Евангелието на Луцифер

409
уважението, което заслужаваше. Планът беше президентът на САЩ да изложи информацията пред Генералната асамблея на ООН в реч,
излъчвана директно по целия свят.
За журналистите откритието на Вавилонската кула бе нещо средно между исторически куриоз и военнополитическо усложнение.
Никой не подозираше с какво всъщност се занимавахме. В крайна сметка май беше все едно.

410
2.
Вървях от столовата към заседателната зала, когато я видях. Бяха я оставили на паркинга и идваше пеша сред облак прах по тясната пътека до бараките.
Моник.
Когато ме забеляза, тя се спря. Остана на място. Вятърът развяваше косата й. Вече не беше руса. Беше черна като въглен.
— Моник! — възкликнах аз, когато се приближихме достатъчно.
Очите й бяха отекли, зачервени и безизразни. Едва сега осъзнах.
На друго място в света, в леглото си в Амстердам, Дирк ван Рийсевийк бе спрял да се бори за всяка глътка въздух, която го поддържаше жив.
Прегърнах я и прошепнах:
— Моите съболезнования.
Тя притисна ръката ми. Устните й оформиха думата „благодаря“.
Обгърнах я непохватно с ръка, нещо между утешителна прегръдка и нежна ласка. Тя извади тефтерчето. „Седях до него, когато затвори очи.“ Погледът й ме караше да се чувствам неудобно. Стори ми се, че се канеше да напише още нещо. Колебаеше се. Нещо — мисъл,
несигурност — не даваше на писалката й да помръдне. После написа:
„Жадна съм“.

411
3.
— Дошла съм да ти разкажа нещо — написа Моник.
Седяхме на платформата отвън с чаши американска лимонада с лед. Бях изнесъл и два вентилатора — по един за всеки. Въздушната струя караше листите на тефтера й да плющят.
Някъде дълбоко в себе си се надявах да напише, че ме обича. Че иска да остареем заедно. Че най-сетне можеше да прекъсне връзката с
Дирк и да последва чувствата си. Към мен. Нещо от сорта. Бьорн,
романтикът.
— Знам, че се разочарова — написа тя. — Не се преструвай, че не разбираш. Смяташ, че съм те подвела.
Честно казано, не можех да отрека. Тя ме бе подвела. През цялото време е била на страната на КК.
— Не можех да кажа нищо. Не и тогава — написа тя. — Но сега
Дирк го няма… Той настояваше. През цялото време. Беше мономаниак по въпроса за анонимността ни. — Погледна ме въпросително. — Наистина ли не си го разбрал?
Нямах представа за какво говореше.
В продължение на десет-дванайсет секунди драскаше заврънкулки в тефтера. После написа:
— Кой беше Дирк?
— Мъжът ти.
Тя се сепна, сякаш Дирк току-що се бе превърнал в полтъргайст и се бе възползвал от случая да й дръпне ухото.
— Мъжът ми? Защо мислиш така?
Изразът на съвършено неподправено изумление не беше театър.
— Аз… винаги съм го приемал за естествено. Сигурно някой ми го е казал. Не сте ли били женени?
— Женени? Никога! Абсурд!
Тя дълго клати глава.
— Никога не съм ти давала повод да мислиш подобно нещо.
— Съжалявам. Така реших. Трябва да съм разбрал погрешно.
Тя пак се поколеба, преди да започне да пише:
— Задай си въпроса: защо с Дирк живеехме под прикритие?

412
— Предпочитали сте дискретността и усамотения живот?
— Мили мой, наивен Бьорн.
Струята на вентилатора ме гъделичкаше по гърба.
— Дирк ван Рийсевийк не беше холандец — написа тя. —
Италианец беше. Истинското му име е Джовани Нобиле.

413
4.
Джовани Нобиле…
Демонологът. Италианският теолог.
— Мислех, че е бил убит?
— Той искаше всички да си мислят така.
Погледнах я.
Тогава разбрах. Най-накрая. Най-сетне проумях. Глупав, глупав
Бьорн. Погледнах красивото й лице, златистия тен на кожата й,
кафявите очи.
— Ти си дъщеря му.
Тя кимна.
— Никога не си му била съпруга. Ти си дъщерята на Джовани
Нобиле.
Кимване.
— Ти си Силвана.
Тя продължаваше да кима.
— Да — написа тя, — аз съм Силвана Нобиле.

414
5.
И започна да разказва.
Писа. Дълго. Четях историята й. Лист по лист. С насълзени очи.
Четох за деня, когато я отвлекли пред училището. Когато я положили в ковчег. Четох за безкрайните часове, докато е лежала затворена.
— Онемях в онзи ковчег — написа тя. — Лекарите не могат да го обяснят. Татко ме води при специалисти. Гласът ми остана. В
ковчега. Може би звучи безсмислено. Не очаквам да разбереш. Думите не излизат от мен. Паякът — неизбежна лъжа. Ковчегът ме направи няма. Ковчегът!
Спогледахме се. Усещах полъха на вентилатора и слабия аромат на Шанел №5.
— С татко избягахме. Най-напред от Рим. От полицията. От монасите. Всички го преследваха. Полицията. Сектата. Университетът.
Антикварят Луиджи. Покрихме се за няколко седмици у приятел на татко в Орбетело. Няколко седмици в Градо. В Триест. Татко имаше връзки. Хора, на които вярваше. Помагаха ни. Нови самоличности.
Фалшификати. Паспорти. Документи за самоличност. Откраднахме имената на мъртви хора. Холандци. В Амстердам татков колега и приятел му помогна да се установи.
— А майка ти?
По лицето й се изписа болка.
— Посети ни в Орбетело. Тайно. Всичко това й дойде в повече.
Не мога да го обясня. Нямаше да се справи с изгледите за живот в бягство. Може би с татко не бяха щастливи. Не знам.
— Но е оставила баща ти да замине с теб?
— Тя искаше да остана с нея. Да се върнем в Рим. Татко отказа.
Не беше безопасно.
— Разбираемо е.
— Мама каза, че ще ни настигне. Когато всичко се поуспокои.
Така и не го направи.
— Какво се случи?

415
Тя зарея празен поглед в пространството. Дълго. Сякаш трябваше да порови в себе си, за да успее да формулира някакъв отговор.
— Италианските власти обявиха татко за мъртъв. Доста години по-късно. Мама се омъжи повторно. За шефа си. Енрико. Имат двама сина. Никога не съм ги срещала. Моите природени братя. Те си мислят, че съм умряла заедно с татко.
Сетих се за собствените ми майка и природен брат. Съдбата на
Моник бе свързана с моята чрез тъничка нишка.
— Срещнах се с мама пет пъти, преди да почине — написа тя.
— Как Проектът Луцифер ви издири в Амстердам?
— Обратното. Татко ги намери. Така и не спря да изследва
„Евангелието на Луцифер“. Събираше информация. В среди на специалисти. В списания. След няколко години разбра, че и дракулсънджейците, и международна група от учени издирваха ръкописа. Оставяше фалшиви следи. Примами КК. — Тя обърна страницата. — Когато почувства, че може да му се довери, той му разказа за положението ни. Даде му ръкописа, който бе пазил от 1970
г. Присъедини се към изследователската група. Точно както и ти.
Превърна се в значим ресурс. Като теб.
Тя отвори чантата си и ми подаде някакъв плик.
— От татко. Наложи се да сваля старата му пишеща машина от тавана. Опитах да му заема лаптопа си. Но не. Признава само
„Ремингтън“-а. Мама му я изпрати заедно с колекцията си от плочи и игрите ми, когато се изнасяше от апартамента в Рим.
Писалката й се поколеба.
— Татко почина на следващия ден, след като написа писмото.

416

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: