Еровите гласни, носовките. Развой на сричкотворните р и л



страница1/3
Дата08.05.2018
Размер431.87 Kb.
  1   2   3
ЕРОВИТЕ ГЛАСНИ, НОСОВКИТЕ. РАЗВОЙ НА СРИЧКОТВОРНИТЕ Р И Л

В историческия развой на българския език се наблюдава чувствително намаляване на гласните. От 11 гласни в старобългарския език във фонетичната система на новобългарския литературен език се откриват само 6 (а, ъ, о, у, е, и). В развоя на българския език вокалната система опростява – тенденция към пълно сливане във фонетично отношение на двойки от звукове, между които е съществувала някаква артикулационна близост. Двете ерови гласни, там, където те не са се изяснили в различни гласни по силата на първата тяхна вокализация се сближават в един еров звук. Отначало приликата между Ъ и Ь се свеждала до техния редуциран характер. Сближават се двете носовки Ѫ и Ѧ в голяма част от българските диалекти. Типично за българския език е по-нататък и заличаването на разликата между ръ и рь, от една страна, и лъ и ль, отдрега. Фонетичните особености са се разпространявали неравномерно.

Ерови гласни (Ъ, Ь). Подложени са на много промени. При известни условия са изчезнали напълно. Те са били свръх кратки, по-кратки и от кратките о и е, затова са били наричани редуцирани или свръх редуцирани. В количествено отношение са представяли силно редуцирани гласни. Ъ е бил закръглен заден, а Ь е бил незакръглен преден вокал. Счита се, че Ъ е звучал като И, а Ь като i.

В зависимост от мястото си в думата те са били в силна или слаба позиция. Слаби са еровете в края на думата, или пред сричка,която е съдържала друга, нормална по дължина гласна. Силни са били еровете, когато са се намирали пред сричка съдържаща слаб ер. Когато са се редували няколко ерови гласни, слаби са били еровете на нечетно място, започвайки от края на думата, а силни са били на четно място. Под ударение са силните ерове, но това не е със сигурност понеже в староб. паметници ударението не е отбелязано.

Промените на еровите гласни са започнали много рано. В страроб. се наблюдават 3 роцеса:1-изпадане на слабите ерове (ерове, които са се намирали в края на думите или пред сричка съдържаща някой друг нормален в квантитетно отношение вокал); 2- превръщане на силните ерове в нормални по дължина гласни (преминаване в о и е /ерове пред сричка с друга ерова гласна/ или изразяването им в квантитетно отношение с останалите гласни); 3- преглас на еровете, т.е. взаимна замяна на Ъ и Ь, в зависимост от мекия или твърд характер на следходната сричка.

В староб. диалекти и двете ерови гласни са били почти изравнени.

Слаби ерове - в българския език се губят, изпадат. Процесът не е протичал равномерно. Първо са започнали да изпадат в краесловието. Най-късно са изчезнали ония слаби ерове, които са се редували в различните форми на дадена дума със силни ерове. Има примери за изпадане и в средисловието. Дори след изпадането на еровете е било задължително тяхното писане. Има и случаи, в които слабите ерове се запазват. Това се е случвало, когато те са се намирали в начални срички и с тяхното изчезване се създали неудобни за изговор натрупвания на съгласни. Друга причина е, за да не се получи нежелана омонимия. Не изпадат и ерове в слаба позиция, когато се е прибавил определителен член. Не изпада в българския език и слабата ерова гласна, получена при прибавянето към едносрични имена на окончанието –ове за им.п.мн.ч. С изпадането на еровете, законът за отворената сричка спира да действа и са се появили затворени срички. Увеличили са се едносричните думи. Изпадането води и до много асимилационни процеси при съгласните, които се доближават. Наличие има и на обезвучаване на съгласните в краесловието.

Изчезването на слабите ерове има важни последици, които можем да разпределим в следните няколко точки.



  1. Промяната на структурата на българската дума на принципа отворена сричка – всяка сричка е трябвало да бъде отворена, така че не е имало думи, които да завършват на съгласна. С изпадането на слабите ерове този принцип се нарушава. Появяват се и се търпят затворени срички, особено в края на думата;

  2. Разширяване на асимилационните процеси между съгласните. Отворените срички, липсата на непосредствен контакт между съгласните не са позволявали широката проява на този процес в старобългарския език. Той е бил ограничен почти само в сложни форми, в състава на които са влизали представки, окончаващи на з;

  3. Обеззвучаване на звучните съгласни, които след изпадането на краесловните ерове са останали в края на думите;

  4. Проява на подвижни Ъ и Е. Даден силен еров вокал при промяна в структурата на думата, в която се среща, може да премине в слаб еров вокал. Подвижни Ъ и Е можем да имаме както в корена на думите, така и в наставките.

Еровете в силна позиция стоят здраво на своите места. Едновременно със загубването на слабите ерове върви нарастването а силните ерове в квантитетно отношение. В края на старобългарската епоха еровете в силна позиция загубват качеството си на редуцирани гласни. Изравняват се в квантитетно отношение с останалите гласни. Силните ерове още в староб. се превръщат в нормални по дължина гласни. Свръхкратките ерови гласни са били високи и оцеляването им в силна позиция било свързано с понижаване и удължаване. Понижаването им се нарича изясняване или вокализация.

В староб.период се откриват примери за еров преглас т.е взаимна замяна на еровете. Еровият преглас представлява замяна на Ь с Ъ пред сричка със задна гласна или Ъ с Ь пред сричка с предна гласна. Когато еровете са се намирали пред j и и , Ъ е преминавал в Ъl, а ь в и. Новополочените гласни са били също свръх кратки. И е била в силна или слаба позиция, а Ъl само в силна. В последствие,вместо да изпаднат, те се удължават до нормални по дължина, но са можели да се развият до о и е.

Големият ер се изяснява в о, а малкият ер – в е. явлението се е развивало успоредно с изчезването на слабите ерове. Явлението се е развивало успоредно с изчезването на слабите ерове. В западните говори е имало редовно изясняване на двата силни ера във всяко положение на думата. В повечето от българските диалекти през среднобългарския период двете ерови гасни там, където не са били изяснени в о и е, са се слели в една ерова гласна.

Еровата епентеза е много стар процес. Най много еровете са се вмятали при чуждите думи заради закона за отворената сричка. Процесът се разширява след изпадането на слабите ерове, когато се получват трудни за изговор групи съгласни. Заради еровата епентеза е изпаднала еровата гласна в групата ВЪ, намираща се между съгласни.Вмятане на ерова гласна има при наставката ТВЬNТЪ в паметниците от 14век.В среднобългарските паметници се среща вмятане в думи като МОЗГЪ, ВОСКЪ.

Развой на сричкотворните Р и Л

Старобългарските Р и Л са възникнали от праславянските съчетания *ъr *ьr *ъl *ьl между съгласни в резултат от действието на закона за отворената сричка: gъrdъ- гръдъ. В предписмения период от развитието на българския език сричкотворните Р и Л все още са можели да бъдат твърди и меки.Еровите букви след р и л са означавали само предзвук. Съвпадението на сричкотворните Р и Л със съчетанията РЪ, РЬ, ЛЪ, ЛЬ е било последица от удължаването на еровия призвук и превръщането му в нормална ерова гласна.От своя страна Р и Л постепенно са изгубили сричкотворността си. Това се вижда в голяма част от бълг. Диалекти.Р и Л сепазят в западните говори. В паметниците от среднобълг. Период Ъ се прише след Р и Л, но има и изключения.Въпреки че означават РЪ и ЛЪ в среднобълг. Паметници те се пишат Р и Л. сричкотворните р и л в началото на думата след ч и ж в съчетанията чър, жър, жъл еровата гласна се е променяла в е, главно в източните говори. В западните говори пък не се епроменила. - цървен. В западните и голяма част от югоизточните бълг. Говори се е заменяло с ч - црвик- червей. От тук се усеща сръбското влияние според някои учени.


Носови гласни

Двете старобългарски носови гласни са възникнали от индоевропейски дифтонгични съчетания на гласна и носова гъсгласна m и n, които в късния праславянски са се монодифтонгизирали поради действието на закона за отворената сричка.Съществуват различни теории за основното им звучене в староб. език. Най-разпространено е схващането, че голяма носовка е имала имала характер на носово а , а малката на носово е.Според авторите,които се спират на кирилските букви, смятат, че голямата носовка е звучала като носово а , а малката като 'а. За разлика отдругите живи славянски езици бълг. се отличава с няколко диалектни застъпника на малката и голяманосовка, докато в др славянски езици се наблюдава еднообразие, освен при чешки и словашки.В нито един славянски език обаче не се среща изравняване на носовките.Такова има в родопските говори и говорите на павликяните <Пловдивко, Свищовско> Само в бълг. език като застъпник на носовите гласни се среща ерова гласна. Най-ранните промени с носовите гласни са свързани със загуба на назалността. Тези промени се наблюдават в бълг. диалекти през староб. период. Употребите на ОУ и О вм. голяма носовка, както и Е и И вм.малка носовка са определяни като грешки.След понижаването на гасежа и загубата на назалността, носовките са се изравнили до една и съща ерва гласна,която е наречена вторичен ер.С близостта се обяснява т.нар смесване на носовките в среднобълг. писмени паметници т.е писане на голяма вместо малка носовка и обратно. Вторичната ерова гласна търпи промени. Това се вижда в бълг диалекти. Голямата носовка - ъ, а, о, а малката - 'ъ,'а, 'о.

Преди отпадането на назалността има две промени: понижаване на гласежа и удължаване, които са свързани с развитието на носовките. Високите кратки носови гласни са се понижили до средни.Задната носова гласна се е понижила до средна кратка гласна а, а предната до средна кратка гласна е.Такова понижаване има и при еровете. Удължаването на а е имало резултат назална ерова гласна ъ , плюс лабиализацията е имало резултат о. Удължаването на е дава резултат е или ъ. Новополучените средни носови гласни в някой бълг. говори са се понижили отново и са станали ниски. Всичко това е преди отпадането на назалността,която екъм края на среднобълг. период. Разложен назализъм е когато в позиция пред преградни съгласни назалният елемент се е произнасял по отчетливо има наличие на съчетание отгласна и носова гласна. Като отделни етапи от развитието на еровите гласни са : замяна между голяма носовка и ъ; замяна между голяма носовка и а, малка носовка с е.Малката носовкасе смесва най-често с йотувано а . Основната промяна,която характеризира развоя на носовките през среднобългарския период е тяхното смесване.Това е т.нар "среднобългарското смесване на носовките", което означава писане на малка вм. голяма носовка и обратно или само на малка. Това смесване става най-вече в среднобългарския период, но се е срещало макар и малко в староб. период.Това смесване има разнообразни прояви,които са 3 основни типа,които показват близост със съвременното състояние на застъпниците на старобългарските малка и голяма носовка. 1. голяма носовка се пише след твърди или затвърдели съгласни, а малка след меки.2. голямата и малка носовка се смесват без ясно доловими правила- говорите в които двете носовки имат еднакъв изговор. 3. Употребява се само голяма или само малка носовка- много рядко срещано.през 16векимаи случаи когао носовките не се пишат. В южните бълг. говори се пазят следи от стария носов изговор на носовките - съчетание от чиста гласна и носова съгласна , пред преградна съгласна.Такъв изговор има в кърджалийски села.
Развой на прилагателните имена

В староб. език има 2 форми на прилагателни имена - проста и сложна или кратка и дълга. Простите форми са се скланяли по мдела на съществителните имена от продуктивните о-; jo-; a-; и ja- основи. Склонението насложните прилагателни е било комбинация от склонението на простите форми и на анафоричното местоимение. Сложните прилагателни са изразявали определеност, с тях често се превеждат гръцки членувани прилагателни.

Най-важна промяна с прил. имена е изместването на простите от сложните форми. Това се дължи на появата на членните форми в бълг. език, които са лишили службата на сложните прил. имена и те постепенно са изчезнали. Членните форми са възникнали чрез прибавяне на показателни местоимения към старите сложни форми- NOВЪlИТЪ. Примери имав езика на Йоан Екзарх. Някои оттях са се променили заради изпадането на j. Преди да изчезнат сложните прил. имена, те са претърпели някои промени, под влияние на местното склонение напр. живого вм живаго. Окончанието за местен падеж ед. число на прил. от м.р ...... се измества от -ои.В мн число окончанията за родителен и дателен падеж ЪIИХЪ и БМЪ се заместват с окончанията -БХЪ; -БМЪ. В дамаскинските текстове като окончания за родителен и дателен падеж ед. ч. се срещат завършеци -иго; -иму.

Повече остатъци от стари сложни формина прил имена днес се срещат при прил. от м.р. Причините са фонетични.Архаични остатъци се откриват в мизийските говори. - НАШИЙ, ЦЕЛИЙ.Сложни форми има и в местностните названия, на реки и др.Прилагателните със стара наставка -ЬСК - градски, селски. Тук се е запазила сложната форма за да се избегне струпване на съгласни. Сложна форма има и при числителните - първи, втори. Староб. прил. имена са имали различни родови форми за именителен падеж мн. ч. Днес се употребява само една.

Някои от староб. прил. имена са били неизменяеми - ИСПЛЪNЬ.Тези прилагателни обаче са били на изчезване. В съвременния бълг. език няма такива форми, освен някои от турски произход напр. инат.

Прилагателните се променят и при означаването им на степен.Тук личи ясно прехода от синтетизъм към аналитизъм. В староб. специални форми е имала само сравнителната степен. Те са били дълги и кратки. Превъзходната степен се е образувала от формите за сравнителна степен + обобщеното местоимение ВЬСЬ в род падеж мн. число. Формите за степенуване на прил.имена с частиците по и най представлява нов етап. В староб. паметници НАЙ се среща при наречия, като засилва тяхната сравнителна степен и става превъзходна. Частицата ПО не се среща в староб. паметници.Степенуването се появява през 7-8 век.


2БИЛЕТ

Възникване на опозицията мекост:твърдост при съгласните. Склонност към затвърдяване.


За опозицията мекост:твърдост в старобългарския период може да се говори само при двойките съгласни: р-р', л-л', N-N', с-с'. Останалите съгласни се образуват 3 групи:1. само твърди: г,к,х ; 2.само меки: ж', ч', ш' и s' 3.съгласни, които в зависимост от следходната гласна са били твърди или полумеки - б,в,д,з,м,п,т,ф

Г,к,х пред е се срещат само в чужди думи. Само меки са и консонантите съчетания шт и жд.

Опзицията мекост:твърдост е процес, който не е обхващал всички говори бълг. говорищ. В източните говори процесът е започнал с превръщането на полумеките съгласни в меки, което става преди изпадането на слабите ерове. След изпадането им започнали да се срещат меки съгласни пред задни гласни, пред други гласни и в края на думата. В западните говори няма възникване на опозицията мекост:твърдост, заради строгото разграничаване на меки и полумеки съгласни.В западните говори са запазени 2 от 4те меки съгласни - л' и н'. По-късно се появяват к' и г' пред е и и.Противопоставянето обхваща само някои думи и форми и е само при двоики.

Друга промяна на съгласните е склонността им към затвърдяване.Наличието й е неравномерно в говорите.Првоначално се забелязва затвърдяването на р', л' и N' в именни и глаголни окончания. Затвърдяване имаме и при меките ж', ч', ш', с', s' , шт и жд.

Съгласната s' преминава и в з - МЪNОЗИ - МЪNОSИ. В старобългарския се наблюдава и обратния процес.

В североизточните говори имаме най-голяма степен затвърдели меки съгласни в краесловието или средисловието пред друга съгласна. Мекостта се запазва при членуване : учител - учител'ът. Мекоста се запазва и в южните говори. Заападните говори се характеризират с незакономерната загуба или поява на меки съгласни в края на думата. В южните бълг. говори има нови омекчителни процеси при съгласните в краесловие. - СЪПУН'


Развой на праславянските съчетания *tj и *dj
В българския език за разлика от др славянски езици има голямо диалектно разнообразие на български застъпници напраславянските *tj и *dj. Освен основната двойка застъпници шт-жд в диалектите се срещат к'-г' и ч -и. срещат се и шк'-жг', йк'-йг'.По-рядко са говорите с по няколко застъпника за *tj и *dj.

В старобъл. Паметници има наличие сам на шт и жд на мястото на *tj и *dj, характерни само за бълг. език. Така е и в среднобългарските и новобългарските паметници. Групите шт и жд обхващат ИЗточна и почти цяла Североизточна България/без у-говорите.

Развитието на *tj и *dj се дели на 2 етапа: през 1 етап праславянските t и d до j се смекчават и дават като резултат ш'т' и ж'д'. смекчаване на *tj и *dj до тш' и дж' води до предварително учленение на палаталния елемент. Резултатът от тази промяна се среща в Самоковско и Разложко.- СВЕШЧА.Новополучените меки съчетания ш'т' и ж'д' се затвърждават рано и са се получили шт,жд. В югозападните говори меките ш'т' и ж'д' са се запазили.

Меките т' и д' в ш'т и ж'д' са се променили в к'и г'.Това се среща в Битолско. В част от югозападните говори ш'к', ж'г' се променят в йк'и йг'. Счита се, че това е дисимилационен процес. Само к' и г' като застъпници се срещат в Средна Македония: гак'и /гащи/. В северозападните и част от югозападните имаслучаи,когато к' и г' се променят в ч и и/дж/. При изговор шт и жд се изговарят ш и ж.


3БИЛЕТ

Промени в системата на старобългарските глаголни спрежения. История на сегашно време

Според основата си за сегашно време глаголите се делят на 5групи спрежения: Е, NE.IEйотувано е, И и глаголи без тематична гласна т.нар. атематични глаголи. Днешната тридялба е е, и и а спрежение и е направена от Груев.

Според Шлайхен-Лескин глаголите от 1во Е спрежение е запазена напълно. Пази се и групата от старобългарското NE спрежение. Промените са на лице при глаголите от трето спрежение. Заради изпадането на интервокалната йота, глаголите от това спрежение са получили основа равна на основата от първо спрежение и така те се отнасят към него. Другите глаголи от 3то спрежение пък са поставили основата на нов клас глаголи с тематична гласна А т.е сегашното а-спрежение.Причините са фонетични , след изпадането на йотата се е извършила вокална асимилация в основата на глаголите. Такива примери има още в старобългарския период, но се затвърждава окончателно през 13-14 век. Към 3то сшрежение са се отнасяли и глаголи, при които йотата е променяла коренната съгласна. Тази група е остатък от IEйе спрежение. Някои глаголи променят тематичната гласна е в и , така се смятат за наследници на И спрежение от старобългарския. Запазена е четвъртата групата от старобългарското И спрежение. От атематичните глаголи е останали днес само БЪlТИ - съм, който не е към трите групи спрежения.Останалите глаголи се включват към Е или А спрежение.

Промените,които настъпват във формите за сегашно време са главно в окончанията. За 1л.ед.ч. се е разширила употребата на окончанието -МЪ, което е характерно за старобългарските атематични глаголи. Сега това окончание е характерно за А-спрежението с изключение на западните рупски говори, където се среща и при глаголите от другите спрежения. Окончанието ШИ за 2л.ед.ч много рано се е съкратило до Ш в славянските езици и в българските диалекти. Окончанието ШЪ се появява около 3 век в писмените паметници. За 3л.ед.ч. окончанието ТЪ е изчезнало в повечето диалекти.За 1л.мн.ч окончанието МЪ е запазено. За да се различават обаче оконачнията за 1л ед. и мн ч. се променя на МЪl. Това окончание се среща не само при атематични глаголи но и при глаголи от други спрежения. В последствие МЪl се променя в МЕ. За 2л.мн.ч. окончанието ТЕ не се променя. Промени претърпява и глагола БЪlТИ 1л.ед ч. lEйеСМ Ь> СЪМ, lEйеСИ > СИ, lEйеСМЪ>СМЕ, lEйеСТЕ>СТЕ
Историческата граматика на българския език като дял от общата история на българския език:предмет, цели, задачи, методология, източници, връзки с други науки

Общата история на езика е наука, която описва и обяснява езиковото развитие, пътищата по които протича и закономерностите на които се подчинява.Науката има два дяла: Историческа граматика и история на книжовния език. Историческата граматика изучава процесите в развитието на говоримия език. История на книжовния език изучава възникването и развитието на писмената форма на езика.

Предмет - Историческата граматика има за предмет най-важните промени, които са се извършили и се извършват във фонетичния, морфологичния и лексикалния състав на говоримия български език от времето на обособяването му до наши дни. Тази наука има важно значение за прогнозирането на бъдещия езиков развой. За да бъде разбран един език трябва да се проследи развитието му във всички етапи в историята на народа,който го използва.

Основна задача на историческата граматика на българския език е да разкрие основните вътрешни закономерности на неговия исторически развой.Промените не стават едновременно, а постепенно, като се натрупват нови качества и по тозьи начин старото е подменено. Основна вътрешна законовмерност на бълг език е преходът от синтетизъм към аналитизъм.историческата граматика показва пътищата по които се извършват езиковите промени и да изясни причините, които са ги предизвикали.

Методите за историческото изследванеса различни:

1.Философки метод - българската езикова история се проследява чрез писмените паметници. С него точно се определя хронологията на езиковите промени. Важно е обаче това че дадена промяна в говоримия език се отразява в писмените паметници около век или век и половина по-късно.

2. Сравнително-исторически метод - използват се данните от съвременните славянски езици се установяват, незаписани стари български черти.

3.Вътрешна реконструкция - сравнително проучване на факти само от бълг. език. Етапите през, които е преминала през развитието си дадена езикова категория се възстановяват по обратен път като се тръгва от съвременния български език.

4. сравнително- типологичен метод- дадена категория се обяснява чрез сравнение със същата категория в друг неродствен език.

Историческата граматика си служи със всички методи.

Историческата граматика е в тясна връзка с различни науки. Например с науката за съвременния български език и най-вече с диалектологията. Териториалните диалекти са доста богати на архаични форми, които са остатъци от различни етапи от развитиетона бълг език.Историческата граматика е свързана и със сравнителното славянско езикознание. Това е така заради съпоставянето на българския език и неговите родствени.Балканското езикознание също е важно заради обкръжението на балканските езици и тяхното въздействие. Историята на езика е свързана и с общото езикознание, историята , археологията българската ономастика и др.

Основните източници, които помагат на историческата граматика са най-вече писмените паметници, които са от различни периоди на развитието на езика,териториалните диалекти, ономастиката, топонимията,Ранните българо-славянски заемки в румънския, унгарския, албанския, гръцкия езици. Писмените паметници се делят на епиграфски и книжовни. Епиграфските са надписите върху скалите, керамични съдове, стени. Книжовните са ръкописните книги.Те са канонични /свързани с богослужението/и неканонични /текстове с поучителен характер - повести, басни, хроники и др./ териториалните диалекти се класифицират въз основа на различни вътрешноезикови критерии. Според границата на ятовата гласна се делят на източни и западни. Източните седелят на североизточни и югоизточни, а западните на северозападни, погранични югозападни.


4 БИЛЕТ

История на повелително и условно наклонение

Като наследник на индоевропейското желателно наклонение, праславянското повелително наклонение е имало синтетични форми за трите лица на единствено, множествено и двойнствено число.Това е променено в старобългарския.запазило се е само при глагола БЪlТИ.Формите за 1л. ед.ч. и 3л. мн.ч. са заменени с ДА+форма за сегашно време.Формите на повелителното наклонение за ед. и мн.ч. в старобългарския са :ед.ч. - 1л.ДА ИДголяма носовка 2л. ИДИ 3л.ИДИ/ДА ИДЕТЪ ; мн.ч. 1л. ИДятова гласнаМЪ 2.л. ИДТятовагласнаТЕ 3л. ДА ИДголяманосовкаТЪ. Днес синтетичните форми на повел. Наклонение се използват само в 2л. ед и мн. Ч. В др лица се използва ДАи форма за сег. Време. Атематичните глаголи в праславянски са образували формите за 2л.ед.ч.с окончанието JЪ.В част от югозападните говори старите императивни форми за 2л ед ч на атематичните глаголи са се изгубили като се е появило на тяхно място е бил продуктивния модел +окончанието И- яди. Има 2 императивни оконачания в старобългарските глаголи в 2л мн ч. БятовагласнаТЕ за 1и2спр. И ИТЕ за 3и4спр. В среднобългарския настъпва уеднаквяване на окончанията за 2л мн.ч. в западните и тракийски говори то клони към БятовагласнаТЕ/ете/ глаголите с повелителна форма за 2л ед ч на съгласна във 2л мн.ч получават окончание ТЕ.- яжте. Отрицателните форми се образуват с помощта на частицата НЕ. В старобългарски с частицата не са можели и свършените и несвършените глаголи да образуват отрицателни повелителни форми. Постепенно само глаголите от несвършен вид са можели да се свържат с отрицателната форма на забрана.Характерно за условното наклонениее и употребата на форми за изявителни глаголни времена вместо форми за повелително наклонение.Формите за повелително наклонение в съвременния бъл. език са за ед. ч. - да ида, да идеш, да иде; за мн.ч. - да идем, да идете, да идат. В конкуренцията си синтетичните и описателните форми, синтетичните надцеляват.Този процес има 3 етапа:1. замяна в 1л.ед ч и 3л мн ч 2. замяна в 3л ед чи 1 л мн ч 3. замяна във 2л ед ч и мн ч , която не е свършила. Описателните форми за забрана се образуват с помощта на спомагателен глагол и съкратен инфинитив или Да-изречение. - напр. с НЕДЕЙ, НЕМОЙ ДА ПРИКАЗВАШ.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница