Емоционалната Интелигентност
Овладяване на меланхолията
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Овладяване на меланхолиятаЕдинственото чувство, от което хората с огромно желание искат да се отърват, е тъгата; Даян Тайс открива, че пациентите ѝ са изключително изобретателни в опитите си да избегнат унинието. Разбира се, не всяка тъга трябва да бъде избягвана; меланхолията - както всяко друго настроение - има и своите добри страни. Тъгата, причинена от загуба на нещо скъпо, има някои неизменни характеристики: убива интереса ни към развлечения и удоволствия, съсредоточава вниманието върху изгубеното и изсмуква енергията и желанието ни за нови начинания - поне за известно време. Казано накратко, тя ни принуждава да направим крачка назад, да се отделим от треската на ежедневието, да се отдадем на размисъл и сравнително пасивно да осмислим загубата, да открием нейното значение и в крайна сметка да направим съответните психологически промени и планове, които да ни позволят да продължим напред. Чувството за тежка загуба е полезно - отчаяната депресия обаче не е. Уилям Стайрън ни дава красноречиво описание на „безбройните ужасяващи прояви на болестта“, сред които виждаме самоненавист, чувство за безполезност, „усойна безрадостност", „тежка меланхолия, чувство на ужас и отчуждение, но най-вече задушаваща тревога. (William Styron, Darkness Visible: A Memoir of Madness, New York, Random House, 1990.). Има и чисто интелектуални симптоми - „объркване, неспособност за съсредоточаване, пропуски в паметта“, - а на по-късен стадий се стига и до „анархично разкривен ум“, до „чувство, че мисловният процес е погълнат от отровна, безименна вълна, помела всеки радостен отклик спрямо живия свят“. Физическите симптоми включват безсъние, ледена апатия, „някаква скованост, слабост, но най-вече чувство за изключителна крехкост“, като „на всичкото отгоре не те свърта на едно място“. Всяко удоволствие се изпарява: „Храната, както всичко друго, което предполага сетивна наслада, е напълно лишена от вкус“. Най-сетне си отива и надеждата. А „сивата маса на ужаса" води до отчаяние, което е толкова осезаемо, че направо се усеща като физическа болка - непобедима болка, за която дори самоубийството изглажда като добро лекарство. При такива тежки депресии животът се парализира. Нови пътища сякаш няма. Депресията представлява именно това - стена пред потока на живота. Нито лекарствата, нито терапията помагат на Стайрън - единствено времето и изолацията в болничната стая в крайна сметка го измъкват от лапите на унинието. При повечето хора обаче, и особено при тези с по-леки случай, психотерапията и лекарствата могат да помогат. "Прозак" е най-популярното лекарство в момента, но има поне десетина други, които могат да свършат работа, особено при сериозни депресии. Тук ще говорим основно за доста по-леката тъга, която в крайни случаи може да се превърне в т.нар. субклинична депресия - с други думи, за обикновената меланхолия. Човек лесно може да се справи сам с това чувство за униние, стига да има необходимите вътрешни ресурси. За съжаление някои от най-често използваните стратегии могат да се окажат нож с две остриета и да доведат до влошаване на състоянието. Една от тези стратегии е изолацията, която често изглежда добър избор, когато човек се чувства зле. В повечето случаи обаче тя може да добави към тъгата и чувство за самота. Може би това обяснява отчасти откритието на Тайс, че най-популярната тактика за борба с депресията е социализацията - да излезеш навън да хапнеш, да изиграеш един билярд или да гледаш някой филм - с други думи, да правиш нещо с приятелите или семейството си. Подобен подход върши работа, ако резултатът от него е да отвлече мислите ни от тъгата, но може да стане и така, че той просто да удължи пристъпа, особено ако използваме излизането само за да предъвкваме отново и отново повода да сме тъжни. На практика един от основните елементи, определящи дали депресията ще се задържи или ще се разсее, е времето, което хората отделят за размисъл. Притеснението, свързано с причината за депресията, само я задълбочава. Тук тревогата може да се прояви под няколко форми, всяка от които се съсредоточава върху някакъв аспект на самата депресия - колко сме уморени, колко малко енергия или мотивация са ни останали, или пък колко малко работа сме в състояние да свършим. Обикновено нито една от тези мисли не се придружава от някакво конкретно действие, което да облекчи положението. Други често срещани притеснения са „изолацията и мисълта колко зле се чувстваш, тревогата, че жена ти може да те изостави, защото си депресиран, и мисълта дали не те очаква поредната безсънна нощ“, по думите на Сюзън Нолън-Хуксма, психолог от Станфордския университет, която изучава размишленията на жертвите на депресията (Зa тревогите на депресираните пациенти вж. Susan Nolen-Hoeksma, “Sex Differences in Control of Depression", in Handbook of Mental Control, Wegner and Pennebaker, p. 307.). Депресираните хора понякога оправдават подобни размисли с думите, че „се опитват да разберат по-добре самите себе си“; само че по този начин те просто подхранват чувството на тъга, без да предприемат каквито и да е стъпки, които да повдигнат настроението им. В процеса на лечение чрез терапия може да се окаже достатъчно просто да поразсъждават задълбочено относно причините за депресията, стига това да доведе до прозрения или действия, които да променят причините за нея. Пасивното потапяне в тъгата само влошава нещата. Предъвкването на едни и същи разсъждения може да засили депресията, като породи условия, които са... ами направо още по- депресиращи. Нолън Хуксма дава примера за една жена, която се занимава с продажби, но изпада в депресия и прекарва толкова много часове в притеснение от това, че е депресирана, че не успява да поеме важни обаждания. Продажбите ѝ спадат, тя започва да се чувства безполезна, което на свой ред само задълбочава депресията. Ако беше реагирала на унинието, опитвайки се да се развлече с нещо, сигурно щеше да се хвърли към телефона, само и само да откъсне мислите си от тъгата. Така продажбите вероятно нямаше да спаднат, а успешните сделки щяха да подхранят самоувереността ѝ и така донякъде да намалят чувството за потиснатост. Както открива Нолън-Хуксма, жените са много по-склонни от мъжете да потъват в безизходни размисли при депресия. Според нея това отчасти обяснява факта, че жените получават диагноза „депресия" два пъти по-често от мъжете. Разбира се, тук може би действат и други фактори - може да се окаже, че жените с по-голяма готовност разкриват страданието си, или пък че в живота си се натъкват на повече неща, които да ги потискат. Мъжете на свой ред могат да удавят депресията си в алкохол, заради което и мъжете-алкохолици са два пъти повече от жените. Някои изследвания разкриват, че когнитивната терапия, която цели да измени тези мисловни модели, върши същата работа като лекарствата за лека клинична депресия, но е много по-добра от тях в предотвратяването на рецидиви. В битката две стратегии са особено ефективни (K. S. Dobson, “A Meta-analysis of the Efficacy of Cognitive Therapy for Depression“, Journal of Consulting and Clinical Psychology 57, 1989.). Едната е да се научим да се справяме с мислите, около които се въртят разсъжденията ни - да поставяме под въпрос тяхната валидност и да мислим за по-положителни алтернативи. Другата е целенасочено да търсим приятни, развличащи събития. Една от причините развлеченията да вършат толкова добра работа е, че потискащите мисли са автоматични - те са неканени гости в ума ни. Дори когато депресираните хора се опитват да потиснат тъжните си мисли, те често не могат да стигнат до по-добра алтернатива; щом вълната на депресията ги е заляла веднъж, тя управлява изцяло хода на мисловните им асоциации. Така например ако поискаме от жертви на депресия да подредят разбъркани думи в кратки изречения, те много по-бързо откриват правилната последователност при фрази с депресиращ смисъл („Бъдещето изглежда изключително мрачно“), отколкото при такива с оптимистична нотка („Бъдещето изглежда безметежно") (Изследването на мислите на депресирани пациенти е описано в Richard Wenzlaff, “The Mental Control of Depression", in Handbook of Mental Control, W'egner and Pennebaker.). Склонността на депресията да се самоподхранва помрачава дори забавленията, които хората все пак избират. Когато на пациенти с депресия се предложи списък с два вида дейности, жизнерадостни и тъжни, които да им помогнат да се откъснат от някое тежко събитие, например погребение на близък приятел, те в повечето случаи избират меланхолични действия. Ричард Уенцлаф, психолог от Тексаския университет, който е провел тези проучвания, стига до извода, че хората, които вече са депресирани, трябва да положат особени усилия, за да прехвърлят вниманието си върху нещо жизнерадостно, и да се помъчат да не изберат неволно някое развлечение, например сълзлив филм или трагичен роман, което отново да смаже настроението им. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|