Етнонимът “българи” от европейска гледна точка йордан Табов, Милош Сидоров

Родоначалникът на българите

Тук би трябвало да съобразим, че в далечното минало личните имена са били обикновено прозвища – прякори и още не са имали тази връзка с християнски светии и празници, която е налице днес. Старите имена са имали конкретен смисъл, най-често са представлявали име на предмет или пък качество. Така например Петър означава “камък”, Арон – “светъл”; за смисъла на имена като Милчо, Върба, Светла, Камен е лесно да се досетим.

Какъв предмет или качество биха могли да се крият зад името “Българ”? Най-вероятно точно този предмет или качество е в основата и на названието “българи”. Затова легендата за произхода на нашето народностно име от личното име “Българ” дава основание да предполагаме с голяма вероятност, че “бълга­ри” има връзка с (и съответно е образувано от) названието “бъл­га”, или “бълг” или нещо подобно, на предмет или качество.

4. “Българи” = “български еретици”.

“Българската ерес” във Франция, Италия и Византия

В миналото името “българи” се е срещало на доста места в Европа. Разпространението му е било свързано главно с “българските” християнски ереси богомилство и павликянство.

Веднага трябва да отбележим, че много от западните специалисти не виждат особена разлика между тези две учения. Наистина, такава гледна точка изглежда оправдана по ред при­чини, но тук няма да се спираме на изясняване на подобни де­тайли, които не са необходими за целите на нашето изследване. Важното е, че българските еретици - богомили и/или павликяни – са се ползвали с голям авторитет сред последователите на сродните на тяхното учения в Западна Европа: катари, албигой­ци и др. Например според италианеца Райнер Сакони¹, писал около 1250 г., еретическите общини в българските земи са били най-първи и основни организации, по чийто пример били създа­дени всички други общини на “дуалисти” на Балканския полуос­т­ров, в Италия и Франция².

В “Песента за кръстоносния поход срещу албигойците” Гийом дьо Тудел изразява идеологически отрицателно отноше­ние към cels de Bilgaria (тези от България), защото ги счита за основен източник на катарската ерес³.

В своето изследване за богомилското учение Ф. Рачки цитира две сведения, според които корените на тази “ерес” са в България:

“Бургари, на които някои Булгари им казват .... Бургари, на които леговището (бърлогата) определено е в България.”¹

“Еретиците, на които Булгари им казват, (Philippos Au­gustus) анализира и изучи ... По неговото време ереста на Булга­рите заглъхна.”²

Във френските извори името "българи" се явява в раз­лични форми: bulgari, bulgri, bugari, burgari, brugi, bogr, boulgres, bugares³. У Дуран де Хуска срещаме формата "bulgarenses"⁴. Името "българи", в неговите различни варианти и главно във формата "бугр"(женски род бугреса) запазило своята популяр­ност във френските земи не само през XIII- XIV век, но и през следващите столетия, за да достигне чак до наши дни като трай­на съставка в лексикалния фонд на съвременния френски език⁵. Думата "бугр" има двояко и противоречиво значение - ту в до­бър, ту в лош смисъл, което е резултат от различното отношение към някогашната “българска ерес”⁶.

В своето изследване “Отгласите на богомилството в ан­глийския език” Георги Василев обръща специално внимание на значенията на думата bugger, която произлиза от етнонима бъл­гарин⁷. Там той пише:

“... в английския език съществува думата bugger, трансформация на френската дума bougre (българин)”¹

Същият автор посочва оксфордския речник, където на­мираме:

“Bugger. Също bougard, bouger (от старофренското bougre; от латинското Bulgarus, т.е. българин) – име давано на сектата еретици, която дойде от България през 11 век.”²

Сравнението на френския вариант на “кожена чанта” – bouge, а и на всички изброени по-горе форми на “кожена чанта” и “кожа” в много индоевропейски езици в западна и централна Европа показва много голяма близост с доста от посочените форми на името “българи”. Затова би следвало да очакваме, че името на българите е било асоциирано със смисъл “(кожено-) чантаджии” или нещо подобно.

За да изясним този въпрос, трябва да се обърнем към езици, в които няма дума “булга” (или близък вариант) със сми­съл “кожена чанта” (или нещо подобно). Как е било схващано в тях името “българи”? Какъв смисъл са виждали в него говоре­щите такива езици? Тъй като във Византия и на Балканския по­луостров “българската ерес” – богомилството - е било даже по-разпространено, отколкото в Западна Европа, с какви имена е била назовавана тя на балканските езици?

В западната част на България, в контактната зона с ал­банско и латинско говорещото население, богомилите са били наричани “торбеши”, т.е. “торбалани”, а във Византия – “фунда­ити” и “фундагиагити”³, т.е. отново “торбалани”. Така устано­вяваме важния за нашите разсъждения факт, че и в тези случаи чрез “българската ерес” името на българите е било свързвано с “хора, които правят нещо с торба”.

Но в гръцки и български съответно думите фунда и тор­ба не са фонетично близки до “бълга”. Значи вероятно някои църковни дейци или политици (писатели, хронисти) във Визан­тия и България са “превели” думата “българи” по смисъл, за да я употребяват подигравателно и осъдително.

Фактът, че думата “бугри”¹, с която са били наричани съ­мишлениците на “българите” богомили във Франция, отговаря на “торбеши” и “фундагиагити”, говори, че наистина името “българи” за много европейски народи е означавало “чанта­джии, торбалани”.

Тук трябва да направим по-внимателен анализ на този извод.

Смисълът на “торбеши” и “фундагиагити” не е “торба” = “булга”, а малко по-различен. Той е “хора, които правят нещо с торби/чанти” (или “които правят торби/чанти”). Т.е. той точно отразява нюанс, който европейската наставка “-ар/-ер” придава на корена “булга” = “торба/чанта”.

С други думи, “българи/булгари” е била схващана не са­мо от западноевропейците, но и от българите, и от сърбите, и от гърците като съставена по правилата на европейските езици от европейския корен “булга/бълга” и европейската наставка “-ар/-ер”.

Това е най-същественият аргумент в подкрепа на нашата основна хипотеза:

В цитираното по-горе изследване на П. Голийски авто­рът категорично защитава тезата, че от етнонима “бълга­ри” произлизат вариантите на “булга” в европейските езици.

Аргументите му са:

“Думи за чанта сред индоевропейските езици, сходни с нашето етническо име, съществуват … само при народи, с които някога българите са имали контакти. Заимстването ще да е станало по пътя на търговията – открай време българите са се славели с великолепните си кожени изделия. Най-вероятно това са били понятия от рода на “българска чанта” или “българска кожа”, от които постепенно е останала само първата част.”¹

За качеството и може би славата на българските кожени изделия П. Голийски вероятно е прав. Те се споменават в стари документи не само в Европа и Азия, но и в Африка. Д. Дечев² цитира изследвания на Весели³, в които се дава текст (отчасти повреден, липсващите букви възстановени от Весели) от папи­рус от началото на VІІ в., съдържащ израза “български кожен пояс”⁴. Въпреки това обаче още на пръв поглед по-вероятна из­глежда другата теза, защото варианти на думата “булга” със смисъл на кожена чанта или кожа се срещат у народи, които са били доста отдалечени от България и българите: британци и норвежци. Едва ли “великолепните кожени изделия” на българи­те са достигали Норвегия и Ирландия толкова отдавна, че да по­родят дума от общия прото-индо-европейски език¹, и в такова голямо количество, че със своята популярност сред старите нор­вежци да изместят местните думи за “кожа”, ако те са били дру­ги. Осо­бено като имаме предвид, че норвежците са използвали в много по-голяма степен собствени изделия от кожа – преди всичко дрехи.

От чисто формална гледна точка се вижда, че ако наис­тина някои народи са взели названието на кожата от “български­те кожени изделия”, то съответната дума би била “булгари”, а не “булга”. В същото време ние установихме по-горе, че смисълът на “булгари” не е бил “кожа” или “кожена чанта”; той е съответ­ствал на нюанса, внесен от наставката “-ар/-ер”, и е бил близък до “хора, които правят нещо с (кожени) чанти/торби”. Това про­тиворечие отхвърля тезата на П. Голийски.

Горните разсъждения установяват връзка на bulgari със съответните разнообразни форми на bulga и наставката “–ар”. Макар и косвено, те ни дават информация и за това, кое от кое е произлязло: bulgari от bulga или bulga от bulgari.