Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

И така, ние твърдим, че изобщо нищо не е било осъществявано без интереса на онези, които са участвували с дейността си, и тъй като наричаме този интерес страст — доколкото индивидуалността, измествайки на заден план всички други интереси и цели, които също са налице и могат да съществуват у тази индивидуалност, изцяло се отдава на предмета, съсредоточава върху тази цел всички свои сили и потребности, — то трябва изобщо да кажем, че нищо велико на този свят не е било извършвано без наличието на страст. В нашия предмет влизат два момента: първо, идеята; второ, човешките страсти; първият момент е основата, вторият е вътъкът на великия килим на разстланата пред нас световна история. Конкретен централен момент и съединение на двата момента е нравствената свобода в държавата. Вече говорихме за идеята за свободата като за природа на духа и абсолютна крайна цел на историята. Страстта се признава за нещо неправилно, повече или по-малко лошо; човек не бива да има никакви страсти. Страст не е напълно подходяща дума за това, което искам да изразя тук. А именно, тук аз имам предвид изобщо дейността на хората, обусловена от частните интереси, от специалните цели или, ако искате, от егоистичните намерения, и при това така, че те внасят в тези цели цялата енергия на своята воля и своя характер, жертвуват за тях другите предмети, които също така могат да бъдат цел, или по-скоро — жертвуват за тях всичко останало. Това частно съдържание до тогава степен се отъждествява с волята на човека, че съставлява цялата определеност на последното и е неотделимо от него — благодарение на него човекът е това, което е. Индивидът се оказва такъв, какъвто съществува конкретно, не човек изобщо, защото такъв човек не съществува, а определен човек. Характерът също изразява тази определеност на волята и ума. Но характерът обхваща в себе си изобщо всички частности, начина на действие в частните отношения и т.н. и не е онази определеност във вида, в който тя се изразява в действието и дейността. И така, ще употребявам израза страст и ще разбирам под него особената определеност на характера, доколкото тези определености на волята имат не само частно съдържание, а са и мотиви и подбуждащи причини за общи действия. Страстта е преди всичко субективна, следователно тя е формална страна на енергията, волята и дейността, при което съдържанието и целта все още остават неопределени; по същия начин стоят нещата и с личната убеденост, личното разбиране и личната съвест. Винаги нещата се свеждат до това какво е съдържанието на моето убеждение, каква е целта на моята страст, истинно ли е едното или другото по своята природа. И обратно, ако целта е такава, с това е свързан фактът, че тя се осъществява и става действителна.

Във философията се изяснява, че идеята преминава в безкрайна противоположност. Това е противоположността между идеята в нейния свободен общ вид, в който тя остава при себе си, и идеята като чисто абстрактна рефлексия в себе си, която е формално битие за себе си, „Аз“, формална свобода, присъща само на духа. По такъв начин общата идея, от една страна, е субстанциална пълнота, а, от друга — абстрактно начало на свободния произвол. Тази рефлексия в себе си е единично самосъзнание, различно по отношение на идеята изобщо и пребиваващо заедно с това в абсолютната крайност. Именно благодарение на това другото е крайност, определеност за общото абсолютно: то е страна от неговото налично битие, основа на неговата формална реалност и основа на честта на бога. Дълбоката задача на метафизиката се състои в постигането на абсолютна връзка на тази противоположност. По-нататък, заедно с тази крайност се полага изобщо всяка частичност. Формалната воля иска себе си, това „Аз“ трябва да бъде във всичко, към което то се стреми и което прави. И набожният индивид се стреми да се спаси и да постигне блаженството. Тази крайност, съществуваща за себе си — за разлика от абсолютната, обща същност, — е нещо особено, тя познава особеността и я желае; тя изобщо стои на гледната точка на явлението. Тук спадат частните цели, тъй като индивидите преследват своите частни цели, изпълняват и осъществяват намеренията си. Тази гледна точка е и гледна точка на щастието или нещастието. Щастлив е онзи, които е подредил съществуването си така, че то съответствува на особеностите на неговия характер, неговите желания и на неговия произвол и по такъв начин той самият се наслаждава на своето съществуване. Световната история не е арена на щастието. Периодите на щастие в нея са бели полета, защото те са периоди на хармония, на отсъствие на противоположности. Рефлексията в себе си, тази свобода е изобщо абстрактно формален момент в дейността на абсолютната идея. Дейността е среден термин на извода, единият от крайните термини на който е общото, идеята, пребиваваща в дълбините на духа, а другият — външността изобщо, предметната материя. Дейността е средният термин, благодарение на който се извършва прехода от общото и вътрешното към обективността.

Великите исторически отношения имат друг характер. Именно тук възникват великите сблъсъци между съществуващите, признати задължения, закони и права и възможностите, които са противоположни на тази система, нарушават я и дори разрушават основата й и действителността, а в същото време имат такова съдържание, което също може да изглежда добро, дори в общи линии полезно, съществено и необходимо. Сега тези възможности стават исторически; те съдържат в себе си някакво всеобщо от друг род, различно от всеобщото, което съставлява основата за съществуването на народа или държавата. Това всеобщо е момент на творческата идея, момент на стремящата се към самата себе си и раздвижваща истина. Исторически хора, световно-исторически личности са онези, в чиито цели се съдържа такова всеобщо.

Към тези хора спада Цезар, който е бил заплашен да бъде победен от онези, които са се готвели да станат негови врагове, и да бъде лишен от завоюваното от него положение, чрез което той е бил ако не по-горе от другите лица, оглавяващи държавата, то поне равен с тях. На страната на враговете на Цезар, които освен това са преследвали и свои лични цели, са били формалната конституция и силата на юридическите формалности. Цезар се е борел за своите интереси, за да запази положението, честта и безопасността си, и неговата победа над враговете е означавала заедно с това и завоюване на цялата държава, тъй като тяхното [на враговете] могъщество се е състояло в господството над провинциите на римската държава; по такъв начин той, спазвайки формално конституцията, става едноличен властелин в държавата. Но това, което по този начин му е донесло осъществяването на неговата преди всичко отрицателна цел, а именно неговата еднолична власт над Рим, се е оказало заедно с това само по себе си необходимо определение в римската и световната история, по този начин то е представлявало не само негово лично постижение, но и инстинкт, който е осъществил онова, което в себе си и за себе си е било своевременно. Такива са великите хора в историята, личните частни цели на които съдържат в себе си субстанциалния елемент, който съставлява волята на световния дух. Трябва да ги наречем герои, защото те са черпили целите си и призванието си не просто от един спокоен, подреден и осветен от съществуващата система ход на нещата, а от източник, чието съдържание е било скрито и не е било доразвито до налично битие; от вътрешния дух, който все още се намира под земята и чука по външния свят като по обвивка, която разбива, тъй като този дух е друго ядро, а не ядрото, затворено в тази обвивка. Затова ни се струва, че героите творят от само себе си и че техните действия са създали такова състояние и такива отношения в света, които са само тяхно дело и тяхно творение.

Преследвайки своите цели, тези личности не са съзнавали идеите изобщо; но те са били практически и политически дейци. В същото време те са били и мислещи хора, разбиращи това, което е нужно и което е своевременно. Именно това е правдата на тяхното време и на техния свят, така да се каже, най-близкият род, който вече се е намирал вътре. Тяхната работа е била да знаят това всеобщо, най-близкото необходимо стъпало в развитието на техния свят, да го направят своя цел и да приложат своята енергия за нейното осъществяване. Затова световноисторическите личности, героите на една епоха трябва да бъдат признати за проницателни хора; техните действия, техните думи са най-доброто за даденото време. Великите хора са искали да постигнат удовлетворение за себе си, а не за другите. благонамерените планове и съвети, които другите биха могли да им дадат, са по-скоро лъжливи и ограничени, защото именно великите хора са били тези, които най-добре са разбирали същността на нещата и от които след това всички са усвоявали за себе си това тяхно разбиране и са го одобрявали или поне са се примирявали с него. Нали придвижилият се по-напред в своето развитие дух е вътрешна, но несъзната душа на всичките индивиди, която става осъзната при тях благодарение на великите хора. Другите вървят след тези духовни водачи именно защото чувствуват непреодолимата сила на техния собствен вътрешен дух, който им противостои. По-нататък, ако хвърлим поглед върху съдбата на тези световноисторически личности, чието призвание се е състояло в това да бъдат довереници на световния дух, се оказва, че тази съдба не е била никак щастлива. Те са се появявали не за да се наслаждават спокойно, целият им живот е бил изнурителен труд, цялата им природа е била изразена в страстите им. Когато целта е постигната, те отпадат като обвивката на пашкула. Умират рано като Александър, убиват ги като Цезар, или ги изпращат на заточение като Наполеон на остров св. Елена. Злорадата утеха, че животът на историческите личности не може да бъде наречен щастлив, че така нареченото щастие е възможно само в частния живот, който може да протича при твърде по-различни външни обстоятелства — това утешение могат да открият в историята онези, които имат нужда от него. А нужда от това имат завистливите хора, които се дразнят от великото, изключителното, които се стремят да го омаловажат и да изтъкнат на преден план слабите му страни. По такъв начин и в най-новото време много пъти е било доказвано, че господарите изобщо не са щастливи на своя трон, и затова тези, които доказват това, се примиряват с мисълта, че не те са господарите. Впрочем, свободният човек не е завистлив, а с лекота признава великото и възвишеното и се радва, че то съществува.

И така, тези исторически хора трябва да се разглеждат в светлината на онези общи моменти, които изграждат интересите, а следователно и страстите на индивидите. Те са велики хора именно защото са искали и са осъществили великото, при това не въображаемо и мнимо, а справедливо и необходимо. Този начин на разглеждане изключва и така нареченото психологическо разглеждане, което, най-вече в услуга на завистта, се старае да обясни вътрешните мотиви на всички постъпки и да им придаде субективен характер, така че да излезе, че лицата, извършващи тези дела, са правели всичко под влияние на някакво силно желание и че, след като са били подложени на тези страсти и желания, те повече не са били хора в морално отношение. Александър Македонски завоювал част от Гърция, а след това и Азия, следователно той се е отличавал със своята страст към завоеванията. Той е действувал, подтикван от любовта към славата, от жаждата към завоеванията; като доказателство за това служи фактът, че той е извършвал такива дела, които са го прославили. Кой учител не е доказвал, че Александър Велики и Юлий Цезар са били ръководени от своите страсти и затова са били безнравствени хора? Оттук пряко следва изводът, че той, учителят, е по-добър от тях, защото не притежава такива страсти, и той го потвърждава с това, че не завоюва Азия и не побеждава Дарий и Пор, но, разбира се, самият той добре си живее и оставя и другите да живеят. После тези психолози се захващат предимно и с разглеждането на особеностите на великите исторически личности, които са им свойствени като частни лица. Човек трябва да яде и да пие, той има приятели и познати, изпитва различни усещания и минутни вълнения. Известна е поговорката, че за ординареца няма герой. Аз бих добавил, а Гьоте повтори това след десет години: но не защото последният не е герой, а защото първият е ординарец. Ординарецът събува ботушите на героя, слага го да спи, знае, че обича да пие шампанско и т.н. Лоши неща очакват в историографията историческите личности, обслужвани от такива психологически ординарци; те биват принизени от тези свои ординарци до такова нравствено равнище, на което стоят подобни познавачи на хората, или по-скоро — на няколко стъпала по-ниско от това равнище. Терсит на Омир, който осъжда царете, е безсмъртна фигура на всички епохи. Наистина той невинаги получава удари с дебела пръчка, както е било в Омировата епоха, но го измъчват завист и упорство; гризе го неумиращият червей на мъката по повод на това, че неговите превъзходни намерения и порицания все пак остават без резултат. Може да се злорадствува също така и по повод съдбата на терситизма.

За световноисторическите личности не е характерна трезвостта, изразяваща се в едно или друго желание; тя не се съобразява с много неща, като изцяло се отдава на една цел. Става така, че подобни личности демонстрират лекомислено отношение към другите велики и дори свещени интереси и, разбира се, подобно поведение заслужава морално осъждане. Но такава велика личност е принудена да стъпче някое и друго невинно цвете, да съкруши много неща по своя път.