Етнонимът “българи” от европейска гледна точка йордан Табов, Милош Сидоров

Кой е “кръстникът” на българите?

Първото съображение, което би трябвало да бъде разгле­дано при търсене на отговор на този въпрос, е за разнообразието на вариантите, с които “кожена чанта, кожа” (лат. bulga) се сре­ща в европейските езици. По-горе бяха споменати bulge, bouge, bolg, bilge, balgs, bielg, bylig, belgr, balg.

Виждаме, че гласната в тези варианти се променя – всъщност в списъка от думи срещаме всички гласни от латин­ската азбука. Затова като вземем предвид и българския вариант на етнонима “българин”, можем да заключим, че е възможно в някой от старите български диалекти за “кожена чанта” да се е използвала думата “бълга”.

Второто съображение е свързано с наставката “-ар”.

Както вече отбелязахме, това е една от старите и естест­вени за българския език наставки. Среща се в сръбския и хър­ватския езици; на запад в германските езици преминава в “-ер”, а в албанския, румънския, както и в почти всички езици от ро­манската група приема формата “-ор”.

По-горе използвахме един списък от български думи, ко­ито имат наставка –ар. Някои от тях в почти същия вид (с незна­чителни отклонения в произнасянето и ортографията) се срещат и в сръбския и хърватския езици:

Аптекар, байрактар, биволар, брашнар, бъчвар, винар, воденичар, вратар, вретенар, говедар, господар, градинар, гро­бар, грънчар, гуслар, звънар, зидар, златар, каменар, килимар, книжар, кожар, кожухар, козар, колар, коледар, коняр, кошни­чар, кравар, кучкар, лекар, месар, мечкар, млекар, ножар, обу­щар, овчар, писар, птичар, пчелар, ратар (ратай), рибар, свинар, соколар, стражар, стругар, стъклар, чергар, чизмар.

Затова е възможно в “изобретяването” или поне в раз­пространението на името “българи” да са имали “голям принос” сърби. По аналогични причини “съучастници” биха могли да бъдат румънци¹, унгарци², чехи³, немци, албанци. От тези раз­съждения можем да извлечем следния извод: доста е вероятно “родината” на думата “българ” да е Балканският полуостров или близки до него земи.

А сега да се върнем на конкретния въпрос: кой (етнос, народ) е “автор” на етнонима? Кои са хората, нарекли за пръв път с тази дума някой българин (или някои българи)? Възможно ли е това да са българи?

Вече цитирахме логичното мнение, че обикновено етно­нимите не са “самоназвания”, а са имена, с които даден народ е бил наричан от някои от съседите си. Това е вярно наблюдение, но то до голяма степен прекалено опростява реалната ситуация.

Работата е там, че вероятно понякога етнонимите са “разширявали обхвата си” и от малка група хора в малък регион са били “прехвърляни” към по-широка общност. Така “старият” етноним (с тесен обхват) е ставал етноним на по-широката общ­ност, а първоначалните му носители са се превръщали в част от новия, по-обширен етнос. При това положение може да се е слу­чило така, че “авторите” на “стария етноним” да са били по-къс­но включени в такъв “по-широк” етнос и да са “получили” име­то, което са били създали за други.

За илюстрация на тази идея да разгледаме следния при­мер. Шопите са част от днешните българи; но ако си предста­вим, че именно “шопи”, а не “българи” би станало етноним на българите, то тъкмо онези българи, които са “измислили” наз­ванието на шопите (и вероятно са техни съседи), биха се оказали “шопи”.

Все пак вероятността името “българи” да е “дадено” от някой от съседните народи също не е малка. Присъствието на наставката “-ар” (“-ер”) насочва вниманието ни на запад, към западните съседи на българите: към Трансилвания, Сърбия, Ма­кедония, Епир, южните части на Балканския полуостров. Освен това трябва да вземем предвид и обстоятелството, че в достигна­лите до нас старобългарски текстове думата “българи” формал­но се изписва като “блъгари”¹.

След всичко обсъдено дотук предпазливо можем да се ориентираме към следните хипотези:

1а) у някой съседен на българите народ е имало дума “бул­га” (или неин вариант: “болга”, “белга” и др. п.) със значе­ние “кожена чанта” (кесия, торба);

Iб) в някой от българските диалекти е имало дума “бъл­га” (или “блъга”) със значение “кожена чанта” (кесия, торба);

2) някоя регионална група българи (най-вероятно от за­падните) е била наречена “българи” от съседите си;

3) впоследствие регионалното название “българи” е пре­раснало в етноним, обхващащ “българите” в днешния смисъл на тази дума.

Преди век и половина Г. Раковски е виждал корените на етнонима “българи” в прилагателното “благ”, като му е давал по-широко тълкуване и по-обемно значение:

“...Речта же благ има неколко си значения приносни, кои са: кроткий, мирний, питомний, счастлив (благополучний), бога­тий, имотний..., благородний и други, щото ако я тълкуваме по тия значения, трябва да я разтълкуваме: блъгарин - онзи, който принадлежи на кротките, мирните, опитомените, счастливите, богатите, имотните, благородните. Това е значението на бълга­рин в преносна смисъл.”¹

Преди малко повече от един век В. М. Флорински е разгледал проблема за произхода на названието «българи» по начин, който в някои детайли и преди всичко що се отнася до изводите е близък до изложеното по-нагоре. Спирайки се на недостатъците на етимологиите, изградени на базата на финските и тюркските (“татарските”) езици, В. М. Флорински не дава точна етимологическа формулировка , а “иска само да покаже..., че името болгар също може да се произведе от арийски корен”¹. Според него етнонимът би трябвало да има структура “блъг + ар”, като блъг може да означава: благо, добро, имущество, щастие, а ар - повдигам, издигам, възбуждам, произвеждам, занимавам се с нещо, или: достигам, изравнявам се, доставям, попадам, на­мирам някого. Според него “във връзка със съществително с тази наставка се е определяло знание, способност, изкуство, действие.”

Така Флорински закономерно стига до извода, че

“При такова производство на българ би съответствала възможна форма благар, благаръ, т.е. човек, придобил богат­ство, богат, създаващ благо, богаташ, равнозначно на дума­та боляр – голям човек, аристократ - болярин.»²

Така виждаме, че резултатите от разсъжденията на Ра­ковски и Флорински са близки до тезата, развита в настоящата статия. Сравнението на смисъла на думите “булга/бълга” (“ке­сия за пари, портомоне”) и “благо” показва, че едва ли бихме могли да очакваме нещо друго.
5. Дохристиянски корени на думата “българи”

Старото население на юга и изтока на Балканите

Тъй като изградената от нас хипотеза и доводите в нейна полза са свързани с европейски и даже с голяма вероятност бал­кански произход на думата “българи”, следвайки линията за от­каз от предубеждения относно “появата” на българите под име­то “българи” на европейската сцена, логично е да насочим вни­манието си към старото местно население на Балканския полу­остров¹: пеласгите и траките, или трако-пеласгите, мизите², а може би отчасти и скитите на север от Дунав. По-горе устано­вихме връзка на широкото разпространение на името “българи” в Европа със своеобразното християнство, означавано днес в на­уката като “богомилска ерес”, чиято родина и католическата Инквизиция, и цариградското православие, а и съмишлените му катари, патарени и албигойци са виждали в земята на българите. Така ние фиксираме момент, в който думи като “българи” и “българско” добиват широка популярност. Но те вероятно са съществували по-отрано. Възможно ли е тяхната поява да е ста­нала в по-ранен момент, още в предхристиянско време?

За да потърсим отговора на този въпрос, ще съсредото­чим вниманието си върху името на пеласгите. Ще се опрем на силните страни на специалното изследване на К. Влахов, публи­кувано преди 20-тина години³.

В него той отбелязва, че името на “пеласгите” е засвидетелствано под три форми:

1. Пел-астаi

2. Пел-асгоi

3. Пел-аргоi⁴

(ще добавим и още една, която К. Влахов е пропуснал – Пил-асгоi - може би защото разликата й с Пел-асгоi е незначи­телна) и с подробности обсъжда етимологията им. Към нея ще се насочим впоследствие и ние, понеже тя е много важна, но първо ще се спрем на нещо, което е по-важно и което К. Влахов, както и изследователите преди него, е подминал.

То е свързано с ортографията на двойката Пел-асгоi и Пел-аргоi и с фонетичните особености на гръцкия език, отразени и в гръцката азбука. За да го видим по-отчетливо, да тръгнем към него от въпроса: как биха написали името “българи” ан­тичните гърци?

Един възможен отговор е: вулгари, защото така са нари­чани българите във византийските хроники. Той обаче отразява римското влияние върху византийските гърци, които по този на­чин са записвали латинското булгари.

Да си припомним, че в гръцката азбука няма буква за звука “Б”, и че в наше време гърците го записват със съчетание на две букви: “МП”. От това е ясно, че удобен за гърците “едно­буквен заместител” на “Б” е “П”. Ето защо друг възможен отго­вор на горния въпрос е “п(?)лгари”, където (?) е някоя гласна, за­меняща “ъ”; тази гласна би могла да бъде у, а, е или и. С други думи, имаме поне още четири варианта: пулгари, палгари, пел­гари и пилгари.

Сега вече можем да забележим, че третата - “пелгари” - е много близка до формата “пеларги”.

Всъщност разликата е само в разположението на буквата “Г”: в “пеларги” тя е преместена през две букви в дясно в срав­нение с “пелгари”.

Евентуалната причина за такова “преместване” често пъ­ти не е фонетична, а графична; в случая тя е в неправилното въз­приемане на съкращение-лигатура за “ГАР”. Нагледен анализ на “механизма”, който генерира “разместване на букви” в думите при различни “траектории на четене”, е изложен в публикация на един от авторите¹. Тук на илюстрации 1 и 2 посочваме два вари­анта за изписване на “ГАР”, които могат да бъдат прочете­ни и като “АРГ”, в зависимост от това в каква последователност четем буквите¹.

Ил.1 и 2. В зависимост от това в каква последователност четем буквите, думата “ПЕЛГАР” (“Белгар”, “Българ”) може да бъде прочетена и като “ПЕЛАРГ”. Тук е възможен и прочит “Пеласг”.

Да обобщим направените фонетични и графични разсъж­дения и изводите от тях във вид на следната хипотеза: “Пеларг” и “Пеласг” са неправилни прочети на “Пелгар”, което пък е графичен запис (с буквите на гръцката азбука) на “Българ”².

В полза на тази хипотеза може да се изтъкнат следните доводи: 1) преки свидетелства за тъждество на българи и пелас­ги у Йоан Малала и Йоан Цеца; 2) косвеното отъждествяване на пеласги и българи чрез еднаквата легенда за произхода им от митичния предводител (Пеласг/Белгар); 3) ударението в “пелас­ги” пада на първата сричка, както и в “българи”; 4) двата вари­анта “пеласги/пиласги” биха могли да се дължат на различните начини на заместване на чуждия за гърците звук “Ъ”.

А сега да преминем към други резултати от изследването на К. Влахов.

Може би най-важния от тях е за значението на “първата съставка” – Пел- - на трите разглеждани от него форми на “пеласги”.

К. Влахов пише:

“Пел- е произлязла от пълната степен на и.е.¹ корен pel - verkaufen, verdienen; pel-no-s “Verdienst” (печеля пари от нещо; заслужавам; заплата, печалба)”²

и продължава със следния списък от значения според различни стари европейски езици: продаващ се, за продаване (стока); за продан, продажен; бас, обзалагане; обещаната надница, запла­та; награда, възнаграждение; обменя, разменя, купува; печал­ба; печеля пари от нещо; заслужавам; спечелвам.”

Подчертаните думи се повтарят 2-3 пъти.

От този списък К. Влахов извежда

“... тракийския апелатив, който е гласял *pel-o-s или *pel-a>pel-a в значение “това, което е за размяна, за печалба, за продан”, а това е изработеното произведение, занаятчийската стока, предназначена за продан.”³

Въз основа на всичко това К. Влахов стига до извода, че

“Целият композитум Пел-астаi < *pel-o-ag’tai (изпадане на вокала, понеже стои непосредствено до l ; застъпване на палатала g със s (означава “които карат, докарват занаятчийски стоки или други произведения за продан; търговци на занаят­чийски или други произведения”). Тук се отразява първичната търговия – да се докарват стоките до купувачите ...”⁴

И така, разгледаната от К. Влахов “съставка” “пел-“ има значения, свързани най-общо казано с печалба, продан, търгов­ци. Значенията на “белг/болг/булге” в прото-индо-европейските езици според цитираните по-горе данни включват кожено портмоне, портфейл, кесия за пари. С други думи, налице е близост не само на фонетично ниво (пел - белг), но и на смислово¹.

Това заключение е в унисон с хипотезата, че всъщ­ност “пел-арг” е неправилен прочит на “пелгар”, което пък от своя страна е гърцизирана форма на “българ”. Т.е. че “пел-“ е част от “белга/булга/бълга”.

Да се върнем към изброените по-горе четири представи­телни варианта на основните възможности за интерпретация на думата “българ(-ин)”. В светлината на току-що формулираната хипотеза от тези четири на преден план излизат две:

I) човек, който има кожено портмоне/портфейл/ке­сия за пари, и в частност който има пари;

Хермес/Ермо_и_трако-пеласгите'>II) човек, който работи с чанти за пари, евентуално който дава пари под наем (лихвар).
Хермес/Ермо и трако-пеласгите

Пеласгите, с които се занимаваме в момента, са старите, древни жители на южната част на Балканите, населявали тези земи преди идването на гърците. Според Хесиод, названието на Пелопонес е било Пеласгиотида; ако е вярна горната хипотеза за “пеласг” като неправилна форма на “българ”, това означава, че всъщност названието е било близко до “Българиотида”. Затова ще потърсим в сведенията за старото население на Пелопонес нюанси от всичко онова, което беше дискутирано по-горе във връзка с етнонима “българи”.

Най-уважаваният бог на населението на Пелопонес/Пе­ласгиотида (Българиотида?) е бил Хермес (ил. 3). Благодарение на това, че Хермес е бил почитан и от гърците и римляните, чие­то писмено културно наследство е останало сравнително запазе­но до наши дни, за него са известни немалко факти.

Ил. 3. Изображение на Хермес/Меркурий. В дясната му ръка има “булга” (кесия за пари, торбичка за пари), а в лявата – кадуцей.

По думите на Херодот, Хермес е бил и предпочитаният бог на царете на древните траки, които са били един народ с пеласгите:

“...царете им (на траките) почитат най-вече Хермес, единствено на него се кълнат и твърдят, че самите те са него­ви потомци.”¹ (подчертано от авторите).

Има едно много важно сведение, което дължим на араб­ския историк и географ от Х в. Ал-Масуди. В своето произведе­ние “Златните ливади и източниците на бисери”² той пише:

“...Ахнух, който е пророкът Идрис ... за когото сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий. ... Него­вият земен живот е продължил 300 години³ ... Той е първият, който е правил шевове и е шил с игла⁴. ... Неговият син Матту­шалах ибн Ахнух продължи да облагородява страната ... хората говорят, че много деца му се родили и че булгар, русите и славя­ните са негови деца.”¹

Това означава, че за Ал-Масуди българите са потомци на Хермес.

Каквито са според Херодот – видяхме това по-горе – и тракийските царе.

Наред с това пряко сведение, свързващо българите и Хермес, могат да се посочат и няколко косвени.

1) Както е добре известно, Хермес (чието латинското име е Меркурий) е богът покровител на търговията² и тър­говците, а ние видяхме установената от К. Влахов връзка на “съставката” “*пел-“ с думите печалба, продан, търговци.

2) Един от символите на Хермес-Меркурий е кожената торба/кесия/портмоне³, т.е. практически този символ е точно онова (вариращо от «бюджет» до «кожена чанта за пари», спо­ред цитираните по-горе речници), което означава латинската ду­ма “булга” и сродните й варианти в западноевропейските езици. На ил. 3, 4, 5, 6 и 7 Хермес държи в дясната си ръка “торба” – “булга”.

Ил. 4. Старинна статуетка (намерена в околностите на Арчар), изобра­зяваща Хермес. Отново в дясната му ръка виждаме “булга” (кесия за пари, торбичка за пари), а в лявата – кадуцей.

5 и 6. Старинни статуетки, изобразяващи Хермес с “булга” в дясната ръка и кадуцей в лявата.

7. Римска монета с изображение на Хермес/Меркурий, който в лявата ръка има кадуцей/суровакник, а в дясната – “булга”.

3) Връзката на българите с търговията, банкерите и лих­варите, а значи косвено и с техния бог покровител Хермес, е от­разена и в средновековните представи на западноевропейците, както това се вижда например от цитирания от Г. Василев¹ текст на Дюканж:

“Напоследък българи нашите наричаха онези, които спе­челват дадените под залог скъпоценности.”²

Същият автор посочва и оксфордския речник, където:

“Bugger. Също bougard, bouger (от старофренското boug­re; от латинското Bulgarus, т.е. българин – име давано на секта­та еретици, която дойде от България през ХІ век, ...). Това име е давано и на лихварите.”³ (подчертано от авторите)

На още една косвена връзка ще се спрем малко по-подробно.
Със сурвакница и торба в ръцете

По стар български обичай на “Сурваки” (Васильовден) групи сурвакари обикалят комшиите си, за да ги сурвакат за здраве. Сурвакарите (ил. 8) са деца предимно от 7 до 14 го­дини, а това е един факт, съответстващ на херметично-гности­ческата традиция, в която се говори за някаква тайнствена същ­ност, притежавана от “момчетата от 7 до 14 години”.

Ключова роля в този обичай играе сурвакницата (сур­вачка, сурвакник; ил. 9), с която сурвакарите потупват по гър­бовете обитателите на посетените от тях къщи, произнасяйки думи на пожелание (заклинание) за здраве (понякога и за плодо­родие). В ръцете си освен сурвакници от огънати по специален начин клончета сур­вакарите държат и торбички, в които но­сят получените от тях във всяка къща подаръци – нещо като благодарност за добрите пожелания.

8. Сурвакарче. Сурвакницата в лявата му ръка има същата форма като кадуцея на Хермес.

9. Сурвакница. Формата й е същата като на кадуцея

Вече стана дума, че един от символите на Хермес е ко­жената кесия/торба. Но още по-разпространен негов символ е специфичният му жезъл, наричан на гръцки “керикейон”, а на латински “кадуцей”¹. Както отбеляза в своя публикация М. Си­доров, по форма той е досущ като българските “сурвакници”². На много от древните изображения на Хермес, достигнали до наши дни, той е с “кадуцей” в ръка. Така е и на ил. 3, 4, 6 и 7, където Хермес е с кадуцей – “сурвакница” в лявата ръка и тор­бичка (“булга”) в дясната.

Освен друго Хермес е и “психопомп” т.е. “водач на ду­шите”, който съпровожда умрелите в задгробния свят³. В тази роля в християнството го онаследява архангел Гавриил (Габри­ел), който също се изобразява с атрибути в двете ръце, напомня­щи сурвакника/кадуцея и булгата/торбата (на ил. 10).

10. Архангел Михаил. Предметите в ръцете му наподобяват кадуцея и булгата на Хермес/Меркурий, а някои от функциите му са сродни на функции на Хермес.

Така както езическият Хермес е божество на словото (и пожеланията/благословията) и “пратеник на Зевс”¹, неговият за­местник в християнството архангел Гавриил съобщава “благата вест” на дева Мария, а според светата книга на мюсюлманите Корана същият архангел (Джибраил) на сън съобщава светите послания, които Аллах чрез него праща на пророка Мохамед. И в трите случаи се набляга на: 1) пренасяне на послание от Бога; 2) силата на светото слово; 3) в резултат на което се получава благополучие. На ил. 11 върху римска монета виждаме Фели­чия, женския хипостаз на Хермес (Меркурий, Митра, Идрис, Габриел/ Джибраел), която в дясната ръка има кадуцей/суровак­ник, а в лявата “рога на изобилието”.

11. Римска монета с изображение на Феличия с кадуцей и рог на изобилието

Подобни изображения вероятно са били навлезли в пред­ставите на българите. Отглас на тях вероятно е фигурата на чо­век с жезъл в едната ръка и торбичка в другата, която може да бъде забелязана на “Вечен календар”, изписан на стената на чер­квата в Преображенския манастир.

12. Фигурата на човек с жезъл в едната ръка и торбичка в другата. Фрагмент от “Вечен календар”, изписан на стената на черквата в Преображенския манастир.

13. Старинно изображение на Хермес, намерено край Добрич.

14. Статуетка на Хермес, намерена край с. Долно Кратово, Македония.

-

15. Изображение на Хермес. Фрагмент от композиция “Зевс, Хермес, Епиметей и Пандора”. 450-440 пр. Хр. Оксфорд, музей Ашмола. (Мифы народов мира. т. І. Сов. Энциклопедия, Москва, 1988. с. 326).

16. Изображение на Хермес. Фрагмент от композиция “Сатири, Хермес, Хера и Херакъл. 490-480 пр. Хр. Лондон, Британски музей. (Мифы народов мира. т. І. Сов. Энциклопедия, Москва, 1988. с. 328).