Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

— Стига празни приказки! — рече тя. — Не зная защо ми досаждате. Довиждане, уважаеми господине.

Той свали шапката си.

— Довиждане, уважаема госпожице.

След това й обърна гръб и си тръгна.

Тя бе до известна степен слисана и в продължение на няколко секунди не помръдна от мястото си. Сетне гордо отметна глава назад и се отдалечи в противоположна посока.

„Е, чак толкова кисел пък нямаше защо да бъде“ — помисли си обидено тя. На драго сърце би се извърнала. Но знаеше, че не е прилично, и се сдържа.

В противен случай щеше да види, че пъхнал ръце в джобовете си, той усмихнато крачеше след нея.

Двама господа, застанали отсреща, до „фраскати“, обсъждаха случая.

— Как ти се струва? — запита Карстен.

Господин Ахтен сви обемистия си нос.

— Най-обикновена любовна история!

— Отвратително! — рече Карстен.

Веднага след това те тръгнаха след едрия, строен господин, който се казваше Руди.

А Руди вървеше след младата дама, която имаше същото име като неговата братовчедка от Лайпциг.

„Четирилистната подкова“ е мрачна моряшка кръчма. Недалеч от Нюхави. На една от страничните улички. Най-напред трябваше да се слезе по няколко разкривени и изтрити стъпала. А после същите тия стъпала трябваше да се изкачат. И това беше доста по-трудно от слизането.

Но до него още не беше се стигнало.

Оскар Кюлц седеше в една ниша. До него се бе настанил Щорм, човекът с дългите клепнали уши. Те бяха вече „в настроение“ и пиеха наздравици. Понякога с Тюборгска бира. Понякога с ракия. Около другите маси седяха мъже със сини моряшки блузи и също пиеха.

— Хубав град — заяви Кюлц.

Щорм вдигна чашата си с ракия.

Кюлц също.

— Наздраве! — извикаха двамата и изпразниха чашите си.

— Прекрасен град! — рече Кюлц.

— Приказен град! — добави Щорм.

— Изобщо един от най-хубавите градове! — заяви Кюлц.

Думите им звучаха тъй, сякаш играеха скат с наддаване.

Сетне пиха пак. Този път бира. Келнерът донесе, без да са му поръчвали, още две чаши ракия.

— Великолепен град! — промърмори Кюлц.

Щорм кимна развълнувано.

— А утре ще трябва да го напуснем!

Берлинският месар тъжно поклати посивялата си глава.

— Какво щастие, че ще пътувате и вие. Сам просто не бих имал достатъчно смелост. Наздраве, Щорм!

— Наздраве, Кюлц!

— Може да стане опасно, Щорм. Много опасно може да стане! Смелчага ли сте?

— Предполагам, че да, дърти Тиролецо? Но защо ще стане опасно?

— Не казвам! Да живее изкуството!

— Да живее, да живее, да живее!

Изведнъж Щорм се улови сам, че е запял. И уплашен почувства, че само още една бира и две ракии ще му стигнат, за да бъде така пиян, та да няма вече никакво значение, дали другият е по-пиян от него, или не.

— Наздраве! — извика Кюлц и изпразни чашата си.

— Наздраве!

Щорм не можа да улучи своята чаша.

Неговият сътрапезник бащински я постави в ръката му.

— Ех, братле, как ожаднява човек като пие! — рече Кюлц. — Какво щастие, че одеве се натъпках с порцийка мешано за дванайсет души.

Като си спомни блюдото със салам, той се разсмя. След това каза:

— Щом си подложа добре, мога да пия двайсет и четири часа. Наздраве, Щормчо!

Студена пот беше избила по челото на Щорм. Пред очите му блещукаха точици, сякаш бе обкръжен от рояк комари.

— На… здраве — прошепна дрезгаво той и изля бирата в гърлото си.

Кюлц напълни отново чашата му.

— Съдбата ни събра — каза той. — Нека сега дойдат!

— Кой да дойде!

— Има толкова лоши хора на тоя свят! — При тия думи Кюлц тупна дребния Щорм по рамото тъй, че той едва не падна от стола. — И никой не знае точно защо са лоши. Нима не биха могли да опитат да заживеят с добро? А? И защо ли всъщност са лоши? За това дори и пасторът не знае стихче.

— И аз съм лош — заекваше Щорм. — Не, и на мен ми е лошо!

Той чувстваше как потъва в мъгла.

— На това помага само ракия! — заяви енергично Кюлц — Келнер, две ракии!

Келнерът се втурна и донесе поръчаното. Щорм почувства как му наливат ракия в устата. Не беше в състояние вече да се съпротивлява. Помисли си само още: „Ако тоя тип ме насади…“ След това се свлече на стола.

— Наздраве, стари момко! — каза Кюлц. — Дявол ги взел лошите хора.

Едва тогава забеляза, че седи до масата сам.

Пред една къща на Йостербругаде спря такси. От него се измъкна човек с костюм от лоденов плат, пристъпи с леко поклащане до вратата и прочете табелката, закачена на нея.

— Ура! — извика той. — Пансион „Курциус“! Какво щастие, че момчето не е забравило къде живее.

Върна се обратно до автомобила, извлече от седалката някакво неподвижно същество и го метна на рамо.

Шофьорът поиска да му помогне.

— Не е необходимо — рече туристът. — И по-тежки волове съм влачил. Всичко е въпрос на навик.

При вратата се извърна и викна:

— Почакайте ме, господин директоре!

Сетне влезе в сградата и пъшкайки, се заизкачва с тежки стъпки по стълбата.

Пансионът „Курциус“ се намираше на първия етаж. Туристът позвъни.

Нищо не се помръдна.

Той натисна звънеца като при тревога.

Най-сетне по коридора се чуха провлечени стъпки. Някой дълго се взира през шпионката.

— Хайде, отваряйте де! — измърмори туристът.

Чу се щракване на ключ. Вратата се отвори. Появи се изискан стар господин, с бяла брада и тъмни очила, и запита:

— Какво обичате?

— Бих искал да оставя тук един господин на име Щорм.

— За съжаление аз живея в тоя дом едва от вчера — каза меко старият господин. — И съм сам-самичък в жилището. Какво е станало с господина, когото носите на рамото си? Мъртъв ли е?

— Не, пиян е.

— Тъй, тъй.

— В пощенската кутия ли да натикам господин Щорм? — осведоми се туристът. — Или знаете някакво друго разрешение на въпроса?

Старият господин отстъпи в коридора.

— Навярно бихте могли да го оставите на дивана в трапезарията.

Той тръгна напред.

В дъното на коридора се затръшна някаква врата.

— Става течение — обясни старият господин. — Забравих да затворя стаята си.

Той натисна дръжката на една врата и светна лампата. Озобаха се в трапезарията. Огромният мъж със зелените дрехи от лоденов плат сложи внимателно своя товар на дивана и го зави с едно одеяло от камилска въ`лна. После оправи якето си, погледна угрижено лицето на бледния Щорм и каза:

— Дано утре да бъде точно навреме на гарата.

— Ще пътува ли?

— Да. Ще пътуваме заедно за Берлин.

— Добре, ще кажа на хазаина. — Изтънченият стар човек кротко се усмихна. — Той ще събуди навреме господин Щорм.

— С това ще ми направите голяма услуга — отвърна туристът. — Извънредно важно е.

— Мога ли да зная за какво се отнася?

— Не — отговори туристът. — Господин Щорм също не знае.

Той прекоси с леко клатушкане стаята и се извърна.

— Впрочем и самият аз не зная съвсем точно!

Туристът се изсмя, размаха бастуна си във въздуха и весело извика:

— Да живее изкуството!

Вън, в коридора, той се блъсна в закачалката. След това вратата се хлопна.

Тутакси след излизането му трапезарията се оживи. Най-малко десетина души заобиколиха дивана, на който сладко спеше господин Щорм. Рядко се случват толкова хора в някой пансион, гдето в момента има само един-единствен стар господин!

Старият господин беше свалил както тъмните си очила, тъй и голяма част от своята благост.

— Каква е тази свинщина? — запита гневно той. От яд очите му се бяха изкривили. — Кой може да ми обясни това?

— Аз! — обади се някой.

Беше господин Филип Ахтел, специалистът по червени вина.

— Е? Ще си отвориш ли най-сетне устата?

— Щорм се беше сприятелил с тоя човек, който седеше в „Д’Англетер“ до секретарката на Щайнхьовел. А пред Амалиенборг реши да го срещне случайно пак и да седне с него на ракия. За да научи подробности.

— И?

— И той, изглежда, е привел този план в изпълнение.

— А кой беше санбернарският пес, който ни довлече обратно Щорм?

Ахтел каза:

— Та той именно е въпросният Кюлц, за когото все още не знаем, дали наистина е толкова глупав, колкото изглежда, или пък само се преструва.

— Във всеки случай кърка здравата — заяви някой и се засмя.

Друг от пансионерите каза:

— Намирам тази история чудесна! Щорм иска да напие човека, за да го прислуша, а вместо това онзи ни го донася на рамо вкъщи. Както пощаджия носи пратка с наложен платеж!

— Ирония на съдбата! — каза мазно Филип Ахтел.

— Тишина! — заповяда старият изискан господин и пристъпи съвсем близо до дивана. — Мога да ви кажа още отсега: ако излезе, че Щорм е извършил някоя глупост, той ще преживее нещо, което не ще преживее вече!

Щорм се търкулна на другата страна и изведнъж каза съвсем високо:

— Наздраве. Кюлцхен!

Пета глава

Сбогуване с Копенхаген

При главния портал се появи една доста голяма група господа с куфари, одеяла за път и чанти. Господин Карстен, който беше в тая компания, каза:

— Ето нашият тиролец е вече там!

Веднага след това неколцина от неговите спътници се отделиха и заобикаляйки месаря Кюлц, минаха през контролата.

Татко Кюлц, разбира се, не забелязваше нищичко. Забелязваше само едно, че Щорм и госпожица Трюбнер не идваха.

„Само това ми липсваше! — мислеше той. — Накрая да замина сам за Берлин! Тъй ми се пада за моето добродушие! А защо ли да се връщам вкъщи? Нали Емилия и децата вече знаят, че не съм при Зелбман в Бернау, а в Дания. Кога ли са получили картичката с хубавия пристанищен изглед?“

В тоя миг му хрумна, че съвсем не бе пуснал картичката в пощенската кутия, а я беше оставил в хотел „Д’Англетер“!

„Всичко върша наопаки — помисли си разочаровано той. — Това е то одъртяването. Е, човек не може да живее вечно на тоя свят.“

Сетне мисловният му процес изведнъж секна. Защото под портала се появи госпожица Трюбнер. И не идваше сама. Крачеше между двама едри, яки мъже с черни шапки на главите. Впрочем те и иначе отговаряха на представата, която хората имат обикновено за криминалните чиновници в цивилно облекло.

Съгласно уговорката, Оскар Кюлц конвулсивно полагаше усилия да не изглежда, че познава госпожица Трюбнер. Но това бе толкова трудно за него, че за да опрости работата, реши да гледа другаде. От друга страна, беше необходимо да не изпуска от очи младата дама. Иначе как би могъл да нареди тъй, че да се промуши през контролата едновременно с нея?

Той вдигна куфара си, стисна по-здраво бастуна в ръка, приготви се да потегли и колкото можеше по-незабелязано погледна през рамо.

Госпожицата тъкмо се сбогуваше с двамата си придружители и дружелюбно им кимна с глава.

Кюлц се набута с цялата си ширина в портичката на контролата и, за да спечели време, остави куфара си на земята.

— Един момент, господин кондуктор — каза той на чиновника при гишето. — Трябва да потърся билета си!

И макар отдавна да го беше намерил, той почна да тършува из всичките си джобове, като при това леко се поизвърна.

„Е, най-сетне — помисли си той. — Идва вече!“

Сега госпожица Трюбнер стоеше зад него. Кюлц подаде билета си на чиновника, усети как тикнаха в другата му ръка някакво пакетче, посегна непохватно, взе продупчения билет, вдигна куфара, изпусна бастуна си, наведе се да го вземе и най-сетне се измъкна из портичката на контролата.

Господин Карстен, който вървеше след двамата, с усилие сподави една мефистофелска усмивка.

На перон №4 владееше оживление.

Кюлц беше прибрал пакетчето, тикнато скришно в ръката му и бе заключил грижливо куфара си. Вярно е, че пакетчето беше леко, но куфарът изведнъж натежа и стана сякаш цели сто килограма. Кюлц запристъпва тромаво покрай влака и затърси третокласния вагон.

— Ало! — извика някой зад него.

Беше господин Щорм.

— Най-сетне! — каза с облекчение Кюлц. — Страхувах се вече да не сте се успал. Как е махмурлукът?

Щорм, който все още изглеждаше предоволно зелен, само махна с ръка. После му благодари, загдето го беше предал в пансион „Курциус“.

— Научих за това едва тая сутрин.

— Направих го с удоволствие, любезни приятелю.

— Разбрах, че хазаите ми изобщо не били там.

— Точно така. Само някакъв възрастен господин с тъмни очила.

— Не го познавам.

— Той каза, че живеел там едва от завчера.

— Аха, значи затова.

Кюлц спря пред едно третокласно купе.

— Ето, тук има място!

Но господин Щорм не беше съгласен.

— Не мога да понасям бабичките — промърмори той. Думите му се отнасяха за някаква дама с бели коси, седнала до прозореца. — Бабичките носят само нещастие.

Двамата продължиха по-нататък.

Изведнъж Щорм спря, погледна нагоре към някакъв господин, който беше подал глава от едно купе и го запита.

— Извинете, има ли в купето ви място за още двама души?

Господинът, който впрочем приличаше на бивш тенор и беше с твърде зачервен нос, погледна в купето, след това отново към перона и каза:

— Ще се сместим някак.

Щорм се качи, извърна се и пое куфара на своя спътник.

— Внимателно! — изръмжа загрижен Кюлц.

Сетне се качи, пъшкайки, след него. Господинът с червения нос услужливо му помогна. Ако се съдеше по първото впечатление, хората в купето бяха очарователни.

И по една случайност се оказаха все мъже.

Те се сместиха с готовност и подхвърлиха няколко любезни забележки.

Щорм запита господина с червения нос дали и той ще пътува за Берлин.

— Не, само до Варнемюнде — отвърна учтиво господинът. — Там е съпругата ми с децата. На почивка.

— Милите дечица — каза човекът, който седеше в ъгъла и глупаво се ухили.

Останалите пътници го погледнаха, крайно изненадани. Той се смути и се скри зад един вестник.

— Може би ще остана няколко дни във Варнемюнде — продължи пътникът с червения нос. — При все, че неотложни работи ме зоват в Берлин.

Друг от пътниците каза, че Северно море му се харесвало повече. Водата му била по-варовита. А въздухът съдържал повече соли. Допадал му най-вече Зюлт.

Кюлц запали пура и погледна нагоре дали куфарът му все още е на багажната мрежа.

Куфарът беше още там.

Скоро всички пътници в купето завързаха разговор, сякаш бяха все добри стари приятели.

(Пък и така си беше.)

Госпожица Ирене Трюбнер намери едно доста свободно второкласно купе. Заети бяха само местата до прозореца. От една съвсем млада брачна двойка американци, които четяха вестници и списания и от време на време си ги разменяха.

Тя се настани в единия от ъглите до коридора и твърде често поглеждаше ръчния си часовник.

От прозорците в коридора се бяха надвесили пътници и разговаряха със свои близки и познати, които оставаха в Копенхаген. Някои вадеха вече носните си кърпички.

Сетне влакът потегли. Кърпичките се размахаха в надпревара. Американската брачна двойка вдигна поглед от четивото си. Двамата се усмихнаха един-другиму, прекратиха автоматично усмивките си и продължиха пак да четат.

Госпожица Трюбнер почувства, че някой я наблюдава. Тя се огледа.

Вън, в коридора на вагона стоеше едрият, строен господин, който се казваше Руди!

Той й кимна и свали шапката си.

После влезе в купето, седна насреща й и запита:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя мълчеше.

— О — каза той, — вие сте с новите обувки! Очарователни са! Толкова малък изглежда кракът в тях!

Госпожица Трюбнер мълчеше.

— Токовете биха могли да бъдат малко по-ниски — рече той. — Ниските токове са по-здравословни.

— Ортопед ли сте? — запита тя.

— Не. Но имам братовчед, който е лекар.

— В Лайпциг ли?

— Защо в Лайпциг?

Ъгълчетата на устните й се свиха нагоре.

— Бях почти убедена, че става дума за брат на вашата братовчедка Ирене.

Той се засмя. Смехът му обезоръжаваше. Звучеше тъй, като че се смееше цял клас абитуриенти.

— Вие подценявате рода Щруве — рече сетне той. — Не искам да се хваля. Но родът ни е много работлив и пръснат из цялата страна.

— Интересно.

— Моят братовчед например живее в Хановер. Той е специалист по уши-нос-гърло.

— Аха. И затова разбира толкова от токове на обувки!

— Именно, именно!

Той се облегна назад, преметна бавно крак връз крак, извади вестник и каза:

— Сега, понеже съм си срамежлив, ще помълча малко. Дочуване след един час.

И усилено се залови да чете.

Влакът се носеше през остров Зееланд. На юг. Пътуваха през градини.

Госпожица Трюбнер енергично притисна голямата си чанта под мишница и без да обръща внимание на американската брачна двойка, зарея поглед през прозореца.

От своето купе месарят Кюлц също тъй гледаше навън. Поне с едното око. С другото вардеше куфара си и неговата тайна.

„Хич не е лесна тая работа“ — помисли си Кюлц. И едва не го каза гласно.

Той изтри потта от челото си.

— Горещо ли ви е? — запита угрижено Щорм.

И още преди Кюлц да успее да отговори, друг от пътниците скочи и свали прозореца.

— Много любезно — каза Кюлц и се огледа наоколо. Рядко бе виждал толкова много мили, будещи доверие хора, събрани на едно място. Наистина беше имал късмет!…

Посочи с ръка към прозореца.

— Още като идвах насам ми направи впечатление — рече той — датският добитък е първокласен. Никога в живота си не съм виждал такова нещо!

Стадо кафяви говеда сякаш почувстваха, че ставаше дума за тях. Животните се загледаха внимателно във влака, а едно теленце потича няколко крачки наред с вагона.

— Вие се интересувате от скотовъдство? — запита господинът, комуто принадлежеше червеният нос.

— Разбира се — рече Кюлц. — Аз съм месар. От трийсет години!

— Е, тогава е ясно — каза вежливо господинът.

— Всъщност в момента професията ми вече не ми се нрави особено — продължи Кюлц. — Някой ден на човек му идва най-сетне до гуша да се намира непрекъснато сред говеда!

Той се засмя самодоволно.

Спътниците му го погледнаха със сладникаво-кисели усмивки.

— Надявам се, че това не е намек? — скромно запита господин Щорм.

Когато най-сетне разбра въпроса му, месарят Кюлц изпадна в леко отчаяние.

— Как можахте да допуснете, че ще кажа такова нещо? — извика извън себе си той. — Съвсем не съм имал предвид вас, господа! Говорех за истински говеда! Не за вас! Ако знаехте само колко неприятно ми е това недоразумение. Никога не бих си позволил такова нещо.

Той наистина беше извън себе си.

— Но аз само се пошегувах — заяви господин Щорм.

— Действително ли? — запита с облекчение Кюлц.

Останалите кимнаха.

— Слава богу! — рече Кюлц. — Камък ми пада от сърцето. Такова нещо наистина никога не бих казал гласно.

Господинът, който се наричаше Руди, се беше облегнал удобно назад. Лежеше със затворени очи и спокойно дишаше.

Ирене Трюбнер разглеждаше лицето му. Разглеждаше го дълбокомислено и си разсъждаваше:

„Всяка дума, която ми е казал досега, навярно е лъжа. Защо ме преследва от вчера насам? И щом го върши, защо ме лъже? При това тоя долен мошеник има лице като Архангел Михаил! Вятър работа е прехвалената взаимна зависимост между физиономия и характер!“

Тя се извърна рязко към прозореца и в продължение на няколко минути се взира навън. Ала сетне пак обърна глава.

„Какви изразителни ръце! — помисли неволно тя. — А при това е долен тип! Но с мен ще си счупи зъбките, тоя Руди!“ Ирене се поправи мислено: „Тоя господин Руди!… Тоя сънльо, ха!“

В последното обаче тя се мамеше. Тоя господин Руди съвсем не спеше! Само така изглеждаше. Изпод дълбоко спуснатите си клепки той непрекъснато наблюдаваше младото момиче. Беше възмутен.

„Защо ли пък тъкмо тая Ирене Трюбнер — мислеше той. — Защо ли пък тъкмо тя трябваше да излезе такова красиво създание? Защо не е някое бостанско плашило? Години наред мечтаеш да срещнеш такъв човек. И когато най-сетне ти кацва право в ръцете, моментът е съвсем неудобен. Дявол да го вземе. Холбайн-младия и всички жени на Хенрих VIII — и обезглавените, и необезглавените! Ах, какво сложно нещо е животът!“

Тя се наведе доста напред и впи странен поглед в него. Стори му се, че очите й стават все по-големи и замислени. Какво толкова имаше да го гледа? Изведнъж тя сведе очи и се изчерви като ученичка.

При това младият човек вече изгуби самообладание и се събуди.

— Изтече ли часът? — запита той.

Тя се стресна и приглади косата си.

— Какъв час?

— Заплануваната пауза в нашия разговор — рече той, — за която станаха причина моите роднински връзки.

— Ах, тъй… — Тя погледна часовника си и каза: — Имате още време. Лека нощ!

— Нима съм спал?

— Мисля, че да — отговори тя.

— А хърках ли?

— Не.

В този миг по коридора мина някакъв човек. Господин с бяла брада и тъмни очила. Той надникна в купето и бавно продължи нататък.

Госпожица Трюбнер запита:

— Познавате ли този господин?

— Не — отвърна господин Щруве. — Но изпитвам смътното чувство, че много скоро ще имам честта да се запозная с него.

Съдено му бе да излезе прав.

Когато влакът се намираше на ферибота между островите Зееланд и Лааланд и господин Щруве напусна купето, за да се поразтъпче малко, натъкна се пак на същия господин. Той тъкмо бе спрял пред един от пътниците и молеше за огън. На всеки, предразположен към съмнение, би направило впечатление, че човекът, който поднесе цигарата си на белобрадия, същевременно му пошепна нещо.

Обикновено непознати хора не шепнат помежду си. Прекалената предпазливост също е лекомислие.

Старият господин продължи пътя си.

Руди Щруве тръгна след него.

Старият господин оглеждаше прозорците на купетата.

Щруве проследи погледа му и забеляза как някакъв човек, който се бе подал от едно третокласно купе, намигна с едно око, когато старият господин мина край него.

А под окото, с което тоя човек намигна, имаше забележителен червен нос.

На Щруве този нос се стори познат. Той пристъпи до желязната ограда на ферибота и в продължение на пет минути разглежда Балтийско море, сребристите чайки и шамандурите, маркиращи пътя на ферибота… После се извърна и разгледа третокласното купе, което го беше заинтригувало.

До човека с червения нос той откри господина с клепналите уши. А и третия, когото бе видял пред Амалиенборг.

Срещу тях, сред пъстър букет от разбойнишки лица, се бе настанил добродушният исполински турист с дрехи от лоденов плат, който беше седял заедно с Ирене Трюбнер в „Д’Англетер“!

Тази групировка бе непонятна на Руди Щруве. Какво търсеше тоя честен и безобиден атлет след толкова много мошеници? Или пък съвсем не беше толкова безобиден?

Щруве бързо премина към отстъпление. Той изтича към своето купе, без да спира. Дано само през време на отсъствието му не се е случило нещо непредвидено! Скочи във вагона и се втурна по коридора. На няколко крачки пред купето той спря и си наложи да продължи съвсем спокойно.

Госпожица Трюбнер все още седеше на старото си място, унесена в мисли.

Той седна в своя ъгъл.

Тя извърна лицето си към него и внезапно погледът й се премести над главата му.

Руди Щруве проследи очите й и погледна мрежата за багаж. Не, куфарът си беше още на мястото.

Тя се усмихна и запита:

— Да не би да си играете сам на „весела поща“?