Етнонимът “българи” от европейска гледна точка йордан Табов, Милош Сидоров

Мнозина са изследвали тези въпроси; но те и досега ня­мат приемлив отговор.

Подреждайки всички тези за произхода на името българи в хронологичен ред, Х. Тодоров-Бемберски в студията си¹ за ис­торията и същността на името българи стига до извода, че най-старата (от известните) е на византийския хронист Йоан Едески, обявил през 585 г. за родоначалник на българите “биб­лейския” Булгариос². В почти същия вид – че българите са наре­чени така на името на предводителя си Българ³ - тя преобладава в най-ран­ните сведения за българите и макар че е лаконична, всъщност заслужава особено внимание, защото съвпада с леген­дата за на­званието на пеласгите – старото местно население на Балканите: по думите на Акусилай⁴ те били наречени така на името на предводителя си Пеласг⁵, за когото освен това в старо­гръцките митове се разказва, че е бил син на Зевс¹. На близостта на “Бъл­гар” и “Пеласг” (“Пиласг”, “Пеларг”) и на хипотезата², че “Пе­ласг” е неправилно прочетен античен гръцки запис на “Българ”, ще се спрем по-нататък.

Друга разпространена стара версия за името “българи” е, че те са наречени така, защото в старо време са живели край ре­ка, наречена “Булга” (или “Вулга”), от която било тръгнало име­то им³. Разновидност на тази версия обяснява, че реката всъщ­ност е Волга, и че “българи” е изменено “волгари”⁴.

През ХІХ в. сред изследователите придобива популяр­ност теорията, че “пра”-българите са от тюркски произход, и се правят опити името им да се изведе от различни тюркски думи. Показателни за преобладаващото през последните два века в на­уката схващане за произхода и името на българите са описа­ния­та в енциклопедията Паули. Изданието от 1897 г. представя мне­нието на Томашек, че българите са “хунско (или “хунобъл­гар­ско”) племе”⁵, чието име е от тюркско-монголски произход⁶ и произлиза от думата bulgha- , означаваща според него “смес­вам”. Изданието от 1997 г. повтаря тезата, че българите са “пле­ме от хунски произход”; там се предлага обяснението, че името “българи” произлиза от старотюркското “bulyamak”, и че озна­чава “Mischvolk”, т.е. “смесен народ”¹.

През ХХ в. част от усилията за разгадаване на тайната на българското име се пренасочва към ирански и европейски езици.

Подробни обзори на всички изказани и обсъждани в ли­тературата становища са представени в обширните изследвания на П. Голийски² и Х. Тодоров-Бемберски³. Според Х. Тодоров- Бемберски теориите за значението на името “българи” може да се групират в следните основни теми⁴:

1.Теории, съгласно които името българи има епонимен произход (епонимни теории);

2.Етимологии, разглеждащи името “българи” като калка;

3.Етимологии, извеждащи името “българи” от някой топоним (топонимни етимологии);

4.Етимологии с оглед местоположението (временно или постоянно) на българския етнос;

5.Етимологии с оглед някоя социална характеристика на българския етнос (социални етимологии);

6.Теории за хибридно значение на името “българи” (хибридни етимологии);

7.Теории за тотемен произход и тотемно значение на името “българи” (тотемни етимологии).

Цитираните изследвания на П. Голийски и Х. Тодоров-Бемберски са добра база за сравняване на различните идеи и аргументите за и против всяка от тях.

Но коя е вярната? Или поне коя би могла да бъде най-близо до истината? Бихме ли могли да предпочетем някоя от многото хипотези?

Кожените чанти

1) дума, която е съществувала в различни форми в доста европейски езици още от най-стари времена и е имала смисъл – разбира се, приблизителен – на “кожена чанта”, “кожена торба” или нещо подобно; латинският вариант на тази дума е “bulga”, и

2) наставката “-ар”.

Целта ни е да очертаем доводи в подкрепа на виждането, че от съчетанието на тези дума и наставка произлиза и етнони­мът “българи”.

Как са се оформили имената на народите

Ще опишем чрез примери, посочени от А. Брюкнер¹, общата идея за това, как са ставали подобни “разширявания”.

В днешно време името “славяни”, в съкратената му гръц­ко-латинска форма или във формата “słověne”, не произлиза само от наименованието на една националност – името може да се асоциира с различни неща: със Словенците в Алпите, със словаците в Карпатите, със “slovenze” в Померания, както и с имена на местности от миналото. Общо взето се приема, че това име след края на шести век, когато е споменато за първи път, е използвано за наименование на всички славяни, с което те целенасочено са се отделяли от другите хора. Това предположение, разбира се, е погрешно – отбелязва Брюкнер - тъй като то противоречи на всякаква логика. И обяснява, че в онези ранни години не е имало такива общи названия, а най-вероятно името “славяни” е било използвано като назва­ние за много по-ограничен кръг от хора, а с течение на годи­ните неговият смисъл започва да се разширява. Същият е случаят и с други имена, използвани за назоваване на племе­на, а по-късно са използвани в по-широк смисъл и са станали имена на националности – например германи.

За да поясни мисълта си, Брюкнер дава следния при­мер. През шести век името “słověne” е било просто наимено­вание на група от хора, както “хървати”, “сърби” и др. или както името “германи” по време на Цезар, използвано за на­зоваване на различни групи белгийци, “Condrusi, Eburones etc., qui uno nomine Germani appellantur”. Аналогично известен брой малки племена покрай реките Елба и Одер биват нарича­ни с техните съответни имена, но в днешно време се използва общото название “soraben” или “sorbi”. По същия начин и име­то liutici обхваща няколко племена. От това можем да заклю­чим, че и името “славяни” е имало същата съдба. То е било използвано за название на различни племена и групи от пле­мена из цялото славянско население. Подобен е случаят с името chorvaten (хървати), което в днешно време се използва само като название на хората от Хърватска, но в средновеко­вието е било и име на племена из руското, полското и чешкото население. “Słověne” може да се асоциира както със славяни­те на Балканите, така и с хора населяващи областта между реките Елба и Одер.

Кой дава името на даден народа? За да илюстрира идеи­те си, Брюкнер отново си служи с примери. Ако попитате Бела­русите “Какви сте вие?” – пише Брюкнер – те отговарят: “Хо­ра.” Ако попитате отново, те казват “ние сме местни (“здеш­ние)”. Имената на различните племена както и днешните имена на провинции имат различен произход: те са свързани или със събития от миналото на хората, населяващи местността, или с някакви характерни предмети от ежедневието на хората – на­пример имената на саксонците и франките могат да се асоции­рат с любимите им оръжия. Или да вземем Померания: това е името на голяма провинция. Въпреки че се асоциира с морето, то е наименование на много хора, по-голямата част от които не живеят на морския бряг. Очевидно името е дошло от крайбре­жието, като с нарастващия културен обмен става име на цялата провинция.
Колко стар е етнонимът “българи”?

Всъщност с този въпрос ще се занимаем (отчасти!) по-нататък. Причината, поради която го засягаме сега, е на първо място методологическа и засяга фундамента на много от досе­гашните изследвания. Поставянето на предварителни граници за появата на българи и на етническото им име в Европа, както не­рядко се прави, е груба методическа грешка.

Ето един типичен пример на такова разсъждение в иначе съдържателното в много отношения изследване на Д. Дечев¹ за произхода на името на българите:

“Като автор на написаните през 610-612 г. в Испания epi­stolae Visigoticae XI-XVI се явява някой си Bulgar или Bulgara­nus, който без съмнение е вестгот, както това става явно от слу­жебното му положение като „comes Septimaniae“ при вестгот­ския крал Gunthimer². Вестгот е навярно и Bulgaricus, който в един старо християнски надпис от испанската провинция Baeti­ca, съставен в края на VІ век, се означава като famulus dei³.”

Тук Дечев приема за абсолютно сигурно, че в началото на VІІ в. в Испания на служба у краля на визи-готите не може да е имало българи. Такава позиция е абсурдна; тъкмо появата на името Bulgaricus върху надпис от VІ в. трябва да се счита за почти сигурно доказателство за присъствието на българи (например на български наемници) на Пиренейския полуост­ров още от VІ в. Допълнено със сведението за Bulgaranus, кой­то не само е „comes Septimaniae“ при визи-готския крал Gunthi­mer, но и автор на epistolae Visigoticae XI-XVI, това присъствие вече трудно би могло да бъде оспорвано. Нещо повече, литера­турната изява на Bulgaranus би трябвало да разколебае господ­стващите и до наши дни представи за старите българи.

Вместо това Д. Дечев остава в тесните граници на гос­подстващите преди години модни за времето си теории за готи­те, хуните и българите, които са отреждали на българите второ­степенни несамостоятелни роли. Дали този подход му е попре­чил, или има и други причини, но така или иначе въпреки при­влечения от него богат фактически материал и важността на забелязаните от него връзки, изводите му за източногермански произход на името “българи” са недостатъчно обосновани. Например убедеността му, че имената Булгаранус и Булгарикус са от готски произход, би трябвало да бъде разклатена от сведе­нието на цитирания от него Йордан, че готите често са заимства­ли хунски имена¹. Ако са използвали хунски, би могло да се очаква, че сред имената, споменавани в изворите за готите, има и български. Още повече че Г. Сотиров в изследването си² върху готските имена показва, че последните не се вписват в герман­ските именни традиции, а по-скоро може да става дума за връзка със съществуващи и до днес български.

И така, априорните ограничения във времето за появата на етнонима “българи” са пречка за правилното изследване на проблемите в тази област.
2. “Булга” и “-ар” в европейските езици.

Какво е означавала думата “булга” в Европа?

Eдин от най-авторитетните съвременни речници за про­изхода на думите, този на Джон Айто¹, обяснява произхода и смисъла на думата bulga така:

“От етимологична гледна точка bulge и budget са една и съща дума, и наистина когато английският език е възприел за пръв път bulge това е било, подобно на budget, съществително със смисъл ‘pouch’ (портмоне, кесия). Тази дума идва от френ­ската дума bouge ‘leather bag’ (кожена чанта, кожена торба), коя­то е наследник на латинската дума bulga. Тя пък от своя страна може да има гелски произход (средновековната дума bolg ‘bag’ (чанта, торба) е с подобен смисъл).”²

По-нататък статията в речника на Джон Айто³освен спо­менатите bulge (англ.), bouge (фр.), bulga (лат.) и bolg (гелски) дава още един вариант за записване и произнасяне на думата в английския език: bilge.

Най-старото достигнало до нас споменаване на “bulge” в старите английски ръкописи е от 1230 г.⁴

Като кожена чанта, и по-специално чанта за пари (“der lederne Sack, bes. der Geldsack”) е преведена латинската дума bulga и в най-големия латинско-немски речник¹.

В унисон с тези данни са изнесените в изследването на П. Голийски сведения², че и в други европейски езици в минало­то са били употребявани думи със сходни “звучене” и смисъл:

- ирландски – bolg (корем, търбух, чанта);

- готски – balgs (кожа);

- староанглийски - bielg, bylig (кожена чанта);

- старонорвежки – belgr(одрана животинска кожа,чанта);

- старовисоконемски – balg (кожа).

Известните Брейни Енциклопедия³ и Речник на англий­ския език от серията “Американско наследство”⁴ свързват ети­мологично “болг”, “белг” и “булга”. Според “Брейни Енцикло­педия “прото-индо-европейското “болг” означава “чанта, торба” или “матка”⁵, а според споменатия Речник на английския език “болг” идва от латинската дума “булга”, означаваща “кожена чанта”¹.

В българския език също има дума, подобна на “bulge” по произношение и смисъл: “вулия” – дълга кожена торба, носена през рамо; счита се, че е заемка от гръцки².

За “кесия, портмоне” синонимният речник на Карл Бук³ дава следните възможни значения: vallantion (гръцки), pougion (новогръцки), puggs (готски), vulagaliste (чешки и словашки), pwrs (уелски), purse (английски), punga (румънски), pung (дат­ски, шведски), pungr (староисландски), ualch (бретонски), borsa (италиански), bourse (френски), bolsa (испански).

И така, булга е стара дума. Има я в латинския език, а нейни варианти се срещат в няколко от големите западноевро­пейски езици; и всъщност не е ясно, дали е заемка от някой от тях в останалите. Нейният смисъл е “кожена чанта, кожена тор­ба” или нещо близко до това.

Тези разсъждения логично водят да извода, че евентуал­ната връзка на етнонима “българи” с думите от типа “булга” (и смисъл “кожена чанта”, “кожа”, “кожена кесия за пари, “кожено портмоне” и др. п.) е много вероятна. Независимо от първона­чалния си произход, думата “българи” в различните й форми – “булгари”, “бугари” и т.н. – вероятно в много от европейските езици е била свързвана с “кожена чанта” или нещо близко до това.
Наставката “-ар”

“-ар” е една от старите и естествени за българския език наставки. Среща се и в сърбохърватския език, а на Запад в гер­манските и романските езици преминава съответно в “ер” и “ор”.

За нейната “старост” в българския език говорят думи ка­то жътвар, винар, хлебар, брашнар, овчар, козар, говедар и др.¹, а за нейната честа употреба – следният (не изчерпателен) списък от думи, в които тя участва:

Аптекар, баничар, биволар, билкар, боляр, ботушар, бра­шнар, бръснар, бубар, бъчвар, винар, воденичар, вратар, врете­нар, въглищар, гайдар, говедар, господар, градинар, гробар, грънчар, гуслар, гъбар гъдулар, дървар, железар, жътвар, звънар, зидар, златар, знахар, каменар, камилар, каруцар, катунар, кере­мидар, килимар, клисар, ключар, кожар, кожухар, козар, колар, коледар, коняр, кошничар, кравар, краставичар, кучкар, лекар, леяр, лихвар, лодкар, мамалигар, медникар, мелничар, месар, мечкар, митничар, млекар, нестинар, ножар, обущар, общинар, овощар, овчар, огняр, оризар, печатар, пивовар, пилещар, писар, планинар, пожарникар, помияр, птичар, пчелар, пъдар, ратар, (ра­тай), рибар, рудар, свинар, сладкар, соколар, стражар, стругар стъклар, тепавичар, точилар, тухлар, тъпанар, хлебар, цигулар, часовникар, чергар, чизмар, шапкар

В думи като баничар, бъчвар, кожухар, килимар, шапкар и др. наставката “-ар” носи смисъл на “човек, който прави”, “правещ”: баничар е “човек, който прави баници”, “правещ ба­ници”; кожухар е “човек, който прави кожуси”, “правещ кожу­си”; шапкар е “човек, който прави шапки”, “правещ шапки”, и т.н.

В думи като билкар, бръснар, градинар, дървар, златар, козар, тепавичар и др. наставката “-ар” има смисъл на “човек, който се занимава с”. Така билкар е “човек, който се занимава с билки”; бръснар е “човек, който се занимава с бръснене”; гра­динар е “човек, който се занимава с градини”(обработва гради­ни, гледа градини, работи в градини); козар е “човек, който се занимава с кози”(гледа кози); и т.н.

Има и думи като “цигулар”, които могат да означават както “човек, който прави цигулки”, така и “човек, който сви­ри на цигулка”.

Разглеждайки думата “българи” в контекста на изброе­ните по-горе във връзка с вариантите на думата “булга” евро­пейски езици, трябва да вземем предвид и наставката “-ар”. Тя се среща и в сръбския език с почти същата роля. В немски съот­ветната наставка “-ер” (в думи като Schuler, Lehrer, Dichter, Schreiber, Singer, Schlosser, Fischer, Schriftsteller, Arbeiter, Mah­ler, Mueller, Schuhmacher и др.) има смисъл, подобен на българ­ската наставка “-ар”. Подобно е положението и в английския език. Затова съставната дума “bulger” (или в други варианти, ка­то например “buger”) в много европейски езици се асоциира с “човек, който прави булги”, или “който се занимава (работи) с булги”. Казано другояче, човек, който прави кожени чанти, или човек, който работи с кожени чанти.

Вече можем да формулираме нашата основна хипотеза, която е фокусът на настоящата статия:

Видяхме, че в много европейски езици думата “българи” по смисъл естествено се асоциира с нещо близко до изброените четири представителни варианта. Възможно ли е това да е слу­чайно съвпадение?

Казано другояче, възможно ли е например етнонимът “българи” да е възникнал по друг начин, без връзка с прото-ин­до-европейските варианти на думата “булга” и с наставката “-ар”, и евентуално първоначално да е имал друг смисъл (или да е нямал смисъл)?

Чрез доводи в полза на отрицателния отговор на този въпрос фактически ще очертаем обосновката на формулираната хипотеза.