Евангелието на Луцифер

276
— Това са двамата представители на музея в Кайро — обясни деканът, сякаш Джовани не бе разбрал какво се случва.
— По причини, които ще мога да обясня едва по-късно, съм принуден да поискам ръкописа.
— Не ставай смешен.
Той извади пистолета от джоба.
Египтяните отстъпиха назад.
— Професоре! — избухна деканът.
— Много съжалявам.
— Да не сте полудял?
— Моля да получа ръкописа!
Двамата египтяни си размениха няколко думи на арабски.
— I am very sorry — деканът се извини на египтяните. После се обърна към Джовани със сприхав и тих глас: — О, небеса, професор
Нобиле, какво Ви прихваща?
— Сега не мога да обясня, но ми трябва ръкописът.
— Чуйте само какви глупости!
— Въпросът е на живот и смърт.
— Свалете пистолета!
— Не се шегувам!
— Стегнете се, професор Нобиле! Сериозно говоря!
Джовани насочи пистолета към египтянина с дипломатическото куфарче. Ужасен, той отстъпи още една крачка нагоре по стълбите.
— The manuscript! — извика Джовани и размаха оръжието.
Няколко минувачи забелязаха пистолета и побягнаха.
— Професоре! Джовани! Нобиле! — сряза го деканът, като наблягаше на всяка сричка.
Джовани тръгна към египтянина с куфарчето. Уплашеният човек го остави на стъпалата и вдигна ръце. Джовани посегна към дръжката.
Същото направи и другият египтянин. Задърпаха се за куфарчето. Със свободната си ръка египтянинът се опитваше да докопа пистолета.
Джовани го прибра към себе си. Египтянинът го задърпа за ръкава.
— Пусни! — извика Джовани на италиански.
Египтянинът замахна.
Изстрелът прозвуча, когато юмрукът уцели Джовани по рамото.
Туристите на Пиаца дела Пилота се разкрещяха. Египтянинът пусна куфарчето. Димът от барута беше парлив. Джовани най-напред си

277
помисли, че е стрелял във въздуха. За малко! Египтянинът се олюля надолу по стълбите. Седна на едното стъпало. Джовани откри, че той имаше дупка на якето малко под лявото рамо. Кръвта се стичаше по сивия му панталон. Египтянинът се сви на кълбо и застена. На стъпалото вече се бе образувала локва кръв.
— Извинявай — измънка Джовани.
Сякаш всички на Пиаца дела Пилота бяха замръзнали. После изведнъж хукнаха да бягат, като по сигнал. Някои пищяха. Раненият египтянин се завъртя на една страна.
— Спрете кървенето! — поръча Джовани на другия.
После осъзна, че го бе казал на италиански. Деканът Роси се понесе назад, далеч от стъпалата, умолително вдигнал и двете си ръце във въздуха. Шофьорът на фиата отдавна бе отпрашил по площада.
Джовани слезе по стълбите, остави куфарчето на задната седалка и затръшна вратата на колата, заобиколи я и се настани зад волана. През отворения прозорец вече се чуваше сирена. Той включи на първа и опита да ускори. Двигателят изръмжа. Фиатът бавно се понесе напред.
Замириса на изгоряла гума. Тогава Джовани забеляза, че ръчната спирачка беше вдигната. Освободи я. Фиатът подскочи напред през пиацата. Ускори по Виа деи Лукези и свърна вдясно по Виа дела
Датария. Рим гъмжеше от сирени. Като излезе на Виа Национале,
срещна няколко полицейски коли и линейки. Те обаче не се бяха сдобили с информация за колата беглец.
А ако те го преследваха, похитителите, то отдавна се беше изкопчил от тях.
Паркира фиата на няколко пресечки от дома си, прикрит зад контейнер за боклук в заспала задна уличка. С малко късмет някой крадец на коли щеше да офейка с него и да заблуди полицията.
Притича до главната улица и отвори вратата на местния си продавач на тютюн — на име Джовани, точно като него самия, поради което се бе самопровъзгласил не само за негов постоянен доставчик на пресен тютюн за лула, но също и за сродна душа и другар за цял живот.
Звънчето на вратата издрънча въодушевено. Продавачът на тютюн,
който изглеждаше висок 120 см и също толкова широк, седеше на стол зад тезгяха.
— Джовани! — възкликна Джовани.
— Джовани! — възкликна и другият Джовани.

278
Това беше неизменната им шега.
— Как само изглеждаш! — отбеляза търговецът, намеквайки за якето и шапката.
— Трябва да ми помогнеш — отвърна професорът.
— Винаги на твоите услуги!
— Сериозно. От теб завися!
— Още повече се радвам, че мога да услужа.
— Отнася се за живота и смъртта на Силвана. И не се шегувам.
Лицето на продавача — оформено от сив мустак, рошави вежди,
камбест нос и дълбоки пори — доби сериозен вид.
— Случило ли се е нещо с малкото ангелче? — Той беше един от малцината непознати, от които Силвана бе очарована.
Джовани му подаде дипломатическото куфарче.
— Може ли да пазиш това, докато дойда да си го взема?
— Разбира се, приятелю, разбира се.
Търговецът пое куфарчето.
— По-добре го скрий.
Той отиде в задната стаичка и го прибра в някакъв шкаф.
— Да не го даваш на никого, освен на мен.
— Разбира се, че не.
— Никой, абсолютно никой, освен мен, не бива да се докосва до куфарчето.
— Разбрано, друже.
— Дори полицията.
Търговецът повдигна вежда.
— После ще ти обясня. Разчитам на теб!
— Бъди спокоен.
Той излезе от магазинчето през задната врата, задния двор и мазето. Озова се на странична уличка на няколко пресечки над блока,
в който живееше. Нахлупи шапката над очите си и притича през улицата. Допускаше, че онези наблюдаваха входа, но нямаше как да ги види. Може да бяха наели някой от апартаментите на улицата им и го следяха, скрити зад някоя завеса. Влезе и хукна нагоре, като вземаше стъпалата две по две. Часът беше четири без пет.
* * *

279
Лучана не беше у дома. Няма ли срам тази жена! Беше му оставила бележка на кухненската маса: „Навън! Л.“. Той отиде до прозореца на гостната и погледна към улицата долу. Полицията едва ли беше далеч. Чу сирена. „Звънете де!“, мислеше си той. Звънете,
звънете, звънете! Сирената се приближаваше. После утихна.
Полицейската кола свърна зад ъгъла и спря пред входа. „Звънете, по дяволите!“ Телефонът звънна точно в 16 часа. Той изтръгна слушалката.
— Нямам време да говоря. Полицията се качва по стълбите. Да се срещнем на Испанските стъпала след половин час!
Затвори и в същия момент полицията позвъни и похлопа на вратата.
— Полиция! — изреваха няколко гласа, сякаш Джовани щеше да остане със заблудата, че са превъзбудени мисионери.
Отвори прозореца към задния двор и изпълзя на тесния покрив.
Стигна до аварийната стълба през балкона на съседите. Вече беше на земята, когато чу полицията да разбива входната врата. Втурна се към портала и излезе на страничната уличка отпред. Никой не го чакаше.
* * *
Големият мерцедес наближи бавно, а той се криеше зад няколко паркирани коли в сянката на колоната Дева Мария на площад Тринита дей Монти над Испанските стъпала. Веднага позна, че бяха те. Главата на ордена седеше на предната седалка. Караше един от мускулестите младежи. Минаха покрай него толкова бавно, че успя да отвори задната врата в движение и да се шмугне на седалката — където седяха вторият мускулест мъж и примипилът. Никой не продума.
Шофьорът ускори. Силвана не беше в колата. Той и не го очакваше. Но се бе надявал.
— Виждам, че идвате с празни ръце, професор Нобиле — поде главата на ордена.
— Не съм глупак. Къде е Силвана?
Минаха няколко пресечки в мълчание.
— Действахте буквално с насилие, професоре. Впечатлени сме.
Чухме за случилото се по новините по радиото. Не съм си и

280
представял, че сте бил такъв.
— Какъв съм?
— Убиец.
— Мъртъв ли е?
— Нямаше как да спасят живота му. Кръвозагуба, знаете.
Човешкото тяло е крехко. Не е създадено, за да го дупчат с пистолети.
Чувстваше се празен, но не можеше да поеме вината за убийството. Още не. Не и ако спасеше Силвана. „И все пак… Убих човек. Аз съм убиец. Убиец.“
— Полицията Ви издирва. Но това вече го знаете.
— Не исках да го застрелвам. Беше нещастен случай.
— Запазете си оправданията за пред съда.
Влязоха в паркинг.
— Е, какво ще правим? — попита главата на ордена.
— Аз вземам Силвана. Вие получавате ръкописа.
— Признавам, че не Ви намирам за глупав, професоре. Надявах се да отвърнете на уважението ми.
— В едно можете да бъдете сигурен: Ако полицията ме бе следила, щях отдавна да съм арестуван.
По улицата навън мина полицейски мотоциклет със сирени.
— Предлагам да направим следното — каза Джовани. —
Отиваме да приберем Силвана. Вие така или иначе сте повече. После всички заедно ще отидем да вземем ръкописа.
Двамата на предните седалки размениха погледи. Главата на ордена кимна.
— Можем да постъпим така. Нека само подчертая, че и Вие, и дъщеря Ви ще бъдете убити и при най-малката засечка. Разбирате ли предупреждението?
— Естествено. Единствено Силвана е от значение. Веднага щом видя, че е здрава, ще ви заведа при ръкописа.
Главният и шофьорът отново се спогледаха. Сякаш това бе отдавна преценена, обсъдена и подготвена възможност, помисли си
Джовани обезпокоен.

281

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: