Философия на Историята Том І: Духът на Изтока
Изтегляне 1.06 Mb.
|
|
По-нататък, изразяването на мисълта, че разумът господствува в света, се намира във връзка с по-нататъшното й приложение, което ни е добре известно, а именно във формата на онази религиозна истина, че светът не е оставен на случайността и на външните случайни причини, а се управлява от провидението. Вече казах, че не искам от вас да вярвате в гореспоменатия принцип, но бих могъл да апелирам към вашата вяра в него в тази религиозна форма, ако изобщо особеният характер на науката философия позволява да се допускат предпоставки, или, разглеждайки този въпрос от друга гледна точка, трябва да спомена, че науката, която искаме да изложим, сама първо трябва да докаже ако не истинността, то поне правилността на гореспоменатия принцип. Но истината, че провидението, и при това божественото провидение, управлява световните събития, управлява световните събития, съответствува на гореспоменатия принцип, тъй като божественото провидение е само премъдрост по своето безкрайно могъщество, осъществяващо неговата цел, т.е. абсолютна, разумна, крайна цел на света; разумът е напълно свободно определящо самото себе си мислене. Но по-нататък и разликата, и дори противоположността на тази вяра и нашия принцип се разкриват също така, както и смисълът на изискването на Сократ по отношение на принципа на Анаксагор. Гореспоменатата вяра е също така неопределена. тя е онова, което наричат вяра в провидението изобщо, и не стига до определеност, не се прилага спрямо цялото, спрямо всеобхващащия ход на световната история. Но да се обясни историята означава да се разкрият страстите на хората, техният гений, действуващите сили, и тази определеност на провидението обикновено се нарича негов план. Но се казва, че този план е скрит от нас и че би било дръзко да се иска той да бъде познат. Неведението на Анаксагор по отношение на това как умът се проявява в действителността е било наивно, съзнаването на мисълта не е отишло по-далеч нито при него, нито изобщо в Гърция; той не е можел да приложи своя общ принцип спрямо конкретното, да познае конкретното, изхождайки от общия принцип, и едва Сократ е направил стъпка напред в разбирането на единството между конкретното и общото. И така, Анаксагор е полемизирал срещу подобно приложение; но гореспоменатата вяра в провидението се отнася враждебно поне към приложението на този принцип в голям мащаб или към изясняването на плана на провидението. Това се познава понякога при особени обстоятелства, когато набожните хора съзират в отделни събития не само нещо случайно, но и божията милост, когато например някой индивид, който се намира в много затруднено положение, неочаквано получава помощ; но самите тези цели са само ограничени, само частни цели на този индивид. В световната история имаме работа с такива индивиди, каквито са народите, с такива цели, каквито са държавите; следователно не можем да се ограничим с гореспоменатата, така да се каже, дребна вяра в провидението и само с отвлечената, неопределена вяра, която иска да стигне само до онзи общ принцип, че има провидение, а не до по-определени негови действия. Напротив, ние трябва сериозно да се заемем с изясняване на пътищата на провидението, с прилаганите от него средства и неговите прояви в историята и трябва да ги отнесем към споменатия общ принцип. Но като говорих за изясняването на плана на божественото провидение изобщо, аз не споменах въпроса, който има първостепенно значение в наши дни, а именно за възможността да се познае бог, или по-скоро — тъй като това е престанало да бъде въпрос — аз споменах за превърналото се в предразсъдък учение, съгласно което бог не може да бъде познат. В пълно противоречие с това, че в свещеното писание се казва, че висш дълг на хората е не само да обичат бога, но и да го познаят, сега преобладава отрицанието на това, което се казва в същото писание, а именно, че духът въвежда в истината, че той познава всички предмети и дори прониква в дълбините на божеството. Твърдението, че божествената същност се открива отвъд нашето познание и човешките дела, е удобно с това, че благодарение на него можем да се задоволим със своите собствени представи. По този начин отпада необходимостта познанието да бъде поставяно във връзка с божественото и истинното, точно обратното, тогава суетността и субективното чувство намират своето пълно оправдание; и набожното смирение, отклонявайки от себе си познаването на бога, напълно съзнава, че по този начин поощрява своя произвол и суета. Затова не намерих за нужно да премълча това, че нашият принцип, съгласно който разумът управлява и е управлявал духа, се намира във връзка с въпроса за възможността бог да бъде познат. Това се прави не за да се отклони съмнението, че философията като че ли се срамува или трябва да се срамува да споменава религиозните истини и че страни от тях, защото в това отношение съвестта й, така за се каже, е нечиста; обратно, в най-новите времена нещата са стигнали толкова далеч, че философията е принудена да защитава религиозното съдържание от някои видове теология. В християнската религия бог се разкрива, т.е. дава на човека възможност да разбере какво представлява той, така че вече не е скрит и таен; заедно с възможността да се познае бог ние сме и задължени да направим това. Бог иска неговите деца да не са безчувствени и празноглави хора, а такива, които, оставайки сами по себе си низши духом, са богати с познанието за него и които най-много от всичко ценят това познание на бога. Развитието на мислещия дух, изходен момент на който е това откровение на божествената същност, трябва накрая да стигне до този момент и мисълта да постигне онова, което преди всичко е било открито за чувствуващия и представящ дух; време е накрая да се разбере и богатото произведение на творческия разум, което представлява световната история. Някога е било модно да се учудват на божията мъдрост в животните, растенията, в съдбите на отделните хора. Щом се допуска, че провидението се открива в такива предмети и материи, защо то да не може да се открие и в световната история? Този предмет изглежда твърде огромен. Но божествената премъдрост, разумът, е един и същ и във великото, и в малкото и не бива да мислим, че бог е твърде слаб, за да прилага своята премъдрост спрямо великото. Нашето познание се стреми да разбере това, че целите на вечната мъдрост са се осъществявали както в сферата на природата, така и в сферата на действителното и дейното в света на духа. В това отношение нашето разглеждане на нещата е теодицея, оправдание на бога, което Лайбниц се е опитал да изрази по свой начин метафизично чрез още неопределени абстрактни категории, така че благодарение на това е станало разбираемо и злото в света, и е било постигнато помирение между мислещия дух и злото. В действителност никъде другаде няма такава голяма нужда от помиряващо познание, както в световната история. То може да бъде постигнато само чрез познаването на положителното, в което гореспоменатото отрицателно изчезва, като става нещо подчинено, и след като е преодоляно отчасти благодарение на осъзнаването на това, какво в действителност се оказва крайна цел на света, отчасти благодарение на осъзнаването на това, че тази крайна цел се е осъществявала в света и че в края на краищата злото не е извоювало своето значение редом с тази крайна цел на света. Но за това не е достатъчна само вярата в разума и провидението. Разумът, за който бе казано, че управлява света, е толкова неопределена дума, колкото и провидението — за разума говорят винаги, като обаче никой не е в състояние да посочи какво именно е неговото определение, неговото съдържание, по което можем да отсъдим дали нещо е разумно или не е. Само разумът, взет в неговото определение, е същността на нещата; останалото, ако също се ограничи с разсъждения за разума изобщо, са само думи. След всичко това ще преминем към втората гледна точка, която искам да разгледаме в този увод. В. Въпросът какво е определението на разума сам по себе си съвпада, доколкото разумът се разглежда в отношението си към света, с въпроса каква е крайната цел на света; по-точно казано, с тези думи вече се подразбира, че тази цел трябва да бъде достигната, осъществена. И така, трябва да решим двата следващи въпроса, които са релевантни тук: какво е съдържанието на тази крайна цел, самото определение като такова и как то се е осъществявало. Преди всичко трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че интересуващият ни предмет — световната история, се осъществява в духовната сфера. Светът обхваща физическата и психическата природа. Физическата природа също така има известна роля в световната история и още в началото ще насочим вниманието си към тези основни съотношения на природните определения. Но субстанциални са духът и ходът на неговото развитие. Тук трябва да разглеждаме природата не в отношението, в което тя сама по себе си също е система на разума в един особен, своеобразен момент, а само по отношение на духа. Но духът на тази сцена на световната история, на която го разглеждаме, се явява пред нас в своята най-конкретна действителност. Независимо от това или по-скоро именно за да можем в този вид да схванем неговата всеобща действителност, ние трябва преди всичко да дадем на нашето изследване някои отвлечени определения, отнасящи се до природата на духа. Но тук това може да се направи само във формата на твърдение и не е място да се развива идеята за духа, защото това, което може да бъде казано в един увод, изобщо не бива да се разбира исторически, както вече бе споменато по-горе, като предпоставка, която или е била изведена и доказана на друго място, или само трябва да бъде потвърдена в по-нататъшното излагане на историческата наука.
а) какви са абстрактните определения на природата на духа; b) какви средства използува духът, за да реализира своята идея; с) накрая да разгледаме формата, която е пълна реализация на духа в наличното битие — държавата. а) Природата на духа може да бъде изяснена чрез неговото съпоставяне с неговата пълна противоположност. Тежестта е субстанцията на веществото, значи трябва да кажем, че субстанцията, същността на духа е свободата. За всеки изглежда непосредствено вероятно, че заедно другите свойства на духа е присъща и свобода; но философията учи, че всички свойства на духа съществуват само благодарение на свободата, че всички те са само средства за свобода, че търсят само нея и нея пораждат; умозрителната философия признава, че свободата е единствено истинният дух. Материята е тежка, защото тя притегля към центъра; по своята същност тя се състои от съставни елементи, намира се извън себе си, тя търси своето единство и следователно се старае сама да преодолее себе си; тя търси своята противоположност; и ако може да достигне това, тя вече не би била материя, би се унищожила; тя се стреми към идеалност, защото в своето единство тя е идеална. Противно на това именно за духа е свойствено да има център в себе си, неговото единство не е извън него, той го е намерил в себе си, той е в себе си и при себе си. Субстанцията на материята се намира извън нея, духът е битие при себе си. Именно това е свободата, защото ако аз съм зависим, то отнасям себе си към нещо друго, което аз не съм; аз не мога да съществувам без нещо външно; аз съм свободен тогава, когато се намирам при самия себе си. Това при себе си битие на духа е самосъзнанието, съзнаването на самия себе си. В съзнанието трябва да бъдат различавани две страни: първо, че (daЯ) аз зная и, второ, какво (was) зная. В самосъзнанието и двете страни съвпадат, защото духът знае сам себе си: той е отсъждане (Beurtheilen) на своята собствена природа и в същото време дейност, състояща се в това, че той се връща към самия себе си и по този начин сам произвежда себе си, прави от себе си това, което е в себе си. След това отвлечено определение можем да кажем за световната история, че тя е разкриване на духа във вида, в който той изработва за себе си знание за това, което той е сам по себе си; подобно на това, както зародишът съдържа в себе си своята природа на дърво, вкуса, формата на плодовете, така и първите прояви на духа виртуално съдържат в себе си цялата история. Източните народи още не знаят, че духът или човекът като такъв е свободен в себе си; и тъй като те не знаят това, те не са свободни; те знаят само, че един е свободен, но именно затова такава свобода се оказва само произвол, диващина, затъпяваща страст, обуздаване на страстта или нежност, която сама се оказва само случайност на природата или произвол. Следователно този един се оказва само деспот, а не свободен човек. Само у гърците се появява съзнанието за свободата и затова те са били свободни, но те, както и римляните, са знаели само, че някои са свободни, а не човекът като такъв; това не са знаели дори Платон и Аристотел. Затова гърците на само са имали роби, с които са били свързани техният живот и съществуването на тяхната прекрасна свобода, но и самата тази свобода отчасти е била едно случайно, нетрайно и ограничено цветче, отчасти заедно с това е била и тежко заробване на човешкото, хуманното начало. Едва германските народи достигат в християнството до осъзнаването на факта, че човекът като такъв е свободен, че свободата на духа е най-основното свойство на неговата природа. Това съзнание първо се появява в религията, в най-съкровената сфера на духа, но прокарването на този принцип в светските дела е било по-нататъшната задача, чието решаване и изпълняване са изисквали тежка и продължителна културна работа. Например робството не е изчезнало непосредствено след приемането на християнската религия, в държавите свободата не е започнала да господствува веднага; правителството и държавния строй не са били организирани разумно веднага, не са започнали да се изграждат на принципа на свободата веднага. Това прилагане на принципа за свободата по отношение на светските дела, това внедряване и проникване на принципа на свободата в светските отношения е продължителен процес, който съставлява самата история. Вече подчертах тази разлика между принципа като такъв и неговото прилагане, т.е. неговото прокарване и осъществяване в действителността на духа и живота; тази разлика е основното определение в нашата наука и тя трябва непрекъснато да се има предвид. Тази разлика, която тук предварително посочих по отношение на християнския принцип на свободата като самосъзнание, е от съществено значение и за принципа на свободата изобщо. Световната история е прогрес в съзнанието за свобода, прогрес, който трябва да познаем в неговата необходимост. От това, което бе казано в обща форма за разликата в познаването на свободата, а именно, че източните народи са знаели само, че един е свободен, а гръцкият и римският свят са знаели, че някои са свободни, докато ние знаем, че всички хора в себе си са свободни, т.е. че човек е свободен като човек — произтича както деленето на световната история, така и начинът, по който ще я разглеждаме. Засега се ограничаваме само с тази забележка; но предварително трябва да си изясним още някои понятия. И така, с определението на духовния свят и крайната цел на света беше признато, че духът осъзнава неговата свобода, а следователно бе призната и действителността на неговата свобода — тъй като духовният свят е субстанциален свят, физическият свят му е подчинен или, изказвайки тази мисъл с термините на умозрителната философия, противоположно на духовния свят се оказва неистинен. Но никога преди това не сме научавали и разбирали така добре от личен опит, както сега, че тази свобода в този вид, в който се е определяла, сама по себе си е още неопределена и се оказва само дума, която има безброй много значения; че тя, бидейки висше благо, влече след себе си безброй много недоразумения, заблуди и грешки и съдържа в себе си всички възможни изопачения; но тук засега ще се ограничим само с гореспоменатото определение. По-нататък бе посочена важността на огромното различие между принципа, между това, което е само в себе си, и това, което действително е. Заедно с това сама по себе си свободата съдържа в себе си и безкрайната необходимост да осъзнае именно себе си и с това да стане действителна, защото по своето понятие тя е познание за себе си, тя е цел за самата себе си и при това единствена цел за духа, която тя осъществява. Тази крайна цел е онова, към което се е насочвала работата, извършваща се в световната история; заради нея върху огромния олтар на земята в продължение на дълго време са били принасяни всевъзможни жертви. Само тази крайна цел се осъществява, само тя остава постоянна въпреки изменението на всички събития и състояния и тя е истинското дейно начало, което се съдържа в тях. Тази крайна цел е онова, което бог има предвид в света; но бог е съвършенство и затова той не може да желае нищо друго освен самия себе си, своята собствена воля. Но онова, от което се състои природата на неговата воля, т.е. неговата природа изобщо, ние, изразявайки религиозните представи в мисли, наричаме тук идея за свобода. Сега следователно е възможно да бъде поставен въпросът какви средства използува тя за своето осъществяване. Това е вторият момент, който трябва да бъде разгледан тук. b) Поставянето на въпроса за средствата, благодарение на които свободата осъществява себе си в света, ни довежда до самото историческо явление. Ако свободата като такава е преди всичко вътрешно понятие, то средствата, точно обратно, се оказват нещо външно, нещо, което се явява, което непосредствено бие на очи и се открива в историята. Разглеждането на историята ни убеждава, че действията на хората произтичат от техните потребности, техните страсти, интереси, характери и способности, и при това по такъв начин, че движещите мотиви в тази драма са само тези потребности, страсти и интереси и че само те имат главна роля. Разбира се, там можем да открием и общи цели, желание за добро, благородна любов към отечеството; но тези добродетели и това всеобщо имат нищожно малка роля по отношение на света и на онова, което става в него. Разбира се, можем да открием в самите тези субекти и в сферите на тяхната дейност осъществяване на определенията на разума, но тяхното количество е нищожно в сравнение с масата на човешкия род, а и добродетелите им са сравнително слабо разпространени. Обратно, страстите, користните цели, задоволяването на егоизма притежават най-голяма сила; силата им се състои в това, че те не признават границите, които правото и моралът се мъчат да установят за тях, и в това, че тези природни сили се намират в непосредствена близост до човека, която е много по-осезателна от изкуственото и продължително възпитание, благодарение на което човекът се приучава към ред и дисциплина, към спазване на правовите закони и морала. Когато гледаме тази игра на страстите и виждаме последиците от тяхното развихряне, неблагоразумието, характерно не само за тях, но и дори и за добрите намерения, за правилните цели; когато виждаме бедствието, развихрящо се благодарение на това, злото, гибелта на процъфтяващи държави, създадени от човешкия ум, можем само да изпитваме дълбока печал по повод на това непостоянство, а тъй като тази гибел е не само дело на природата, а е предизвикана и от волята на човека, то в края на краищата подобна картина ни огорчава морално и възмущава добрите ни души, ако, разбира се, имаме такива. Без да изпадам в реторическо преувеличение, а само като установя правдиво какви бедствия се претърпели най-великите народи и държави и отделни добродетелни личности, мога да нарисувам ужасната картина на тези резултати, която още повече ще засили чувството ни за огромна и безсилна тъга и която не може да бъде смекчена по никакъв начин. Възможност да преодолеем това чувство или да се освободим от него ни дава само мисълта, че това вече е минало, че това е съдбата, че нищо не може да бъде променено, а след това, избавяйки се от тъгата, която би могла да ни налегне след тази тягостна мисъл, ние отново се връщаме към нашето чувство, че живеем, към нашите непосредствени цели и интереси, с други думи, отново изпадаме във властта на егоизма, който се намира в безопасност в тих пристан край спокоен бряг и се наслаждава на разкриващите се пред него огромни купчини развалини. Но дори тогава, когато гледаме на историята като на клада, върху която се принасят в жертва щастието на народите, държавническата мъдрост и индивидуалните добродетели, в ума ни задължително възниква въпросът: заради кого, заради каква крайна цел са били принесени тези най-чудовищни жертви? Това довежда до въпроса, който приехме като изходен общ момент на нашето изследване; тръгвайки от него, ние веднага определихме събитията, които представят гореспоменатата и предизвикваща мрачни мисли и представи картина като полезрение, в което ни интересуват само средствата за осъществяването на това, относно което твърдим, че е субстанциално определение, абсолютна, крайна цел или — което е същото — че е истинният резултат на световната история. Още в самото начало напълно отхвърлихме пътя на рефлексията, състоящ се в преминаване от особеното към общото. Освен това на самите споменати по-горе сантиментални разсъждения е чужд интересът наистина да се извисят над тези чувства и да разрешат загадките на провидението, изразени в дадените съображения. Напротив, тяхна същност е това, че те намират тъжно удовлетворение за себе си в празната и безплодна възвишеност на гореспоменатия отрицателен резултат. И така, ние се връщаме към позицията, на която стояхме, при което в съответните места се съдържат и такива определения, които имат съществено значение за решаването на въпросите, които гореспоменатата картина може да предизвика. Първият момент, на който обръщаме внимание, за който вече често говорихме и който трябва да бъде подчертаван колкото може по-често, гласи, че това, което нарекохме принцип, крайна цел, определение или природа и разбиране на духа, е само нещо всеобщо, отвлечено. Принципът, а също така и правилото, законът, е нещо вътрешно, което като такова, колкото и да е истинно в себе си, не е напълно действително. Целите, правилата и т.н. се съдържат в мислите ни, само в нашите съкровени намерения, но не и в действителността. Това, което е в себе си, е възможност, способност, но то още не е излязло от вътрешното си състояние, още не е започнало да съществува. За да стане действително, тук трябва да се прибави и вторият момент, а именно разкриването в действие, осъществяването, а негов принцип е волята, дейността на човека изобщо. Само благодарение на тази дейност се реализират, осъществяват се както гореспоменатото понятие, така и съществуващите в себе си определения, тъй като те са имали сила не непосредствено благодарение на тях самите. Тази дейност, която ги осъществява и им дава наличното битие, е потребността, стремежът, склонността и страстта на човека. Придавам голямо значение на това, за да изпълня нещо и да му придам налично битие: аз трябва да взема участие в това; аз искам да намеря удовлетворение в изпълнението му. Тази цел, за чието осъществяване трябва да действувам, трябва по някакъв начин да бъде и моя цел; аз трябва в същото време да осъществявам и своята цел, макар че целта, за чието осъществяване действувам, има и много други страни, към които аз нямам никакво отношение. Безкрайното право на субекта се състои в това, че той самият намира удовлетворение в своята дейност и в своя труд. Ако хората трябва да се интересуват от нещо, те са длъжни сами да участвуват в него и да намират удовлетворение на чувството си за собствено достойнство. При това трябва да се избягва едно недоразумение: има случаи, в които някой е порицаван и за него справедливо казват в лошия смисъл на думата, че той е заинтересован, т.е., че търси само своята лична изгода. Ако порицаваме това, то имаме предвид, че под формата на стремеж към една обща цел той търси и получава лична изгода, без да мисли за общата цел или дори принасяйки в жертва всеобщото; но онзи, който действува за такова дело, е заинтересован не само изобщо, а е заинтересован и от това дело. Езикът правилно може да изрази тази разлика. Затова нищо не става и нищо не се прави без действуващите индивиди да получат удовлетворение; това са частни лица, т.е. те имат особени, свойствени само за тях потребности, стремежи и интереси; измежду тези потребности те имат потребността не само да притежават собствени потребности и собствена воля, но и да имат собствено разбиране, убеждение или поне мнение, съответствуващо на техните лични възгледи, ако се е пробудила потребността да имат съждение, разсъдък и разум. После хората, ако са принудени да действуват за делото, искат също и то изобщо да им харесва, за да могат да вземат участие в него, ръководени от своето мнение за неговите достойнства, за неговата правота, изгоди и полезност.Това е особено съществен момент в наши дни, когато хората не само са привличани за участие в нещо въз основа на доверието, авторитета, но и посвещават своята дейност на едно или друго дело, ръководени от собствения си ум, от самостоятелните си убеждения и мнение. Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|