродуктивната обсебеност от тях. Потискането им може да предизвика редица неблагоприятни състояния като претоварване с работа или най- различни внушаващи самоутеха зависимости. А опитът от „негативни“ да ги превърнем в „позитивни“ почти сигурно би влошил нещата.
За да се справят с емоциите си, много хора прибягват до книги и курсове за самопомощ, но голяма част от тези програми се опират на погрешни представи за понятието самопомощ. Онези от тях, които дават приоритет на

14
положителното мислене, са особено неблагонадеждни. Да се заставиш да мислиш позитивно е изключително трудно, ако не и невъзможно, тъй като малцина успяват просто да изключат отрицателните мисли и да ги заменят с други, по-приятни. Освен това този съвет не взима под внимание една есенциална истина: така наречените негативни емоции често пъти работят в наша полза.
Всъщност негативизмът е нещо нормално. Той е фундаментално явление.
Устроени сме така, че понякога се чувстваме „негативно“. Това е част от човешката природа. Като отдава такова голямо значение на положителното мислене, културата ни, образно казано, медикализира нормалните колебания в емоционалното състояние – по същия начин, по който обществото в буквалния смисъл на думата медикализира буйните деца и жените с променливи настроения.
През последните 20 години от кариерата ми, преминали в консултации, преподавателска и изследователска дейност, имах възможността да изпробвам на практика и да усъвършенствам принципите на емоционалната пластичност, с чиято помощ голяма част от клиентите ми постигнаха големи успехи в живота си. В това число влизат майки, които се чувстват притиснати до стената и неистово се опитват да съхранят живота си, жонглирайки между семейните и професионалните задължения; посланици на Обединените нации, които се борят да осигурят имунизация за децата, живеещи в условията на военен конфликт; ръководители на сериозни мултинационални компании; или просто хора, които чувстват, че биха могли да получат много повече от живота.
Неотдавна описах част от изводите от работата си в статия, която излезе в списание Харвард бизнес ривю. Там обяснявам, че почти всички мои клиенти (включително и аз самата) са склонни да привикват към устойчивите, негативни шаблони. Тогава разработих модел за развиването на по-голяма емоционална пластичност, който да доведе до скъсване на зависимостта от тези навици и до успешни и трайни промени. Статията се задържа няколко месеца в класацията на най-четените публикации на изданието и близо четвърт милион души ‒ на колкото възлиза общият печатен тираж на списанието ‒ я изтеглиха от интернет. Намери място в класацията за най-добрите идеи на годината и привлече вниманието на множество авторитетни издания, сред които Уол стрийт джърнъл, Форбс и
Фаст кампъни. Редакторите описваха емоционалната пластичност като
„новата емоционална интелигентност“ ‒ изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите. Не разказвам това, за

15
да се перча, а защото реакцията, която предизвика статията, ме накара да осъзная, че тази идея беше засегнала чувствителен нерв в душите на хората.
Изглежда, милиони търсеха по-добър път към своята себереализация.
Тази книга представя в доста по-пространен и подробен вид изследователския проект и насоките, които предложих в публикуваната в
Харвард бизнес ривю статия. Но преди да навлезем в дълбоките води, нека първо да скицираме голямата картина, за да знаем накъде сме се запътили.
Емоционалната пластичност е процес, който ни помага да живеем в настоящето, да променяме и синхронизираме поведението си по начин, който хармонира с целите и ценностите ни. Това не означава да игнорираме трудните емоции и мисли. Означава да ги приемаме спокойно, да се изправяме пред тях с кураж и състрадание и накрая да ги оставим зад гърба си, за да продължим напред към сбъдването на големите си мечти.
Процесът на придобиване на емоционална пластичност преминава през четири основни стъпки:
РАЗКРИВАНЕ
Веднъж Уди Алън каза, че осемдесет процента от успеха е излагане на показ. В контекста на тази книга „излагане на показ“ означава да се вгледаме в мислите, емоциите и поведението си съзнателно, добронамерено и с любопитство. Част от тези мисли и емоции са валидни и уместни за настоящия момент. Но други са стари трески, загнездили се отдавна в психиката, като песен на Бионсе, която от седмици се върти в главата ти.
Във всеки случай, независимо дали са достоверно отражение на действителността или причиняващо вреда изопачаване, тези мисли и емоции са част от нас, такива каквито сме. И ние можем да се научим да работим с тях, като в същото време продължаваме напред.

ДИСТАНЦИРАНЕ
Следващият етап след вглеждането в мислите и емоциите е да се откъснем от тях и да ги подложим на наблюдение, за да видим какво представляват всъщност ‒ нищо повече от мисли и емоции. По този начин създаваме откритото, безпристрастно пространство на Франкъл между чувствата и реакциите, с които им отговаряме. Бихме могли също да си дадем ясна сметка за травмиращите чувства в момента, в който ги преживяваме, и да решим как ще е най-подходящо да реагираме.

16

Дистанцираното наблюдение не позволява на преходните психически състояния да ни контролират.
С по-широкия кръгозор, който ни дава дистанцията, се научаваме да гледаме на себе си като на дъска за шах, предлагаща всякакви възможности, а не като на отделна фигурка от шаха, принудена да следва строго определени ходове.
ОТСТОЯВАНЕ НА СВОЕТО „ЗАЩО“
След като сме внесли порядък, успокоили сме мисловните си процеси и сме създали промеждутък между мислите и мислещия, тогава можем да фокусираме вниманието си върху есенцията на живота ни: нашите същински ценности и най-важни цели. Процесът на разпознаване, приемане и дистанциране от внушаващите страх, болезнени или разрушителни емоционални наслагвания, дава възможност да активираме по-пълноценно онази част от себе си, която „мисли в перспектива“ и която свързва в едно цяло мислите и чувствата с дългосрочните ценности и стремежи, и може да ни помогне да открием нови и по-добри начини за реализирането на този потенциал.
Всеки ден взимаме хиляди решения. Дали след работа да отидем на фитнес или да се възползваме от традиционния happy hour? Да отговорим ли на обаждането на приятеля, който ни е наранил, или да го оставим на гласовата поща? Наричам тези незначителни моменти, в които взимаме решения, точки на избор. Дълбоките ни вътрешни ценности са компасът, който ни помага да вървим в правилната посока.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: