КОХЕРЕНТНОСТТА НА ЛОШИТЕ РЕШЕНИЯ

141
разчитаме на индивиди извън рамките на родовата общност и да трупаме опит в създаването и поддържането на взаимоизгодни коалиции, които дават възможност на по-хилавия, но по-умен вид (от който произлизаме ние) да спечели съревнованието с доста по-якия, но по-глупав и не толкова склонен към сътрудничество вид (от който произлизат шимпанзетата и горилите).
Постепенно този орган, служещ за „осмисляне“ на социалната реалност, се усъвършенства до такава степен, че започва да търси смисъл навсякъде.
Снабденото с голям мозък човекоподобно развива усет за хода на времето и за траекторията на собствения си живот, като започва да си дава сметка не само за мястото си в социалните структури, но и във вселената. С течение на времето развива усещане за себе си и придобива нещо, което се нарича съзнание, а заедно с него се появява свободната воля, емпатията, моралът и дори религиозното страхопочитание.
Това новопридобито разбиране е означавало, че големият мозък трябва да свърши още една много важна задача, а именно да организира в свързана картина целия поток от хаотична информация, която постъпва посредством сетивата и развилите се наскоро по-фини възприятия.
Социалните ни умения са от жизненоважно значение, защото благополучието ни продължава да зависи от семейство и общност, от приятели и близки. Странното е, че когато се намираме под напрежение и стрес, най-важният ни приоритет на умствено и емоционално ниво е усещането за кохерентност.
Аз се нуждая от усещането за кохерентност, което създава когнитивният мозък, за да ми напомня, че днес съм същата личност, която съм била вчера, че един ден ще умра и че в промеждутъка между сега и тогава (стига да ме бъде достатъчно дълго) ще остарея, и затова ще е най-разумно да се подготвя за този период и да изживея пълноценно времето дотогава. Менталната кохерентност ми помага да разбера, че звукът от бебето, което плаче в съседната стая, е важен и изисква вниманието ми, но че мога да се абстрахирам от досадното бръмчене на хладилника. Без кохерентността щяхме да бъдем като шизофреници, които са неспособни да пресеят идващите от околната среда стимули и реагират на усещания, които нямат никакво значение или дори връзка с обективната реалност.
Кохерентността – подобно на стремежа към познатото и достъпното – е основен заместител на усещането за „сигурност“ в мозъка ни дори когато желанието за кохерентност ни кара да вървим срещу собствените си интереси. Така например голям брой проучвания показват, че хората с ниска самооценка предпочитат да общуват с хора, които имат негативно мнение за

142
тях. Сигурно ще се учудите от факта, че хората с ниско самочувствие много често напускат работа, когато доходите им се увеличат. Според собствените им разбирания е просто нелогично да получат положителна оценка и възнаграждение. Както може да се очаква, причината служителите с по- висока самооценка да напускат работа е липсата на подобаващо повишение на заплатата. За тях е нелогично да не получат увеличението, което смятат, че заслужават.
Именно утехата, която намираме в познатото и кохерентното ни кара да се възприемаме въз основа на представата, която сме имали за себе си като деца. Отношението, което сме получавали в детството си, в зряла възраст се превръща в критерий за оценка на това как ще бъдем приети днес и как
заслужаваме да се държат с нас, дори да е унизително и ограничаващо. По същата причина информацията, която поставя под съмнение познатите и затова „кохерентни“ представи, може да предизвика усещане за опасност и дезориентация дори когато в резултат на това успяваме да ги възприемем в нова, положителна светлина.
Страхът от успеха и дори страхът от това да си „добре“ може да доведе до явни форми на самосаботаж, като например лошо представяне в училище,
„кръшкане“ или разрушаване на иначе здрава връзка само защото не я
„заслужаваш“. Жертваме се в името на кохерентността, когато оставаме на безперспективна работа, позволяваме да бъдем въвлечени в поредната семейна драма и, в най-лошия случай, приемаме обратно партньора си, който ни тормози.
Стремежът към утехата на кохерентността (сам по себе си достатъчно вреден навик) понякога влиза в заговор с един от основните видове зарибяване – този на незабавното удоволствие, известен още като „комфорт
сега“.
Представете си един току-що завършил колежанин на име Скот, който винаги е бил шегобиецът на компанията и който, откакто е проговорил, постоянно ръси остроумни майтапи (и получава внимание за това). Скот започва работа в чужд град, където не познава никого, и този преход е труден за него. Затова прибягва до отдавна изпитания подход за разчупване на леда и влизайки в ролята на „палячото на класа“, започва да остроумничи с колегите си при всеки удобен случай. Някои го намират за забавен, но мнозина са отблъснати от неговата хапливост. Въпреки че полага усилия да се впише, единственият резултат, който постига, е да бъде отлъчен от средата на колегите си. Скот вижда какво става и си дава сметка, че трябва да намери друг подход, но усещането за самота и изолираност го прави

143
зависим от кратките мигове на признание и внимание, които получава, щом разсмее някой от колегите си. В повечето случаи смехът звучи неловко, но нали пак е смях – наркотикът, който сам си е избрал.
Незабавното удоволствие е нещо, което получаваме веднага, за разлика от отложения ефект при малките корекции и всекидневната упорита работа, с която обаче бележим истински напредък. Сигурно сте чували за експериментите с лабораторни мишки, при които животинките имат достъп до две лостчета – с натискането на едното получават храна, а на другото – кокаин. Независимо колко са гладни, мишките продължават да натискат лостчето, което им осигурява кокаин, докато не умрат от глад. Ето какъв е урокът за мишките и за хората (в това число и жените): Лесното удоволствие
(както и комфортът) може да струва скъпо.
Горещият фъдж със сладолед може да ти достави удоволствие точно
сега. А след 20 минути да те накара да съжаляваш. Съобразяването на действията с ценностите и поддържането на здравословна форма, отслабвайки с 5 килограма, не може да се сравни с удоволствието от приемането на щедра доза захар под формата на сладолед с шоколадова заливка, но може да доведе до дълготрайно удовлетворение.
Тези саморазрушителни реакции не са предмет на съзнателен избор – те са обусловени и ще продължават да ни спохождат, докато не се откачим от въдицата на „порива към познатото“ и не станем достатъчно гъвкави, за да изключим автопилота, да се разкрием, да се дистанцираме и да поемем отговорност за живота си. Това е начинът да приемаме предизвикателствата, които ще ни изведат на пътя на успеха.
При много хора познатата и удобна идентичност, от която са зависими особено в напрегнати периоди, е наследство от миналото. Идеален пример за това са колежанската баскетболна звезда и кралицата на красотата от
Славни дни на Брус Спрингстийн (Оригиналното заглавие на английски на
песента е Glory Days – Бел.пр.). Но емоционалната пластичност изисква да се освободим от мухлясалите стари желания, които отразяват една ограничена и може би наивна представа за себе си, и да придадем смисъл на действията си от гледна точка на своите зрели ценности, които са определящи за живота ни тук и сега. Когато имаш три деца, на които трябва да осигуриш образование, очевидно е дошло времето да прибереш на тавана спомена за „славните дни“ и да опиташ нещо ново.

144

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: