Емоционалната Интелигентност

Репресори: отрицание и оптимизъм

Изтегляне 0.53 Mb. страница 35/148 Дата 05.03.2022 Размер 0.53 Mb. #113821

Навигация на страницата:

• 6. Най-важното умение

Репресори: отрицание и оптимизъм „Той ритна съквартиранта си в стомаха...“ Така започва изречението. И свършва: „... докато се опитваше да запали лампата в тъмното“. Това превръщане на агресивно действие в невинна, макар и не особено вероятна грешка, е е отличен пример за обуздаване на тревогата или репресия. Дължим го на един от участниците в изследване върху репресорите - хора, които са в състояние автоматично да изключват емоционалните тревоги от обхвата на вниманието си. Експериментаторът дава на участниците първата част на изречението и иска от тях да го довършат. Други тестове показват, че това невинно умствено бягство е само малка част от една по-обхватна настройка в живота на обекта - а именно способността му да не обръща внимание на повечето отрицателни вълнения (Описанието на „репресора“ е заето от Daniel А. Weinberger, "The Construct Validity of the Repressive Coping Style", in Repression and Dissociation, J. L. Singer, ed., Chicago, University of Chicago Press, 1990. Уийнбъргър, който е разработил понятието за репресия в ранните си изследвания в съавторство с Гари Шуорц и Ричард Дейвидсън, в момента е водещото име в тази област.). Докато в началото изследователите са смятали репресорите за хора, неспособни да изпитват чувства (нещо като разновидност на алекситимиците), днес вече смятаме, че те просто са майстори в регулирането на емоцията. Те толкова умело се изолират от негативните чувства, че дори не ги осъзнават. Учените ги наричат „репресори", но според мен „невъзмутими“ е доста по-подходящ и разбираем термин. Повечето изследвания на тази тема, провеждани най-вече от Даниъл Уийнбъргър, психолог от университета „Кейс Уестърн Ризърв“, показват, че макар и такива хора да изглеждат спокойни и невъзмутими, те понякога направо кипят под напора на физиологични реакции на стреса, които изобщо не осъзнават. При теста с довършването на изреченията доброволците се наблюдават и за ниво на физиологична реакция. Спокойната фасада на репресорите крие океан от телесни вълнения: когато се изправят пред изречения като това за съквартиранта-побойник, те показват всички признаци на тревога - сърцебиене, потене, повишаване на кръвното. И все пак, когато ги попитат за това, отговарят, че се чувстват напълно спокойни. Това непрекъснато изолиране от емоции като гняв или тревожност се среща сравнително често: според Уийнбъргър около една шеста от хората са способни да го правят. На теория децата могат да се научат как да станат „невъзмутими“ по няколко различни начина. Един от тях може да е стратегия за оцеляване в тревожна ситуация, например баща-алкохолик, в семейство, в което самото съществуване на проблема се отрича. Друг начин е детето да има родители-репресори и така да подражава на тяхната непрекъсната ведрост или на твърдостта им под напора на притесненията. Подобна черта може просто да бъде унаследена като част от темперамента на човека. Въпреки че никой не може да каже кога точно човек развива подобно поведение, в момента на съзряване репресорите вече са спокойни и хладнокръвни в тежки моменти. Остава, разбира се, въпросът, колко всъщност хладнокръвни са те. Възможно ли е да не осъзнават физическите признаци за тревога или просто да симулират спокойствие? Отговора дължим на един остроумен експеримент, проведен от Ричард Дейвидсън, психолог в Университета на Уисконсин, работил в началото на кариерата си с Уийнбъргър. Дейвидсън дава на хора с „невъзмутим" модел на поведение списък с думи, повечето от които са неутрални, но някои са с враждебно или сексуално значение, което може да пробуди тревога практически у всекиго, с молба да дадат за всяка дума свободна асоциация. Телесните реакции на участниците разкриват, че те проявяват всички физиологични признаци на дистрес в отговор на смислово натоварените думи, въпреки че думите-асоциации, които дават, почти винаги представляват опит за „неутрализиране“ на тревожните думи чрез свързването им с по-„невинни“ понятия: ако първата дума например е „омраза“, то втората обикновено е „любов“. Изследването на Дейвидсън се възползва от факта, че (при десноръките) ключовият център за обработка на отрицателни емоции се намира в дясната половина на мозъка, а центърът на речта е в лявата. След като дясното полукълбо установи, че думата носи тревога, то предава тази информация през мазолестото тяло, връзката между двете полукълба, към речевия център, който на свой ред определя каква ще бъде думата-реакция. Чрез сложна система от лещи Дейвидсън съумява да покаже думата така, че тя да се вижда само в едната половина на зрителното поле. Заради особеностите в строежа на нервната система, ако думата е достъпна само в лявата половина на зрителното поле, тя се разпознава първо от дясната страна на мозъка, която е чувствителна на дистрес. Ако думата се вижда само в дясната половина на зрителното поле, сигналът стига до лявата половина на мозъка, без да бъде проверен за симптоми на притеснение. Когато думите се показват само на дясното полукълбо, реакцията на „невъзмутимите“ отнема известно време - но само ако думата, която са видели, е тревожна. При неутрални думи няма забавяне. Реакцията закъснява само когато думите са достъпни за дясното полукълбо - при лявото тя е мигновена. С други думи, „невъзмутимостта“ вероятно се дължи на невронен механизъм, който забавя или изменя процеса на предаване на тревожна информация. Изводът е, че тази хора не симулират неспособността си да осъзнаят колко развълнувани са всъщност; собственият им мозък изолира тази информация от съзнанието им. По-точно казано, слоят от положителни чувства, който покрива тревожните възприятия, може би се дължи на действието на левия префронтален лоб. Когато Дейвидсън измерва нивата на активност в префронталния лоб на такива пациенти, за своя изненада открива, че лявата половина (центърът на удоволствието) е много по-дейна от дясната (център на тревогата). Дейвидсън казва, че такива хора „виждат себе си в положителна светлина и са в приповдигнато настроение. Те отричат, че стресът ги ядосва, и дори да седят спокойно, левият им фронтален лоб, отговорен за положителните чувства, не спира да действа. Тази мозъчна активност може да се окаже ключът към твърдението им, че се чувстват отлично, въпреки физиологичните им реакции, които могат да се тълкуват като отрицателен стрес“. Теорията на Дейвидсън гласи, че в контекста на мозъчната дейност разглеждането на тревожната реалност в положителна светлина изисква изключително много енергия. Повишеният физиологичен стрес може да се дължи на непрекъснатите опити на невронните вериги да поддържат положителни чувства или да потискат отрицателните емоции. Накратко казано, невъзмутимостта е смес от отрицание и оптимизъм, един вид положителна дисоциация, а вероятно и ключ към невронните механизми, които се включват в по-тежки състояния на дисоциация, наблюдавани например при посттравматично стресово разстройство. Когато става въпрос просто за равнодушие, казва Дейвидсън, „това е само една успешна стратегия за емоционална саморегулация“, макар и да не знаем каква цена плащаме за нея и доколко подкопаваме самоосъзнатостта си. 6. Най-важното умение Само веднъж в живота си съм се парализирал от страх. Поводът беше изпит по математически анализ през първата ми година в колежа, за който някак си не бях успял да се подготвя. Още си спомням стаята, в която влязох в онази пролетна сутрин, смразен от чувство за обреченост и непоносима тежест в сърцето. Бях прекарал безброй часове в същата тази аудитория, но в онзи миг не виждах нищо - нито помещението, нито панорамата пред прозорците. Погледът ми беше забит в малко парченце от пода точно пред мен, докато се добрах до едно от местата досами вратата. Когато отгърнах синята корица на теста, пулсът започна да кънти в ушите ми, а в стомаха ми започна да се събира тежката топка на паниката. Хвърлих едно око на задачите. Никакъв шанс. Цял час зяпах първата страница, а умът ми трескаво прехвърляше последствията, които щяха да се стоварят върху мен. В главата ми се въртяха непрекъснато едни и същи мисли - порочен кръг от смразяващ страх. Седях неподвижно, като животно, парализирано от отровна стрела. Най-поразяващото в онзи ужасен момент беше мисълта за това колко скован е умът ми. Не прекарах този час в отчаяни опити да сглобя някакво подобие на отговори. Дори не бях се отнесъл в мечти. Просто си седях там, с ум, прикован върху страха, и чаках мъчението да свърши. (Daniel Goleman, Vital Lies, Simple Truths: The Psychology of Self- Deception, New York, Simon and Schuster, 1985.) Този разказ е част от собствената ми биография. И до ден днешен случката си остава убедително доказателство за опустошителното влияние на емоционалния дистрес върху ясния разсъдък. Вече съм наясно, че това мъчение е пример за силата на емоционалния мозък да потиска и дори да парализира мисленето. Степента, до която емоционалните вълнения могат да повлияят на умствените способности, не е нещо ново за преподавателите. Тревожните, ядосаните и депресираните студенти не могат да учат. Хора в подобно състояние не могат да поемат ефикасно информацията, нито пък да я обработят добре. Както вече видяхме в пета глава, мощните отрицателни емоции могат да фиксират вниманието върху себе си и така да попречат на опитите ни да мислим за друго. Всъщност един от признаците, че чувствата са преминали границата на патологията, е способността им да потискат всяка друга смисъл и непрекъснато да саботират опитите на жертвата да съсредоточи вниманието си върху каквото и да е. При човек, който преживява тежък развод (включително и дете, което се опитва да преглътне развода на родителите си), умът не може да остане дълго в контакт с всекидневната рутина в работата или в училище; при хора с клинична депресия самосъжалението и отчаянието, безнадеждността и чувството за безпомощност помитат всяка друга емоция. Когато чувствата надделеят над концентрацията, нашият ум губи една от способностите си, която специалистите по когнитивна наука наричат „работна памет“ - умението да съхраняваме в съзнанието си информацията, свързана с текущата ни задача. Работната памет може да е запълнена както с прозаични неща (например цифрите на телефонния номер, който набираме), така и със сложни елементи (например богати сюжетни линии, които романистът се опитва да сплете заедно). Работната памет е основният ни умствен инструмент, който прави възможни всички други интелектуални усилия - от изговарянето на изречение до разплитането на сложен силогизъм (Alan Baddeley, Working Memory, Oxford, Clarendon Press, 1986.). Префронталният кортекс е основният център на работната памет - а освен това, както може би помним, е и мястото, в което се срещат чувствата и емоциите (Patricia Goldman-Rakic, “Cellular and Circuit Basis of Working Memory in Prefrontal Cortex of Nonhuman Primates", Progress in Brain Research 85,1990; Daniel Weinberger,“A Connectioninst Approach to the Prefrontal Cortex”, Journal of Neuropsychiatry 5, 1993.) Когато лимбичните структури, които се събират в префронталния кортекс, са под властта на емоционалния дистрес, първата жертва е именно работната памет; както открих при онзи ужасен изпит по математика, човек просто не може да разсъждава трезво. От друга страна обаче нека обърнем внимание и на положителната мотивация за дадено достижение - на мобилизирането на ентусиазма, на стремежа към дадена цел, на самоувереността. Изследвания върху олимпийски лекоатлети, музиканти от световна класа и гросмайстори по шах разкриват една обща черта помежду им: способност да се мотивират, за да спазват безмилостните си тренировъчни програми (Anders Ericsson, “Expert Performance: Its Structure and Acquisition", American Psychologist, Aug. 1994.). Освен това, с повишаването на изискванията към спортистите и хората на изкуството от световна класа тези строги програми за обучение трябва да се прилагат от все по-ранна възраст. На олимпийските игри през 1992 г. дванадесетгодишните членове на китайския отбор по скокове във вода бяха направили толкова тренировъчни скокове през живота си, колкото и американските атлети над двадесетгодишна възраст - китайците бяха започнали свирепото си обучение на четири години. Най-добрите виртуози на цигулката през двадесети век са започнали да свирят на около пет години; гросмайсторите по шах са започнали да изучават играта средно на по седем години, а играчите на национално ниво - чак на десет. По-ранното начало дава предимство за цял живот: най-добрите цигулари в една от водещите музикални академии, тази в Берлин, на възраст малко над двадесет години, са репетирали общо над десет хиляди часа, а по-слабите им колеги могат да се похвалят само с около седем хиляди и петстотин часа репетиции. Онова, което отличава хората на върха на пирамидата на способностите от други с приблизително същите заложби е фактът, че те са започнали да се обучават рано и години наред са следвали стриктна програма за обучение. А това упорство зависи най-вече от някои емоционални черти - предимно ентусиазъм и настойчивост пред лицето на провала. Допълнителните ползи от мотивацията (съчетана, разбира се, с други вродени качества) личат в забележителните достижения на азиатските студенти в американските университети и като цяло на трудовия пазар. Един от анализите на наличните данни сочи, че американчетата от азиатски произход имат предимство откъм коефициент на интелигентност, но то не надвишава два-три пункта (Herrnstein and Murray, The Bell Curve.). И все пак при професионалната си реализация (обикновено в областта на правото или медицината) като група те имат такива постижения, сякаш коефициентът им на интелигентност е много по-висок - еквивалентните стойности при младежите от японски произход са 110 точки, а при тези от китайски произход - 120 точки (James Flynn, Asian-American Achievement Beyond I.Q., New Jersey, Lawrence Erlbaum, 1991.) Основната причина за това като че ли е, че още от ранна детска възраст азиатските деца полагат повече усилия от белите. Санфърд Дорънбуш, психолог от университета „Станфорд“, който е изследвал повече от десет хиляди гимназисти, открива, че американците от азиатски произход посвещават на домашните 40% повече време от своите съученици. „Докато повечето американски родители са склонни да приемат слабите страни на детето си и да насърчават силните, азиатците смятат, че ако не се справяш достатъчно добре, трябва да учиш до късно през нощта, а ако и това не помогне - да ставаш рано и да продължаваш да учиш. Те смятат, че всеки може да се справи добре в училище, стига да положи необходимите усилия“. Иначе казано, стабилната трудова етика на една култура води до по-сериозна мотивация, до повече усърдие и настойчивост - с други думи, дава сериозно емоционално предимство. Тъй като нашите емоции застават на пътя (или пък проправят пътя) на способността ни да мислим и планираме, да се посветим на обучение, за да постигнем някаква далечна цел, да решаваме проблеми и какво ли още не, те определят границите, до които ще използваме вродените си умствени способности - а следователно определят и как ще се справим в живота. От друга страна, тъй като ние се мотивираме от чувството на ентусиазъм и удоволствие от онова, което правим - та дори и от определено умерено ниво на тревожност, - отново те ни тласкат нагоре. Именно в този смисъл емоционалната интелигентност е най-важното ни умение - способност, която засяга изоснови всичките ни други умения, като ги насърчава или задушава. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели: