Евангелието на Луцифер

182
— Нека се разберем, че е във Ваш интерес да ни съдействате, а не по-малко и в полза на Силвана… — обясни главният.
— Разбира се!
— Ако Вие или Вашата съпруга разкажете нещо на когото и да било — полицията, роднини, приятели, власти — Силвана ще умре.
Лучана не можа да се сдържи и изхлипа.
— Няма да я убием. Ще я оставим където е сега. В ковчега.
Разбирате ли?
— Ковчег?
— Чувате ли какво Ви казвам?
— Чуваме. Какъв ковчег?
— Подчертавам това само и единствено, за да Ви убедя, че не бива да вършите нищо прибързано. Като например да молите за помощ. Това е между Вас и нас. Животът на Силвана е залогът в играта ни.
Никой не продума.
— Боже милостиви — отрони Лучана, — не можете…
Четиримата се изправиха.
— Ще се обадим утре преди обед. Тогава ще се уговорим къде и кога да ни предадете ръкописа.
— И къде и кога ще си получим Силвана — отбеляза Джовани.
— Опитайте се да поспите малко — поръча примипилът. —
Човек действа по-рационално, когато си е отпочинал.
Мъжете излязоха от апартамента и затвориха вратата след себе си. През тихите хлипания на Лучана Джовани чу стъпките им по стълбите и трясъка на входната врата.
* * *
Ковчегът…
Нямаше сили да се съблече и да си легне. Остана седнал на дивана. Тресеше се. Опитваше се да намери правдоподобно обяснение,
което да убеди Умберто Джали да му върне ръкописа. Лучана влезе в банята и пусна душа. Той се заслуша в течащата вода и уличното движение навън.

183
Когато бащата на Джовани беше на неговата възраст, точно преди войната, той се бе отървал от принудителната служба във фашисткия Corpo Truppe Volontarie, присъединявайки се към комунистическата съпротива. По време на цялата война бе участвал в застрашаващи живота саботажи. Джовани научи за това едва след много години, ей така, между другото, в обяснение за проблемите на баща му с алкохола. Когато старият почина и Джовани се хвана да разчисти жилището му, той се натъкна на „Берета“ и няколко пожълтели листи с шифри. „Какво ли би направил татко, ако бяха отвлекли мен и похитителите го посетеха“, чудеше се Джовани. Дали
щеше да говори с тях спокойно? Щеше ли да заплаче? Да ги заплаши?
Може би да ги застреля?
Какво би направил татко?
Как трябва да постъпя аз?
Какво мога да направя?
* * *
Когато се събуди, в апартамента беше тихо. Лучана явно си бе легнала. Той се взря в тавана и си представи звездното небе. Какво ли е да си космонавт… Как се казваше онзи филм? Беше го гледал миналото лято. Четири пъти. Не, пет! „2001: Една одисея в космоса“
[1]
. Лучана не бе пожелала да дойде. Нито веднъж. Никога не му бе минавало през ума, че той, чийто свят се въртеше около миналото и метафизиката, можеше да остане така очарован от бъдещето и технологиите. 2001… Още повече от трийсет години. Как ли щеше да изглежда светът тогава? „Може би ще завземем вселената“, мислеше си той. Бе минала по-малко от година откак
Нийл Армстронг стъпи на Луната. One small step… Бе гледал събитието в директно излъчване по телевизията. Какво ли не би могло да постигне човечеството за трийсет години? Пак заспа. При следващото отваряне на очите си забеляза някаква фигура в ъгъла.
Джовани се сепна и се изправи на лакти. „Ехо?“ — измънка той.
Стаята беше леденостудена. Дали четиримата не се бяха върнали?
Въздухът бе изпълнен с остра смрад, като от развалено месо. „Да не би да съм забравил да изхвърля боклука? Кой си ти?“ — попита той.

184
Съществото стоеше неподвижно, беше доста по-голямо от човек.
„Просто сянка или пък все още сънувам.“ В мрака огромният силует проблясваше неясно на фона на светлите тапети. Вибрираше със звук,
подобен на ток с високо напрежение, само че още по-дълбоко; звук,
който по-скоро усещаш, не чуваш. „Сънувам, това не е истина, просто съм сънувал, че съм се събудил.“ Чуваше равномерните удари на големия часовник и смътния шум от нощния трафик по улиците.
Човек може ли да сънува звуци и миризми? Хвърли поглед към дифузните контури. Дори и в съня си Джовани се почувства подвластен и не особено достоен в присъствието на гиганта. „Аз съм просто един нищожен човечец сред милиарди нищожни хорица.“
Тогава забеляза две миниатюрни същества в краката на великана.
Едното приличаше на елф, другото — на демон. „Тя е добре“ — каза елфът. „Добре? Тя страда!“ — изсмя се демонът. „Жива е — каза елфът, — но трябва да я приберете, господин Нобиле, трябва да вземете Силвана.“ „Да, ако можеш да я намериш“ — ухили се демонът. Той видя в мрака пред себе си лицето на Силвана, потно,
бледо, със зачервени очи. „Къде е тя?“ — измънка той. Елфът и демонът се закискаха. „Кажете ми къде е!“ „В ковчег! Лежи в църква!“
— ревнаха елфът и демонът в един глас. „Отведи я!“ — умоляваше елфът. „Моля те.“ Демонът изви и се ухили. За част от секундата жужащият звук смени честотата си. Елфът и демонът изскимтяха и млъкнаха. Джовани видя стаята в болницата и бдящите над него родители. Около тях, невидими за човешките очи, щъкаха безброй демони — лазеха по пода, провираха се по леглото, висяха от тавана.
Джовани погледна нагоре и му се стори, че забеляза две блеснали очи.
Сведе глава. „Велзебуб? Ти ли си? Ти ли си, Велзебуб?“ Сянката на съществото изчезна в мрака, дълбокият звук затихна. Той се огледа за елфа и демона. Нямаше ги. Вонята на развалено месо се уталожи.
Значи е било сън. Фантазия. Опита да се събуди. „Не е истина,
Джовани. Всичко става в главата ти, не е истина.“ Стенният часовник тиктакаше равномерно с леко тик и малко по-тежко так.
* * *

185
Джовани се събуди в пет. Изкъпа се, пи чай и излезе с колелото в обичайното време с ясното съзнание, че най-вероятно го следяха.
Заключи велосипеда за тръбата пред университета и влезе в кабинета си, преди да мине през проверката за сигурност и да почука на вратата на Умберто Джали.
— Джовани? Мислех, че ще пътуваш?
— По-късно. Може би. Изникна нещо…
— Случва се. Мога ли да ти помогна?
— Трябва да взема за малко ръкописа, Умберто.
— Да вземеш ръкописа?
— Само за няколко часа.
Веждите на Умберто оформиха перфектно обърнато V.
— Натъкнах се на бележка в Codex Sinaiticus, която може би е препратка или препис, откъс от „Евангелието на Луцифер“.
Лъжата не звучеше особено логична, но Умберто не беше теолог.
— Звучи вълнуващо, Джовани. Страхувам се обаче, че ще те разочаровам.
— Защо?
— Ако ръкописът беше у мен, щях да ти го дам при всички случаи.
— Къде е?
— Вече не е у мен.
— Какво говориш?
— Опитах се да ти обясня снощи, но ако трябва да бъда честен,
ти звучеше съвсем не на себе си.
— Какво да ми обясниш?
— Деканът Роси конфискува ръкописа.
— Конфискувал е „Евангелието на Луцифер“? Защо?
— Предлагам за това да говориш с него.
— Нищо ли не каза?
— Ставало въпрос за някакви формалности.
Формалности… Да, много типично за Роси. Джовани благодари на Умберто и изтича при охраната. Нетърпеливо се остави да го претърсят, преди да продължи нагоре по стълбите и надолу по коридора към кабинетите на ръководителите на факултета.
Деканът Салваторе Роси тъкмо закачаше палтото и шапката си в преддверието, когато Джовани нахлу.

186
— А, Нобиле. Хубаво! Тъкмо се канех да Ви се обадя. Възникна проблем.
Влязоха в кабинета, чиито размери и обзавеждане сигнализираха, че Роси беше шефът тук и не се боеше да го показва.
— Проблем, dottore?
— Нобиле, знам, че сте в близки отношения с онзи антиквар
Луиджи Фиакини.
— Е, близки, близки…
— Когато заминахте да вземете ръкописа, аз си позволих да позвъня на египетските служби по културното наследство.
По гръбнака на Джовани премина вледеняваща тръпка.
— Всичко е наред, декане. — Гласът му звучеше далечен и гъргорещ. — Лицензи. Документи за износ. Всичко е на мястото си,
подписано и подпечатано.
— Professore…
— Дори съм си запазил ксерокопия на цялата документация, в случай че възникнат формални пречки.
— Не се и съмнявам, че сте действал с пълно доверие,
професоре. За съжаление обаче на Луиджи Фиакини не може да се има доверие.
— Е, да, търговец е, но никога не ми е давал повод да се съмнявам в него.
— Снощи в 18 часа ми се обадиха от Египет. Документите са или фалшиви, или подправени с подкупи.
— Фалшиви? Но…
— Антикварните служби и полицията в Египет вече са започнали следствие.
— Следствие? Срещу мен?
— За щастие успях да предотвратя скандала. Двама представители на Египетския музей в Кайро пристигат със следобедния полет, за да върнат ръкописа в Египет. Склонни са да сложат черта на всичко това, тъй като разрешихме проблема по наша инициатива. Преди да е станала белята.
Деканът се усмихна с явно задоволство от героичната си намеса.
— Но — Джовани дишаше тежко, — този ръкопис не е мой,
нито наш. Принадлежи на Луиджи Фиакини.
— Грешка. Принадлежи на египтяните.

187
— Dottore. Нека Ви напомня, че с Ваше разрешение действах като вещо лице за Фиакини.
— На сляпо доверие, Нобиле, важно е неотлъчно да се придържаме към тезата, че сме действали на сляпо доверие. Били сме подведени от фалшиви документи, трудно ще обвинят нас.
— На практика това е конфликт между Луиджи Фиакини и египетските власти! Трябва да държим университета настрана.
— Съвсем правилно, Нобиле.
— Чуйте! Лично ще занеса ръкописа на Луиджи, за да го вземат египтяните от него.
— Египтяните не гледат на нещата по този начин. Ръкописът е бил изнесен от Египет от представител на ватиканския Папски григориански университет. Вие, професоре. Ето защо държат нас отговорни, докато си приберат ръкописа. Едва тогава ще насочат вниманието си към Фиакини. Намекнаха, че този антиквар и по-рано е бил замесен в трансакции, които сега ще бъдат подложени на щателна ревизия.
— Но…
— Не се стряскайте толкова. Това няма да има никакви последици за нас, нито за Вас лично. Уверих египтяните, че сте честен и сериозен учен, сам оплетен в примката на… да го наречем по- комерсиалната част от бранша.
— Божичко.
— Отпуснете се, професор Нобиле, приемете го спокойно.
Имате пълната ми подкрепа и закрила. Това по никакъв начин няма да омърси Вашия curriculum vitae.
— Аз…
— Не мислете за това. Разбира се, незабавно трябва да преустановите отношенията и сътрудничеството си с Луиджи
Фиакини. Аз обаче никога не съм вярвал на този тип, така да се каже.
— Предплатих доста голям депозит на египтяните от негово име.
— Това си е негов проблем.
— Като не получи нито ръкописа, нито парите, ще държи под отговорност мен и университета.
— Само да опита. Ха! Нека само опита.
— Способен е да действа доста безскрупулно.

188
— Ако реши да се гаври, може да го посъветвате да докладва в полицията за Вас, мен и Негово Светейшество папа Павел VI
наведнъж!
Джовани скри лице в ръцете си. Призля му. Само дето не повърна върху персийския килим на декана.
— Не приемайте нещата така, професоре, знам, че не носите нито вина, нито отговорност за това. Още повече оценявам явната ви загриженост за този проблем.
— Божичко, милостиви Боже.
— Господ, за щастие, беше с всички нас.
— Къде е?
— Ръкописът? Не се притеснявайте. Лично го заключих в сейфа си — кимна към огнеупорен сейф „Шваб“ с шифър, — където ще си остане, докато египетските ни колеги дойдат да си го приберат.
— О, боже мой.
— Няма нищо, професоре. Както казах, нещата се наредиха по най-добрия възможен начин. Няма от какво да се боите.
Джовани затвори очи и се поокопити. Деканът се облегна на стола си със самодоволно изражение на лицето.
— Знам, че ще прозвуча странно — започна Джовани и гласът му пак доби онази гъргореща нотка, сякаш гърлото му беше пълно с мехурчета. — Но бих искал да взема ръкописа за няколко минути.
— Съжалявам.
— От изключително решаващо значение е да проверя нещо.
Деканът поклати глава решително.
— Съжалявам, професоре. Знам, че ръкописът е вълнуващ…
— Dottore!
— … и че означава много за Вас. С голяма радост бих Ви позволил да го изучавате.
— Става дума просто за детайл, няма да ми отнеме повече от половин минута…
— Знаете ли, Нобиле, у Вас разпознавам себе си. Този пламенен порив да откриеш! Налага се обаче да гледаме на нещата така: Никога не сме докосвали ръкописа. Не е наше притежание. Не можем да разлистваме нещо, което не съществува.
— Но…

189
— Чуйте ме! Когато египтяните си го върнат, можете да кандидатствате за стипендия и да го изучавате в Кайро.
— Декане…
— Съжалявам, професор Нобиле. Не само съм верен на принципите си по този въпрос, непреклонен съм.
— Моля Ви!
— Не! „Евангелието на Луцифер“ остава в сейфа ми, докато египтяните си го вземат.
* * *
Той се върна в своя кабинет. Там пък какво имаше да прави?
Погледна купчината листа за Harvard Theological Review, погледна към прозореца, обрамчил бледата утринна светлина, погледна стените. Почуди се дали да не се обади на Луиджи, но се отказа.
Вместо това позвъни вкъщи, за да провери дали похитителите не се бяха обадили. Лучана не вдигна. Той извади купчина справочници и дисертации, натрупани до пишещата машина, за да убие времето и да събере мислите си. Обобщи в кратък доклад известни исторически и теологични сведения за дракулсънджейците. Надяваше се да открие слабо място, от което да се възползва. Нищо не намери. През цялото време виждаше пред очите си Силвана.

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: