Евангелието на Луцифер

403
— Нуждае се само от няколко дни на свеж въздух.
— Свеж въздух?
— Нищо не й се е случило.
— О, небеса, не можахте ли да я държите затворена в стая? В
апартамент? Защо… това?
Главата на ордена бавно разпери ръце. Жестът го правеше да прилича на епископ в катедрала.
— Така е писано.
— Писано? Къде?
— В Светото писание.
— В Библията няма нищо — нито дума! — за подобни…
ужасии! Нито дума!
— Професор Нобиле, съществуват и други свещени текстове.
Изтъкнат теолог като Вас, разбира се, знае това.
— Вие сте побъркани, такива сте. Луди сте! Луди! Боже мой, не разбирате ли…
Силвана го дръпна за ръкава на якето.
— Човек трябва да се подчинява и да почита боговете си —
обясни главата на ордена.
— Богове, а? Богове? Кои всъщност са вашите богове?
* * *
Татко…
Ядосан е. На мъжете.
Татко, не се сърди толкова.
* * *
По пътя обратно към Рим дъждът най-сетне заваля.
Силвана седеше в скута му. Главата на ордена и двамата мускулести мъжаги също бяха в колата. Следваше ги още един мерцедес с двама мъже. Внезапният пороен дъжд влачеше своите виещи се воали из околността. Капките барабаняха по покрива на колата и рикошираха от асфалта. Монотонното приспивно движение

404
на чистачките му напомняше за метронома в дома на учителката по пиано, където ходеше на уроци, докато навърши дванайсет.
Следобедният трафик към Рим намаляваше, но срещнаха плътен и равен поток от коли на излизане от града. Джовани се чудеше колко ли години ще прекара в затвора. Фактът, че Силвана бе отвлечена,
може би щеше да бъде зачетен като смекчаващо вината обстоятелство.
Това обаче не му даваше никакво право да прострелва и убива невинни египтяни. Дори и убийството да беше нещастен случай.
Нямаше намерение да стреля, но разбира се, не трябваше изобщо да взима оръжието. Поне да не го зарежда. Убийство по невнимание, в най-добрия случай. Предумишлено убийство, ако не му повярват.
Преднамерено, в най-лошия. Нали все пак бе изровил стария револвер,
зареди го, отиде до университета, причака декана и египтяните. Май не беше чак толкова невнимателен, поне не в юридически смисъл,
макар да нямаше намерение да стреля. Не трябваше ли да му повярват точно за това? Колко години можеше да очаква? Десет? Повече?
Нямаше навика да обръща особено внимание на разпоредбите в наказателния кодекс. Според него престъпниците заслужаваха наказанието си. А сега той беше един от тях.
Силвана щеше да си живее добре с Лучана. Бедното момиченце.
С баща убиец. Дали щеше да преодолее изживяния в ковчега ужас?
Най-искрено се надяваше тази случка да не я бе съсипала. Как се отразява на душевността на едно дете, ако го напъхат в ковчег? Не знаеше. Толкова много неща не му бяха известни. Трябваше да потърсят професионална помощ. Дотук бе очевидно. Но дали Силвана бе получила трайни травми от престоя вътре? Май само времето щеше да покаже. Горкичката Силвана…
А какво щеше да каже Лучана? Прекрасната Лучана. Не й понасяше той да отнема живота дори на риба. В кратък и болезнен миг на прозрение той видя как Лучана взема Силвана и го напуска.
Може би ще отиде при Енрико? Не, как би могла да падне толкова ниско. Все пак. Той обаче не можеше да си я представи да го чака,
докато излезе. Никога. Любовта й не бе толкова съкровена. Лучана беше жена, която се нуждаеше някой да я обожава, да я обича, да й се кланя. Десет години без мъжка отдаденост… никога.
Естествено, че щяха да го уволнят. Деканът Салваторе Роси бе видял убийството със собствените си очи. Навярно щеше да бъде

405
главният свидетел на обвинението. Формалистът Салваторе Роси… На теория можеше да продължи изследванията си и от затвора. Нямаше значение дали щеше да работи в някоя тясна килия или миниатюрен кабинет. Но това, разбира се, не бе възможно. Университетът никога не би се съгласил осъден убиец да работи като професор по теология,
пък бил той и демонолог. Всичко бе изгубено. Сега го осъзна. Лучана.
Работата. Изследванията. Животът. Всичко.
Наближиха кръговото кръстовище и главата на ордена попита накъде да карат.
— Карайте към дома ми — отвърна Джовани.
— Благодаря, как пък не. Право в ръцете на полицията.
— Може да паркирате на няколко пресечки от нас. Ще ви покажа пътя.
* * *
Паркираха на четири-пет пресечки от блока, където живееше
Джовани. Хванал Силвана за ръка, той ги поведе по една от успоредните улици и надолу през няколко тесни странични улички,
задръстени с велосипеди, скутери и препълнени контейнери за боклук, вонящи на гнили плодове.
— Скоро ще се приберем, Силвана — каза той, — у дома при мама и Бела.
Силвана не реагира. Излязоха на главната улица само на няколко метра от входа на магазинчето за тютюн. Както обикновено, клиенти нямаше. Продавачът грейна, щом съзря Джовани и Силвана.
— Ангелчето ми! — викна той въодушевено.
Тя се усмихна вяло.
— Джовани! — каза Джовани.
— Джовани! — каза Джовани.
— Всичко наред ли е?
Джовани хвърли обезпокоен поглед към костюмираните мъже,
изпълнили тясното му магазинче.
— Трябва ми дипломатическото куфарче.
Продавачът се поколеба за миг, загледан в непознатите мъже.
— Сигурен ли си, Джовани?

406
— Да. Благодаря ти за помощта. Просто ми го дай. Всичко е наред.
Той измърмори „да, да, да“ и отиде отзад. Чуха го да рови. Върна се с куфарчето и го подаде на Джовани.
— Отвори го! — нареди главният.
Джовани отвори куфарчето. Ръкописът бе обвит в платно и прибран в хартиен плик.
— Благодаря — каза главата на ордена.
После даде знак на един от мускулестите мъжаги, той извади пистолет и застреля продавача право между очите. Мъртвият се свлече тежко, най-напред се удари в рафтовете с пурети, после падна на една страна на пода, където го покриха стотици цигари. Издаде гъргорещ звук.
— Съжалявам, професор Нобиле. — Гласът на главния бе безчувствен. — Никакви свидетели. Никакви оцелели. За съжаление.
Сигурно разбирате. Оценявам желанието Ви да съдействате. Но така трябва да бъде. Съжалявам.
„Естествено — помисли си Джовани, — вече нямат нужда от нас. Нито от мен. Нито от Силвана. Получиха каквото искаха. Ще застрелят и двама ни. Никакви свидетели. После ще натикат пистолета в ръката ми. В ръката на лудия професор. Дето превъртял. Дето бил обсебен от демоните, които изучавал. Дето застрелял египтянин,
заради някакъв скапан, стар ръкопис. Дето убил продавача на тютюн.
Гръмнал собствената си дъщеря, а накрая и себе си. Разбира се.“
Джовани бутна Силвана зад себе си, навътре към щанда, а ръката му обхвана пистолета в десния джоб на якето му. Те бяха сметнали за естествено, че се е отървал от оръжието на убийството.
Някакъв мизерен професор, безобиден академик. И през ум не им минаваше, че той все още можеше да го носи.
Без да вади пистолета от джоба, той простреля главата на ордена в гърдите, а въоръжения мъж — в главата. Те паднаха. После гръмна и единствения останал от мускулестите мъжаги, който посегна към оръжието си. Другите трябва да бяха невъоръжени. Стояха неподвижно, вцепенени, вдигнали ръце.
— Легнете на пода! — кресна Джовани.
Те се подчиниха.
— Стойте така!

407
Той срещна погледа на главата на ордена. От устата му се процеждаше кръв на мехурчета. Опита се да каже нещо, но бе невъзможно да разбере думите му.
— Силвана — обърна се към нея Джовани. — Ела, приятелче.
Той грабна дипломатическото куфарче с ръкописа. Хвана я за ръка и я задърпа навън. Вече не съществуваха.

408

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: