Евангелието на Луцифер

169
Всичко.
Алдо Ломбарди. Апартаментът. Бягството. Мъжете в гаража.
Къде съм? Примигнах няколко пъти, силно и бързо, в поредния неуспешен опит да прогледна и разбера. Дали Алдо Ломбарди беше тук? Участваше ли в това? Какво се бе случило с Моник? И нея ли бяха хванали?
— Моник?
Въпросът експлодира в искрящ дъжд от болка.
Започнах да фокусирам съвсем бавно. Деветима мъже стояха около мен в кръг. Не успявах да разпозная никое от лицата. Всичките носеха сиви роби. Стояха с притворени очи и редяха абсурдната,
напевна молитва. Или каквото там беше.
— Кои сте вие? — К… е… ие. Езикът ми не беше съвсем готов да ми служи.
Помещението беше голямо, направо зала, с висок, сводест таван и ниши с изрисувани мотиви по стените.
Опитах да се изправя на лакти, но установих, че бях вързан.
Едва тогава осъзнах, че бях и гол. Чисто гол. Бялата ми кожа изглеждаше нежна и прозрачна на фона на също толкова белия чаршаф под мен.
Гол.
Гол като Кристиян Кайсер. Като Тарас Корольов. Като Мари-
Елиз Моние.
Гол и вързан за легло, застлано с бял чаршаф.
Ужасен, задърпах копринените въжета, с които бях привързан.
От устните ми се изтръгнаха няколко гърлени звука.

170
2.
Мъжете внезапно прекъснаха службата си. В отсъствието на звуци положението изглеждаше още по-стряскащо. Кръгът около мен отстъпи крачка назад. Чух да се отваря врата и неясно долових как в стаята влезе мъж.
— Господин Белтьо.
Двете думи издаваха нотки на акцент. Той се приближи и успях да го видя. Беше на около шейсет, може би дори по-стар. Косата и добре поддържаната му брада сивееха като сребро. Долових силен пламък в светлокафявите очи.
— Господин Белтьо…
От неговата уста името ми звучеше като скрита заплаха. Mister
Belto… Притисна връхчетата на пръстите си, така че да образуват купол. Ноктите му бяха дълги и остри. Като на жена. Безсрамно прокара поглед по голото ми тяло. Останалите стояха тихи,
неподвижни. Погледите им бяха извърнати нагоре, в пространството,
далеч от мен, далеч от мъжа, който току-що бе влязъл в стаята.
Той направи крачка напред.
— Кой си ти? — изкрещях аз, сякаш за да го задържа на разстояние.
Нямаше да се изненадам, дори да претендираше, че е сам
Сатаната.
— Аз съм примипил в моя свещен орден.
— Какво си?
— Чу ме.
— Нямам представа за какво говориш.
— Не са ли ти разказали кои сме ние?
С острия си показалец прокара черта по кожата ми от шията чак до пъпа. Чувствах дразнещото докосване скверно, варварско, сякаш с едно помитащо движение бе разцепил тялото ми, оголвайки органите.
Той затвори очи.
— In nomine Magna Dei Nostri Satanas.
Мъжете в кръга около нас повториха думите. Бяха безизразни,
здрави като кадети.

171
Той положи ръка на гърдите ми, точно върху сърцето, като че ли искаше да се увери, че то наистина биеше. Усещах я студена, почти метална. Когато заби нокти в кожата ми, аз се сгърчих от болка и страх. Смяташе ли да изтръгне побеснялото ми сърце със сурова сила?
— Ki’q Melek Taus r’jyarh wh’fagh zhasa phr-tga nyena phragn
’glu.
Прокара ръка надолу и я отпусна върху корема ми, само на няколко сантиметра от члена. Когато най-накрая спря да ме докосва,
сякаш се освободих от огромно бреме.
— Знаеш какво искаме. — Тонът му не бе нито заплашителен,
нито повелителен. Констатираше факт.
Бях на косъм да избухна в плач. Не знаех какво да му отговоря.
Естествено, разбирах, че намекваше за ръкописа. Но дали щяха да ме освободят, ако им кажех как да го намерят (в хранилище в Исландия)
или така или иначе щяха да ме убият? Какво да кажа? Какви думи да подбера? Как откупваш живота си от религиозни фанатици?
— Защо съм вързан? Гол? — Попитах аз, по-скоро за да кажа нещо, да отложа неизбежното.
— Такъв е обичаят.
— Какъв обичай?
— Така повеляват старейшините. Къде е ръкописът?
— На сигурно място.
— Къде?
— Ако ви кажа, ще ме убиете.
В последвалата пауза чух хрипливото му дишане.
— Сигурно си мислиш, че би издържал да мълчиш. —
Търпеливо, сякаш говореше на непослушно дете. — Знаеш на какво сме способни. Знаеш какво сме направили с други твърдоглавци като теб. Защо си въобразяваш, че ще успееш да ни се опреш?
— Вече отнехте живота на трима души. Най-малко. Смятате да убиете и мен — независимо какво ще кажа или не! — Гласът ми измени за миг. — Да не си мислите, че ще издам къде е ръкописът, за да ми източите кръвта? Ако ме убиете, никога няма да го намерите.
— Нека ти обясня нещо… Нашите предци, смелите монаси,
противопоставили се на християнските повели и лъжи, са направили много важни открития по време на борбата си срещу надмощието на католиците. Едно от тях се отнася до магията на кръвта.

172
Той кимна на мъжете в кръга. Един от тях започна да мие тялото ми, от главата до петите, с гъба и парфюмирана вода. Друг донесе дървено ковчеже с продълговата кана. Голяма беше. Достатъчна да побере пет литра кръв. Трети донесе сребърна кутийка. Малки ножчета, скалпели и инструменти лежаха върху червено кадифе.
— Няма да пръснем и капчица — обясни онзи, който наричаше себе си примипил. — С тези инструменти сме способни да изпразним човешко тяло за няколко минути. Можем обаче да удължим процеса с часове, дни.
Каната изглеждаше стара. Бе украсена с чуждестранни символи и рисунки на грозни изчадия.
Мъжете я поставиха под дясната ми подмишница и ме стегнаха с връзка точно до лакътя. Нямаше смисъл да се противя. Усетих как цялата ми ръка потъна в някаква вътрешна диря. После двамата пристегнаха и китката ми. През цепнатина на каната можеха да вкарат ножа вътре и с помощта на три колелца от външната й страна да регулират колко стегнати да бъдат връзките.
— Белтьо, можем да го направим бързо и на практика безболезнено. Или пък да го проточим до няколко часа. Питам за последен път: Къде си скрил ръкописа?

173
3.
Времето е точно като виното: Цениш го най-много, когато ти остава съвсем малко.
Нещо се случва с теб, когато узнаеш, че скоро ще умреш. Някои предпочитат да приключат бързо. Да не страдат. Кратък процес.
Аз самият исках да се вкопча за живота възможно най-дълго.
— Ако умра — изскимтях аз, — ръкописът ще бъде изгубен завинаги!
— Ще проговориш. Всички пропяват. Рано или късно всички пропяват.
— Не и аз!
— Бьорн Белтьо, ти си просто човек.
Той кимна на някакъв мъж от кръга, който пристъпи напред.
Когато се приближи достатъчно, видях, че беше млад — най-много на трийсет, а носът му бе необичайно голям. Той грабна лявата ми ръка и притисна нещо в дланта ми. Амулет. Бронзов амулет с пентаграм от едната страна и трикветра от другата. Стиснах го като по рефлекс.
Мъжът, който се наричаше примипил, повтори молитвата на неразбираем за мен език.
— N’kgna th ki’g Melek Taus r’jyarh fer’gryp’h-nza ke’ru phragn
’glu.
Звучеше като друид.
Мъжете отново подхванаха монотонния си напев.
— O Salutaris Hostia quae caeli pandis ostium…
Останалите паднаха на колене и се замолиха. Примипилът извади от дървената кутия скалпел с извито острие.
Аз изскимтях.
— Mister Belto? — попита той наполовина въпросително, сякаш искаше да се увери, че бях готов.
— Не! Недей!
Той вкара скалпела в една от цепките на каната.
— Не! — крещях. — Не!
Усетих безмилостното острие върху кожата си.
— Нененене!

174
Той вдигна глава и изпя:
— Ave, Satanas!

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: