Емоционална пластичност
ДА ИЗБЕРЕШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
| ДА ИЗБЕРЕШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО В бестселъра си Пътят към величието Джим Колинс пише: „Задоволителното е враг на величието.“ Аз бих перифразирала така: „Избягването е враг на величието.“ Избягването – и по-точно заобикалянето на дискомфорта – е враг дори на задоволителните резултати. И определено е враг на развитието и промяната, които са пътят към благополучието. Когато казваме „Не искам да се проваля“, „Не искам да се изложа“ и „Не искам да бъда наранен“, всъщност изразяваме, както ги наричам, стремежите на мъртвеца. Защото трябва да си мъртъв, за да не се притесняваш от факта, че си станал за посмешище. Същото важи и за хората, които никога не се променят или не порастват. Доколкото ми е известно, единствените, които никога не изпитват болка, уязвимост, гняв, тревога, депресия, напрежение или която и да било друга неприятна емоция, произтичаща от приемането на предизвикателства, са хората, които не са сред нас. Мъртвите не дразнят семействата и колегите си, не създават проблеми и не говорят глупости. Но сигурни ли сте, че искате точно те да бъдат вашият модел за подражание? Има една стара поговорка, която гласи, че ако правиш това, което винаги си правил, ще получиш това, което винаги си получавал. Всъщност тази гледна точка може да е твърде оптимистична. Помислете за служителката на средно отговорна позиция, която в продължение на 20 години посвещава по 80 часа седмично на една и съща компания, само за да бъде съкратена и принудена да се състезава за нова работа с кандидати на половината на възрастта ѝ. Или за човека, който години наред се бори с трудностите на монотонния семеен живот, докато един ден не заварва дрешника полуизпразнен и не открива бележката, оставена на възглавницата. За да бъдем наистина живи, трябва да загърбим комфорта и да изберем смелостта, продължавайки да се развиваме, да растем и сами да си отправяме предизвикателства, което означава да не пускаме котва, мислейки, че сме открили рая, докато го съзерцаваме от съседното възвишение. А според принципа на люлката „климушка“ би било не по-малко опасно да се поддаваме на самозаблуди, поставяйки си нереалистични цели или въобразявайки си, че можем да покорим най-високите си върхове с един- единствен финален спринт. Ако трябва да опиша само с една дума какво означава да живееш на ръба на възможностите си, да преуспяваш и да ликуваш, да черпиш енергия от предизвикателствата, без да се предаваш – то това е „отдаване“. А да си 145 отдаден, в известен смисъл означава да подбираш внимателно начинанията си, тоест да приемаш само онези предизвикателства, които са важни за теб и произтичат от осъзнаване на най-дълбоките ти ценности. В началото на 17-ти век Пиер дьо Ферма е уважаван съдия във френския град Тулуза. И ако законът е негова професия, то голямата му страст е математиката. В един зимен ден на 1637 година Ферма чете древногръцкия ръкопис Аритметика и си води бележки в полето: „Открих, че x n + y n не е равно на z n , когато n е по-голямо от 2. (Известно като „Последната теорема на Ферма“ – Бел. ред.). Бих обяснил как стигнах до това заключение, но полето на книгата е твърде тясно за тази цел.“ Моите благодарности, Пиер. Имам предвид закачката. Мълвата за любопитното доказателство на тази странна математическа теорема се разнася надлъж и нашир и преди да е настъпил 19-ти век, най- различни академии и заможни личности предлагат награда на всеки, който е в състояние да намери решение. Всевъзможни особняци отблизо и отдалече се впускат да търсят доказателството, но без резултат. „Последната теорема на Ферма“ остава неразгадана до 1963-та, когато един десетгодишен британски ученик на име Андрю Уайлс се натъква на казуса в книга, взета от местната библиотека. Още в същия миг се зарича да го разреши. Трийсет години по-късно, през 1993-та, Уайлс обявява, че е намерил доказателството. За нещастие, в изчисленията му е открита незначителна грешка и той потъва в работа за още една година, изграждайки безупречно доказателството си. Най-сетне, близо четири века след като Ферма надрасква провокацията си в полето на Аритметика, най-голямата загадка в математиката е разрешена. На въпроса защо толкова много хора, в това число и той самият, влагат такива усилия за решаването на една абстрактна главоблъсканица, Уайлс отговаря: „Истинските математици обичат да изпробват силите си с неразрешени задачи – обичат предизвикателствата.“ С други думи, мотивацията на Уайлс, която няма нищо общо с надеждата за успех или слава, се дължи на едно чисто интелектуално любопитство, свързано с красотата на математиката. Същото любопитство е накарало праисторическите ни предшественици да напуснат дъждовните гори, да проучат откритите пространства, да започнат да се занимават със земеделие и да изградят първите селища, постепенно разселвайки се по целия свят. Ето защо нашият вид приземява 146 космически сонди на Марс, докато генетичните ни братовчеди, шимпанзетата, продължават да си осигуряват прехраната, като ровят с пръчка в термитниците. Разбира се, любопитството, което води до подходящите предизвикателства, постоянство и успех, е различно за всеки. Задача, заради която си скубя косите от ярост, може да е като детска игра за теб. Това, което очарова хора като Уайлс, може да отегчи до смърт такива като теб и мен. Ако колегата ти е доволен да бъде средна ръка мениджър, за теб успехът може да означава единствено и само да притежаваш разположена на няколко пресечки в Манхатън недвижима собственост с твоето име, гравирано със златни букви на фасадата. Има хора, които участват в триатлони, за да се разтъпчат, и други, за които предизвикателството да пресекат улицата, без да им се завие свят, е напълно достатъчно. В каквото и да решим да се впуснем, най-важното е да бъдем отдадени и да запазим баланса между предизвикателство и компетентност. Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|