Евангелието на Луцифер

177
— Ще стигнем и до това — обясни примипилът. — Нищо не й се е случило.
Джовани донесе столове от кухнята, за да има места за всички в гостната.
Главата на ордена и примипилът седнаха. Двамата по-млади останаха прави, докато главният им кимна. Тогава седнаха.
— Не съм се обаждал в полицията — каза Джовани.
— Знаем — каза примипилът.
— Какво искате?
— Най-напред — обясни главата на ордена, — искам да знаете,
че Силвана се чувства добре.
Джовани внезапно се изправи на стола. Двамата мускулести направиха същото.
— Добре? — избухна той. — Какво значи добре?
— Perche? — попита Лучана. — Боже мой, та тя е просто дете,
само на десет е, защо?
— Всичко си има причина — обясни примипилът.
— Искате ръкописа, не е ли така? — попита Джовани. — Всичко е заради „Евангелието на Луцифер“?
— Очевадно заключение, професор Нобиле.
— Но, боже милостиви, не можахте ли просто да попитате?
— Вие щяхте ли да ни го дадете?
— Естествено, че не. Но можехте да заплашите мен. Не дъщеря ми! Мен! Невероятно е какво бих направил, ако бяхте тикнали в лицето ми пистолет.
— Къде е ръкописът?
— Вече не е у мен.
— Разбира се — отбеляза примипилът недоверчиво.
Главата на ордена кимна на двамата млади и те влязоха в кабинета на Джовани. Той не можеше да ги види от мястото си, но чуваше как тършуваха. Вадеха чекмеджета, отваряха шкафове,
хвърляха листи по пода.
— Не е тук, казах ви! — обади се той.
— Склонен ли сте да рискувате живота на дъщеря си, за да запазите ръкописа? — попита главният.
— Джовани! — изхлипа Лучана.

178
— Разбира се, че не. Говоря истината. Ръкописът не е у дома,
само това ще ви кажа. Намира се в университета. Естествено, че
Силвана е по-важна! За какъв ме вземате?
Нотка на несигурност в очите на главния.
— Когато се върнахте от Египет, донесохте ръкописа право тук.
Нали?
— Да. Но сега е в университета.
— Разходката с колелото — прошепна примипилът на главата на ордена.
Главният погледна Джовани разколебано.
— Нали не искате да кажете, че сте прекосил Рим на колело с
„Евангелието на Луцифер“ в някаква си раница? — Въпросът по- скоро звучеше като упрек.
— Ами да — предаде се Джовани.
— Тук няма нищо — извика единият от мъжете в кабинета.
— Продължавайте да търсите! — отвърна главата на ордена.
После се вгледа в Джовани: — Вие сте професор! Теолог! Знаете, че всичко свято трябва да се третира с благоговение и респект. В раница?
Ами ако Ви беше блъснала кола? Наистина ли нямате уважение към…
Примипилът докосна ръката на главния.
Джовани дишаше тежко. Мъжът имаше право. Бе проявил небрежност.
— Къде е Силвана?
— Силвана е при нас — отвърна примипилът.
— Защо?
— Така е писано — отговори главата.
— Писано? Къде?
— Професор Нобиле — започна примипилът, — изтъкнат академик като Вас няма как да не знае колко важни са ритуалите,
традициите, червените нишки, пресичащи историята и вярата.
— Не разбирам…
— В едно старо пророчество се казва, че ще дойде ден, когато девствените и невинните ще почиват в ковчега, а сиянието на
Луцифер…
— Ковчег? — изпищя Лучана.
— Ритуалите са свещени — обясни главата на ордена.

179
— Какъв ковчег? — изстена Лучана. — Какво искате да кажете с ковчега?
— Чрез ритуалите си припомняме и почитаме миналото.
— В Рим заподозрели една весталка в порочност, зазидали я в пещера с хляб и вода, за да я спаси богинята Веста, ако наистина е невинна — обясни примипилът.
— В качеството си на теолог знаете, професор Нобиле, че свети
Кастул бил погребан жив в пясък на Виа Лабикана през 286 г. —
разказа главата на ордена. — Както и християнският мъченик свети
Виталий бил погребан жив в Милано.
— Погребан жив? — изскимтя Лучана.
— Какво сте направили със Силвана? — попита Джовани.
— Не само християнски мъченици са подлагани на ритуала —
обясни примипилът. — Двамата най-малки синове на гуруто на сикхите Гобинд Сингх, Фатех и Зоравар, били зазидани в стена, тъй като отказали да приемат исляма.
— Боже мой, не може да сте я погребали жива? — изкрещя
Джовани.
Лучана изписка.
Двамата мускулести мъже се материализираха в гостната подобно на джинове. Главата на ордена прикани към спокойствие с едно движение на ръката.
— Разбира се, че не. Моля да се успокоите. — Дори не повиши глас. — Ритуалът е символичен.
— Как така… символичен? Какво означава… символичен?
— Не толкова високо, Нобиле. Нали не искаме да безпокоим съседите по това време на денонощието.
Джовани избухна в плач.
— Кои сте вие? Моля ви, тя е само дете! Кои сте вие?

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: