Емоционална пластичност

147


Според повечето хора след известно време практиката вече не е от значение и усъвършенстването на определено умение влиза в застой. Това правило може да важи за по-голямата част от хората, но Брайън и Хартър установяват, че графиката на отличните телеграфисти изглежда така:

Болшинството от служителите (75%) спират да учат, след като по свое мнение са достигнали тавана на уменията си. От този момент влизат в рутината. Останалите 25% обаче успяват да преодолеят инерцията и продължават да развиват уменията си. Каква е разликата между телеграфистите, които отбелязват напредък, и колегите им, които спират да се усъвършенстват?
Онези, които преодоляват инерцията, са приели предизвикателството. Те си поставят нови цели и се опитват да ги осъществят заради радостта от личното израстване – същата радост, която те кара да се научиш да връзваш

148
обувките си или да намериш доказателство за „Последната теорема на
Ферма“.
В книгата си Изключителните (Издателство „Жанет-45“, Пловдив,
2010 – Бел. ред.) Малкълм Гладуел популяризира идеята, че са нужни 10 000 часа, за да преодолееш периода на застой и да овладееш до съвършенство едно умение. Психолози и педагози обаче се обединяват около общото мнение, че отличното усвояване на едно умение зависи не толкова от инвестираното време, колкото от качеството на тази инвестиция. А качествената инвестиция изисква „отговорно учене“, форма на осъзната работа и ангажиране с непосредствените предизвикателства.
И доказателството е в сивото вещество. През последните няколко десетилетия популярност придоби идеята за невропластичността
(Свойството на човешкия мозък да се променя под въздействието на
обучението и промените в средата, а също така и да възстановява
увредени връзки на нервната система. - Бел. ред.), според която мозъкът не спира развитието си в периода на ранното детство, а продължава и след това да произвежда нови клетки. Но по-странното откритие е, че болшинството от новопоявилите се клетки умират. А това, което може да предотврати тяхната смърт – и което свързва неоневроните в синапси и ги вгражда в архитектурата и потенциала на мозъка – е „отговорното“ учене. Но за развитието на мозъка не е достатъчно да прекараш 10 000 часа, свирейки
Стълба към небето на Лед Цепелин (Боже опази!), или да повтаряш добре заучените движения от операция на жлъчен мехур (при положение, че разполагаш с нужните правомощия и с пациент). Отговорното учене представлява осъзнато усилие, което разширява и усъвършенства знанията и опита на един човек.
Обикновено се ангажираме с отговорното учене, когато започваме нещо ново. Но развием ли уменията си на едно прилично ниво – колкото да не изоставаме от партньорите си за голф или за джогинг, или да се научим да свирим Великденските хлебчета на глокеншпил (Вид пластинков
перкусионен инструмент с леко, звънливо звучене. – Бел. пр.) за училищната група – в повечето случаи превключваме на автоматичен режим, с което превръщаме удобното средно ниво в стандарт.
Помниш ли, когато се учеше да шофираш? Преди да седнеш зад волана за първи път, си притежавал неосъзната неопитност понеже не си знаел колко много не знаеш. Но записвайки се за Школата на Ед, вече си бил

149

осъзнато неопитен, защото си разбрал колко много имаш да учиш. („Какво!
Да не би да казваш, че трябва да усвоя успоредното паркиране?!“)
Именно когато сме готови да пристъпим към нещо ново, тогава се намесва и отговорното учене. От този момент започваш да придобиваш
осъзната опитност, отмятайки една по една всички предпазни мерки от наръчника по кормуване – слагаш колана, нагласяш внимателно седалката, проверяваш огледалата и преди да се понесеш напред, включваш на скорост.
И дори да се паникьосаш при първото си излизане на магистралата, след няколко опита започваш да му хващаш чалъма.
Но грабнеш ли шофьорската книжка, скоро след това ставаш жертва на
неосъзнатата опитност. Просто скачаш в колата и караш, често пристигайки пред дома си, без да си даваш сметка откъде си минал. Именно когато се намираме в режим на „автопилот“, животът ни е в застой.
Когато си осъзнато неопитен или осъзнато опитен, се намираш в зоната на оптималното развитие, защото си отворен за ново познание. Може да си начинаещ и поради това леко неуверен, но поне разполагаш с нагласата на новака, която включва желание за развитие и готовност за учене.
Може да се чувстваш леко стресиран – в което няма нищо лошо. От десетилетия ни втълпяват, че стресът е психологически враг Номер Едно и убиец на щастието, който трябва да се избягва на всяка цена. Стресът със сигурност има своята негативна страна. От биохимична гледна точка хроничният стрес може да предизвика хаос и огнища на възпаление в организма, които стават причина за сърдечни заболявания, рак и уязвима на инфекции понижена имунна защита.
В малки количества обаче стресът може да бъде силен мотивиращ фактор. Въпреки дискомфорта, който създава, именно това е стимулът, който продължава да ни движи напред. Когато отборът вижда на таблото, че изостава по точки – макар и не много – това вдъхва нови сили на изтощените играчи, които обръщат резултата в последните две минути от мача. И пак стресът от крайния срок, който ни притиска, но без да е на живот и смърт, подхранва креативността и мотивацията за завършване на проекта, по който работим.
Стресът може да бъде и стимул да постигнеш нещо повече в живота от това да сменяш каналите на дистанционното. Той е част от предизвикателството, нещо напълно естествено и логично, както и от последващия процес на учене и личностно израстване. Не можеш да покориш Еверест, без да вложиш огромни усилия и да поемеш съответния риск. Същото важи и за предизвикателството да отгледаш приспособимо и

150
зряло дете, да имаш щастлив брак в продължение на 50 години, да ръководиш успешен бизнес или да участваш в маратон. Никой не е постигнал голямата си цел, без да изпита стрес и дискомфорт.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: