Евангелието на Луцифер

420
На хоризонта, в полите на планината, се мержелееше силуетът на град. Къщите бяха тесни и високи, по-скоро кули, но формата им, без ъгли и остри ръбове, придаваше на града вида на село от сраснати глинени къщурки или термитници. Някои имаха издатъци и ниши,
кули и шпилове, други бяха голи и гладки. На места ги свързваха мостове. Прозорците май бяха поставяни безразборно, сякаш къщите нямаха етажи, а бяха построени на различни нива, чиято логика трудно можеш да разбереш. Тук и там между сградите летяха подобни на гущери…
— Бьорн!
… птици.
— Събуди се! Бьорн!
КК почука, отвори вратата и ме изтръгна от съня ми само с едно движение. Изтърси се сред облак прах и ентусиазъм.
— Влез — измънках сънливо и седнах в леглото. Намерих очилата и часовника си на стола до мен. Беше 2:36.
КК размаха някакви листи.
— Фантастично е! Ела с мен!
— Два и половина е…
— Ела!
— … през нощта.
— Трябва да излезем да го обсъдим.
— Кое?
— Вън! Излез да видиш звездите!
— Излез… да… видиш… звездите…
— Обличай се! Навън е студено!

421
2.
В пустинята цареше пълен мрак и леден студ, небето беше ясно.
Загърнах се хубаво с якето, докато КК ме развеждаше из зикурата. В
далечината сияеше осветената от прожекторите зона за сигурност.
Когато спряхме, КК опря ръце на хълбоците си и се взря в небето. Над нас грееха звездите.
— С невъоръжено око могат да се видят над пет хиляди звезди
— обясни КК. — Отвъд тях пък съществуват още милиарди по милиарди звезди, невидими за нас. Но ги има.
Аз не отговорих и той продължи:
— Да наблюдаваш звездите е като да надникнеш в миналото.
Толкова са далеч. Луната е на половин секунда разстояние. Слънцето
— на осем минути, но някои от звездите, които виждаме там горе, са изпратили светлината си, когато Лутер е бил отлъчен от църквата,
когато Исус е бил разпънат на кръста, когато са строили пирамидите.
Погледнат ли в най-тъмните дълбини на вселената, астрономите съзират отблясъци от време, когато Земята още не е съществувала. —
Той разтри ръцете си. — Невероятно колко студено става тук!
Изглежда искаше по-дълго време да отложи изненадата.
— Получих предварителния превод от екипа палеографи,
езиковеди и филолози, изследвали текстовете на Oûäh.
Той подритна парче от глинен съд, което се разтвори в облак прах. После посочи към точка в небето:
— Галактиката Андромеда! Един от най-отдалечените космически обекти, които можем да видим с невъоръжено око. 2,5
милиона светлинни години разстояние. За очите ни изглежда като звезда, само че побира над хиляда милиарда звезди. Представяш ли си! Светеща точица на небето, съдържаща хиляда милиарда звезди. И
тази точка, Бьорн, която можем да видим точно в този миг, е изпратила светлината си преди 2,5 милиона години. По него време маймуните са се развили до първия човек.
КК се обърна към мен. В погледа му, дори по цялото му лице,
прозираше образът на момчето, което някога бе седяло сред нивата в
Канзас и се бе взирало в звездното небе.

422
— КК, какво правиш навън в пустинята в 2:30 през нощта?
— Спомняш ли си, че говорихме за израза harga-mё-giddo-dom?
— Страшния съд?
— Не, не, не. Чели сме всичко погрешно. Тълкуванията ни не са верни. Страшният съд… Астероидите… Възкресението… Небесни тела… Всичко е грешно. — КК прихна в смях. — Едва сега, след като езиковедите прегледаха последните съчинения на Oûäh, стана възможно да разберем какво всъщност е имал предвид. И то е фантастично, Бьорн, абсолютно фантастично.
— И какво е имал предвид… всъщност?
— Думата haiga-mё-giddo-dom е акадска транскрипция от родния му език. Не означава страшен съд, края на времето или нещо от сорта, както си мислехме. На езика на Oûäh haiga-mё означава нещо като завръщане или да чакаш нещо да се върне. A giddo-dom е собствено име. Това е названието, което народът му е дал на Земята.
— Значи haiga-mё-giddo-dom означава… завръщане на Земята?
КК не можа да сдържи усмивката си.
— Не е ли невероятно?
В студения нощен мрак минаха няколко секунди, преди да ми просветне.
— Ще се върнат ли? Хората на Oûäh?
— Да! Страхотно, нали!
— Тук? На Земята?
— Да! Всичките тези закодирани формулировки, всичко, което тълкувахме и се опитвахме да разберем, означава единствено, че те ни предупреждават за завръщането си.
КК се разсмя. Или разплака. Трудно ми е да определя.
— Ще настъпи ново време не означава краят на света — обясни
КК, когато се посъвзе. — Новото време предвещава, че те ще се завърнат. И този път най-сетне ще срещнат цивилизация, която би извлякла полза от комуникацията с тях. Вече можем да се учим от тях.
Да се развиваме. Да пожънем плодовете на познанията им. Да избегнем грешките им. Помисли си само колко знаят. Колко много са научили. Народът на Oûäh е събирал знанията си в продължение на стотици хиляди години. И искат да споделят с нас всичките тези познания.
— Oûäh са били само с няколко хилядолетия напред.

423
— Oûäh не е първият, посетил земята. Според последните текстове, хората му са идвали на планетата ни на всеки пет хиляди години в хода на историята. Първият път нашите прадеди не са били нищо повече от стадо странстващи животни. Те са ни превърнали в хора.
— Защо? Защо им е да се занимават с нас?
КК се поколеба. Погледна нагоре към небето, после към зикурата и срещна погледа ми.
— Преди обед получих предварителния доклад на биолозите.
Изследвали са тленните останки на Oûäh.
— И какво са открили? Освен че е мъртъв?
— Ние сме роднини, Бьорн! — Направи пауза. — Oûäh и човешката раса! Не е ли невероятно? Това променя представата ни за цялата вселена.
— Какво искаш да кажеш? Как е възможно?
— Получихме предварителен ДНК анализ от генетиците.
— След 4500 години?
— Анализът на митохондриалната ДНК на Oûäh загатва, че всички ние сме негови потомци. Проследихме общ произход. Това означава, че се налага да се замислим за мястото ни във вселената по съвсем различен начин. Или Oûäh и народът му са се размножавали с жени тук на Земята. В такъв случай са наши предци, а ние, хората —
техни потомци. Или и те, и ние произхождаме от един и същ общ праотец някъде в космоса.
Опитвах се да проумея обхвата на това, което ми разказваше. Не беше особено просто.
— Искаш да кажеш, че имаме еднаква биология?
— И още как. Народът на Oûäh или е бил в състояние да се възпроизвежда със земните жени, което само по себе си предполага близко биологично родство, или пък имаме общ произход далеч назад в историята на вселената. Не знам кой вариант е по-невероятен.
— Общ произход? На трета планета, така ли?
— Не мога да отговоря на този въпрос. Ние сме от каменната ера, Бьорн. Не сме в състояние да видим голямата картина. Една от хипотезите на астробиологията се нарича панспермия. Според нея космическото пространство е пълно със семето на живота. Макар вселената да е гигантска, цялата материя произлиза от сингуларностга

424
на Големия взрив — точката на невероятно количество натрупана енергия, създала вселената. Семето на живота навярно се е разпространило из целия космос. Според една сродна хипотеза,
екзогенезата, животът на Земята се е зародил от устойчиви бактерии,
донесени тук от метеорите. Съществува вероятност същите тези бактерии да са попаднали и на други, подобни на нашата планети,
оформяйки изходна точка за подобен живот.
— Без намесата на Бог…
— Кой знае? Има ли някакъв план зад възникването на вселената? — Сякаш по рефлекс и двамата се взряхме в звездното небе над главите ни. — Ако дръзна да се изразя философски или религиозно, бих дефинирал Бог като универсална изконна сила. Не съзнание, не библейски патриарх, властващ над човечеството с грижа за всеки един от нас, а сила. Сила, възникнала заедно с вселената като част от нея.
— Звучи ми като нещо средно между ню ейдж и индуски пантеизъм.
— Наричай го както искаш. Та не са ли всички религии неумелите опити на човека да определи рамките на тази неопределима сила? Силата, която някои наричат Бог.
КК извади от джоба на гърдите си цигара и я запали. Жарта образуваше оранжева точица в мрака. Покани и мен. Изненадах и двама ни като приех.
— Кога можем да ги очакваме? — попитах и запалих цигарата с кибрита, който КК ми подаде.
— Самият Oûäh пише, че това ще се случи след 1 647 000
денонощия. Значи в рамките на следващите петнайсет години. Може би през 2012? Най-късно 2024.
— Те ще се върнат тук, на Земята… — повторих на себе си недоумяващ и смаян, докато се опитвах да възприема всичко разказано от него в пълния му обхват. Цигареният дим пареше в устата ми. — Нашите далечни роднини.
— Не е ли фантастично, Бьорн?
— Но защо? Защо им е да се връщат?
— Може би чисто и просто искат да направят нещо толкова банално, като например да ни помогнат.
— С какво?

425
— Не проумяваш ли? Ще направят света едно по-добро място за живот.

426
3.
Когато си легнах отново, срещнах Oûäh в съня си.
Отначало си помислих, че се намирах на чуждата планета, но когато той дойде при мен, осъзнах, че и двамата бяхме тук. В
пустинята. На Земята.
Giddo-dom.
Той се усмихваше. Поне така си мисля. Трудно е да се каже.
Устата му имаше само бледи подобия на устни. Видът му наподобяваше всичко друго, но не и човек. Наистина. И все пак долавях нещо човекоподобно във фигурата под бялата одежда — две ръце, два крака, врат и глава, само дето беше невъобразимо висок и доста слаб. Главата му имаше тясна и продълговата форма с остро теме. Бе плешив, но най-отгоре на темето му растеше мъх, както и зад подобията на уши. Носът му изглеждаше твърде малък върху издълженото лице.

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: