Евангелието на Луцифер

288
XI. МОЛБАТА
1.
Оксфорд
15-16 юни 2009
Мислех, че ще се върнем в Лондон, но КК пожела да нощуваме в
Оксфорд. Ръководството на проекта разполагаше с имение с големи и малки апартаменти на няколко пресечки от лабораторията за ръкописи. КК се настани в тристаен на втория етаж. Аз получих по- малък апартамент на третия.
Направих си нов адрес в hotmail и изпратих писмо на Тран, за да се уверя, че всичко е наред, както с него, така и с ръкописа. След това писах и на главен инспектор Хенриксен и го осведомих за всичко случило се, както и за местонахождението си. Той отговори на мига.
Норвежката полиция била известена за развоя на събитията от италиански колеги още предишната сутрин. До няколко седмици се очаквал и италиански полицейски доклад. Разследването на убийството на Кристиян Кайсер било временно преустановено.
Изглежда виновните били изклинчили от наказанието, пишеше
Хенриксен лаконично. Или са се самонаказали, помислих си аз.
След като се разлогнах, изтрих историята, кеш паметта и бисквитките. За по-сигурно.
Когато 45 минути по-късно слязох във всекидневната, Моник се наслаждаваше на чаша шери, докато КК я осведомяваше за събитията от последните дни.
— Моник! — възкликнах аз със зле прикрито въодушевление.
— БЬОРН!!! — написа тя в тефтерчето си с игриви печатни букви.
Радостта да я видя отново бе тъй главозамайваща, че изпитах желание да я притисна към себе си и да покрия лицето й с влажни целувки като малко кученце. Все пак се задоволих само с прегръдка.
Придадох си съчувствено изражение и попитах как е Дирк.

289
— Не е добре.
— Влошава ли се?
Осъзнах какъв щеше да бъде отговорът още преди да задам въпроса. Моник кимна. Погледна ме, сякаш се колебаеше дали да сподели нещо.
— Просто го кажи — обади се КК и сам се поправи: — напиши.
— Дирк иска да говори с теб.
— Дирк? За какво?
— Сигурно се досещаш.
Моник носеше лаптоп с вградена уебкамера и го постави на масата пред нас. Логна се в MSN, кликна два пъти върху Дирк в списъка си с контакти и се отвори прозорец за разговор. Установиха връзка. Видях ръка, която пипкаво се опитваше да настрои камерата.
Дрезгавият глас на Дирк: „Така“. На екрана се появи стената зад него.
Той намести камерата и изпитото му лице дойде в средата на изображението. Лицето на умиращ.
— Здравей, Моник, приятелче.
Моник му прати въздушна целувка.
— Здрасти, Бьорн. Ей, и това е начин да се срещаш с хората.
Съвременни технологии! Здрасти, Карл.
— Дирк! — поздрави КК.
Познаваха ли се?
Дирк прочисти гърлото си в серия кашляне и гъргорене.
— Благодаря, че пожела да ме изслушаш, Бьорн.
— Само това оставаше.
— Както знаеш, аз съм болен.
— Знам, Дирк.
— Догодина щях да навърша 80. Представяш ли си? За мен обаче няма да има догодина. Далеч не искам да влагам твърде много сантименталност и самосъжаление, Бьорн, но всеки ден може да ми бъде последен. Така е. Примирил съм се с тази съдба. Всички сме смъртни. Рано или късно идва и нашият ред. Животът е просто отлагане на неизбежното. Не се страхувам.
Никой от нас не каза нищо. Моник се бе разплакала и тихо подсмърчаше.
— Verdorie
[1]
— продължи Дирк. — Не смятах да звуча толкова помпозно и мелодраматично, а ето че се развихрих.

290
— Всичко е наред, Дирк — утеши го КК, — не мисли за това.
Искал си да кажеш нещо на Бьорн?
— Някои от нас са големи щастливци — имат си мисия в живота. Цел. Смисълът на всичко. За мен това беше „Евангелието на
Луцифер“. Разбирам, Бьорн, че се колебаеш да се разделиш с него.
Подозрителен си. Така и трябва.
Не можех да отговоря. Да си кажа право, бях потресен. Все пак
Дирк умираше.
— Имам една молба към теб, Бьорн.
Срещнах погледа му на екрана.
— Искам да те помоля да дадеш ръкописа на КК. На Карл
Колинс. Той е човек, на когото можеш да разчиташ.
Някъде дълбоко в мен се откърти нещо тежко и се срути в бездната. Прозрение. Разбиране.
Дай ръкописа на КК.
На Карл Колинс…
Той е човек, на когото можеш да разчиташ…
Дирк… КК…
Очевидно бе, че се познаваха. През цялото време са се познавали.
Ако Дирк играеше в отбора на КК — това означаваше ли, че и
Моник беше в кюпа? Потънах в размишления. Опитвах се да разбера.
Погледнах Моник. Тя не срещна погледа ми.
— Вие се познавате? — попитах наполовина Дирк, наполовина
КК.
— Донякъде — отвърна Дирк.
КК не каза нищо.
Нито Моник.
Донякъде.
Признанието на Дирк криеше много повече от тази дума.
Съществуваше връзка между него и КК — а оттам и с Моник.
Моник сложи ръка върху моята. Аз я дръпнах.
— Бьорн — обади се Дирк, неподозиращ какъв душевен хаос бе предизвикало у мен признанието му. — Не чувствам, че двамата с теб се познаваме достатъчно добре, за да имам правото да те моля да ни дадеш ръкописа заради мен. И все пак правя точно това. Вярвай ми,
бих стигнал дотам, че да те умолявам, ако това би помогнало. Бих се

291
изтърколил от това легло, бих паднал на колене и замолил… ако вярвах, че ще се трогнеш от молбата на един умиращ човек. Само че знам колко си твърд, Бьорн. Някои сигурно биха те нарекли упорит.
Последното каза с разоръжаваща усмивка. Разбира се, беше напълно прав.
— Преди много години, в друго време, в друг свят, аз бях същият като теб — продължи Дирк. — Честолюбив, любознателен,
самоуверен. Разбирам защо се колебаеш. И въпреки това те умолявам.
Посветих живота си на „Евангелието на Луцифер“ и страшно ми се иска да видя отговора на загадката, преди да умра. Така ми се иска да узная…
Мълчание.
— Мислех си да направим бартер, ако искаш — каза Дирк. —
Мога да ти разкажа защо Джовани Нобиле, италианският демонолог, е постъпил толкова ирационално. Информацията може да ти бъде от полза. В замяна ти ще изпълниш моето желание. — Дирк не дочака отговора ми: — Така или иначе мога да ти разкрия тайната. Знаеш,
говори се, че полудял. Застрелял четирима души. После изчезнал с
„Евангелието на Луцифер“. Това е малкото, което знаем. Никой обаче не си задава въпроса защо е постъпил така. Защо, Бьорн? Защо
„Евангелието на Луцифер“ е превърнало трезвия теолог в убиец? Защо е застрелял четирима мъже? Защо ръкописът е бил толкова важен за него? Никой не е задал очевидния въпрос. Защо? Полицията, медиите,
обществото — всички са питали само какво се е случило. Как? Кога?
Никой обаче не е попитал защо.
— Защо?
Дишането на Дирк звучеше като играта на есенния вятър с повехналите листа.
— Сто на сто си чул, че дъщерята на Джовани е изчезнала заедно с него. Казваше се Силвана. Чудесно малко момиченце. На десет години. Силвана Нобиле… Никой обаче не знае, Бьорн, че е била отвлечена от религиозни фанатици.
— Дракулсънджейците?
— Разбира се.
— Заради ръкописа?
— За да принудят Джовани Нобиле да го даде.
— Получили ли са го?

292
— Не.
— Какво е станало с нея?
— Отвлекли я пред училището и я скрили в ковчег, саркофаг, в изоставен параклис в закрит манастир в покрайнините на Рим.
— Какво говориш? Десетгодишно момиче? В ковчег? Как може някой да падне толкова ниско? Дори дракулсънджейците? Какво се е случило с нея? Не ми казвай, че е загинала там.
Дирк продължи, сякаш не бе чул въпроса:
— За ордена на дракулсънджейците всичко това е било изопачена форма на религиозна церемония, изпълнение на прастари пророчества. Вярата ги е заслепила. Направила ги е безкомпромисни.
Преместих поглед от екрана към КК, който ме зяпаше с безизразната физиономия на учен.
— Не мисля, че мога напълно да разбера колко ужасна може да бъде подобна съдба — казах.
— В ковчег… — каза Дирк.
— Но какво е станало с нея? Няма ли да ми разкажеш края? —
Устата ми бе пресъхнала. — Момичето умряло ли е в ковчега? Къде е изчезнал Джовани Нобиле?
През мрежата от кабели между Амстердам и Лондон той ме погледна с празния поглед на умиращ.
— По този въпрос — завърши Дирк ван Рийсевийк с гъргореща въздишка, — историята не казва нищо.
[1]
Проклятие (хол.). — Б.а.
↑

293
2.
— Трябва да те питам нещо, Моник.
КК ни бе оставил. Началникът на охраната го повика. Аз и
Моник останахме във всекидневната. Тя взе тефтерчето и химикалката и ме погледна въпросително.
— Нищо не проумявам — признах. — КК и Дирк се познават?
— Да — написа тя. Буквите бяха неравни, досущ като треперещ глас.
— Това означава ли, че през цялото време си познавала КК и
Алдо Ломбарди?
— Малко.
— Каква е твоята роля?
— Не ми ли вярваш?
— Защо Дирк те помоли да отпътуваш с мен?
— Трудно му беше. Да ме изпрати далеч от дома.
— Но е искал да бъдеш плътно до мен?
— Знаеше, че ти си ключът.
— И е бил склонен да те използва?
— Дирк е запознат със заслугите ти.
— Но — защо?
— Едно нещо го поддържа жив: надеждата да узнае!
— Да узнае?
— Дали всичко това си е струвало.
— Струвало си е какво?
— Изследванията. Себеотрицанието. Всичката работа. Година след година. Божичко! Мразя този ръкопис! — Избликът дойде изненадващо. Буквите станаха големи, писецът задълбаваше в хартията. — Дирк може да умре всеки момент — продължи тя.
Химикалката остана върху тирето.
— И заради душевния покой на Дирк ти искаш да им дам ръкописа?
— Те… — написа тя, но задраска думата. — Ние не сме мошеници. Искаме да стане най-доброто. Всички ние. Довери ни се.

294
На Дирк. На КК. На мен. — Писецът се зарея на милиметър над листа,
преди да продължи: — Къде е ръкописът?

295
3.
Когато КК се върна, разказа, че забелязали четирима мъже в миниван, подозрително паркиран малко по-нагоре на улицата. Двама от пазачите се приближили, но колата се оттеглила в задънена уличка,
където я блокирал боклукчийски камион със спукана предна гума.
Един от мъжете в колата открил стрелба срещу охранителите на КК.
Когато малко по-късно полицията пристигнала, и четиримата вече се били застреляли в главите. С един и същи револвер. Един след друг.
Всичките носели на врата си верижки с бронзови амулети. От едната им страна имало трикветра, от другата — пентаграм.

296
4.
На следващата сутрин Моник се върна при Дирк.
Не знам дали причината беше страхът й да не умре, или просто осъзнаха, че вече нямаше да спечелят нищо, като я държат плътно до мен.
Или пък гледаше да се отърве от присъствието ми.
Когато слязох от стаята си за закуска, тя стоеше в антрето с куфара и палтото си.
Deja vu.
Спрях и я погледах няколко секунди, преди да ме забележи. Тя кимна сякаш в безмълвно потвърждение, че напуска и мен, и преследването на евангелието. Усетих, че щях да си имам проблеми с гласа, затова не казах нищо. Само отидох до нея и я прегърнах, малко по-продължително.
— Трябва да се прибирам — написа тя.
— Разбирам.
— Дирк.
КК дойде откъм стълбището.
— Колата е готова. Добро утро, Бьорн.
Той смъкна куфара й долу.
— Защитени ли сте в Амстердам? — попитах. — Двамата с
Дирк?
Тя кимна.
— Още нещо — написа тя. — Независимо какво си мислиш за мен: аз винаги ще остана твой приятел. Винаги. Харесваш ми.
Не помръднах.
— Не ти е лесно да се доверяваш на хората, Бьорн. Все ти срещу тях. Бьорн срещу всички. Ако има в какво да се усъмниш —
намерение, мотив — избираш да мислиш най-лошото, но невинаги другите са твои противници и врагове. Не е вярно, че останалите имаме лоши намерения. Помисли над това.
Сигурно тази беше най-дългата реплика, която я бях виждал да пише.

297
Тя ме погледна в очите. Нейните бяха пълни със сълзи. Моите също.
— Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб,
Бьорн Белтьо.
Тя се усмихна нещастно и ми подаде ръка. Стиснах я. Пъргава малка ръчица.
— Goodbye — казах аз.

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: